Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Да оцелееш сред бомбите в Израел, Палестина и Югославия Николай Петров бе главен оператор на БНТ.

Въпреки че подписва декларация, Николай Петров нарушава правилата и заснема резиденцията на Слободан Милошевич

Той е първият с камера в нашата база в Антарктида, но семейството му е в шок, когато съобщават, че е паднал с нея във водата

Отлага сватбата си със седмица, за да снима мост в джунглата в Лаос, около който гъмжи от опасни змии

В Близкия изток по него хвърлят камъни, обстрелват го с гумени куршуми и го обгазяват

Oкото и сърцето нямат пенсиониране.

С това послание колегите на главния оператор на БНТ Николай Петров го изпращат на заслужена почивка след 44 години на терен. За този период той попълва по-голямата част от златния фонд на националната телевизия, създава документални филми, отразява войните в Югославия, между Палестина и Израел и е първият, който стъпва в българската база в Антарктида,

за да разкаже през своя обектив

за работата на нашите учени.

За тези приключения и за работата зад кадър Николай Петров разказа пред “168 часа”.

Всичко започва през 1977 г., когато постъпва на работа в БНТ като филмов асистент-оператор на хонорар. 3 години по-късно, през 1981 г., е назначен за асистент-оператор от Иван Славков и минава през всички нива в професията, като преди две години става главен оператор.

“С Иван Славков никога не съм бил в близки отношения – разказва Николай Петров. – Пазя само доброто чувство към него за това, че ме назначи в телевизията. Единственият ми спомен с него е, когато бяхме на почивка в станцията на телевизията в Пампорово. Беше в началото на годината. На Ивановден той дойде и каза, че всички сме негови гости и всички трябва да пием за негово здраве. Иначе контакт с него не съм имал.”

Докато прави първите си сериозни стъпки в професията, Петров учи задочно кино- и операторско майсторство в НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ). В началото на 80-те години работи предимно с филмова камера и с нея заснема едно от първите си предизвикателства, когато

се разминава

на косъм от смъртоносно ухапване

“Изпратиха ме на командировка в Лаос, държава в Югоизточна Азия близо до Тайланд, за да отразя откриването на важен стратегически мост, построен от българи в средата на джунглата – спомня си Петров. - Оказа се, че съоръжението се намира в район, пълен с отровни змии. Преди някой да ме предупреди, бях обиколил и бях снимал на такива места, където се оказа, че е погрешно и дори опасно. Там имаше и много маймунки. Аз реших да си взема една за България. На прибиране обаче имахме 3-дневен престой в Тайланд и преди да излетим за Европа, се оказа, че маймуната е изчезнала от хотела. Не знам какво се случи.”

Любопитното е, че за да осъществи тази екзотична командировка, Николай Петров трябва да отложи сватбата си с около седмица. На връщане към България решава да направи последния си ергенски запой в Париж. На нашето летище с нетърпение го очаквали близките му, които дори не знаели дали ще се прибере от Лаос.

С първата камера, с която работи, има възможността да заснеме и пътешествието си във Финландия - от Хелзинки до къщата на Дядо Коледа в Лапландия, за да направи филм.

След 1985 г. Петров се мести в т.нар. телевизионен профил в БНТ и започва да прави игрални новели, театри, детски предавания. Отдава се на репортажна и студийна работа. През този период няма възможността да работи с Тодор Живков, но падането му от власт го заварва в студио. Налага му се активно да отразява митингите, които се провеждат след 11 ноември 1989 г.

В края на 90-те често пътува в чужбина и едни от най-опасните му дестинации са Израел и Палестина, където снима бушуващия военен конфликт.

“Винаги трябваше да се отрази позицията и на двете държави, а това беше много трудно – посочва Петров. - В Израел, като кацнехме, попълвахме декларации, че нямаме право да посещаваме палестинската част и не можем да снимаме почти нищо. Винаги влизахме в нарушения, но се връщахме с интересни материали. Съществуваше реална опасност за живота ни, защото за журналистите най-големият проблем беше преминаването от едната на другата територия. Минаваше се чекпойнт, където ни разпитваха с хиляди въпроси, трябваше да имаме определена акредитация, която се вади предварително. Слагаха печат на касетите и добре, че невинаги гледаха всичко, което е заснето, защото щяха да открият някои нередности. Интересното беше, че когато бяхме до границата на територията на Израел,

от Палестина ни замеряха с камъни,

и то винаги го правеха деца. Отивайки от другата страна, от Израел ни стреляха с гумени куршуми и ни обгазяваха. Много често се случваше човек да плаче от лютия дим, но камерата трябва да работи и да заснеме всичко. Имахме късмет.”

За разлика от Близкия изток, докато операторът отразява разделянето на територията на бивша Югославия, животът му виси на косъм.

“В Белград също подписахме декларация, че нямаме право да снимаме определени неща – споделя операторът. - Но за да имаме материал, ние нарушавахме тези правила. Тръгнахме да снимаме разрушени посолства от бомбени атаки и най-вече резиденцията на комунистическия лидер Слободан Милошевич. Това се оказа голям проблем. Веднага ни арестуваха и спряха работата ни, нищо, че колата ни беше с надпис на БНТ.

Тогава ме принудиха да изтрия част от материала, но аз издебнах момент, когато моите колеги ги заблудиха, и успях да спася някои неща. За малко щяхме да изчезнем безследно.

Такъв беше периодът, прибирахме се за по седмица в България, за да сменим багажа си, и отново заминавахме. Най-големият ми страх беше през нощта, когато чувах бомбардировките. Всички прозорци бяха с пердета и

не трябваше да се виждат светлини,

за да се отклони вниманието от мястото и то да не бъде атакувано. Срещу нас обаче имаше едно училище, в което се оказа, че има въоръжени хора и войска. Точно тогава осъзнах, че бяхме много близо до място, което биха бомбардирали. Седях със затворени очи и се надявах всичко да е наред. Това беше невидимият враг. Тогава много хора се водеха безследно изчезнали, много не се прибираха изобщо. Аз осъзнавах страха, който съм изпитвал, когато се прибирах вкъщи, но голямото напрежение беше за съпругата ми, която трепереше при всяка една такава командировка.”

Едно от най-големите приключения на оператора обаче изобщо не е свързано с военните конфликти, а с това, че получава шанса да бъде първият човек с камера в българската база на Антарктида. Поканата идва през 1995 г. от полярния изследовател Христо Пимпирев и той с удоволствие я приема.

“Тогава течеше четвъртата експедиция, в момента е 30-ата – обяснява Николай. - Трябваше да прекараме около 20 дни в базата, но самото придвижване дотам се оказа голям проблем. От Париж пътувахме до Рио де Жанейро. От Бразилия летяхме за Чили. Оттам трябваше да стигнем до Антарктида с военен самолет, но това не се случи в продължение на седмица поради лоши метеорологичните условия. Полетът ни беше около 5-6 часа. Кацнахме на остров Кинг Джордж, където се намира единственото летище на континента. Там имаше бази на китайци и руснаци, които успях да снимам. Там бяха разположени и болницата и пощата - единственото място, от което можеше да получиш или изпратиш писмо. Престоят ни беше два дни и след това отпътувахме с кораб до нашата база на остров Ливингстън. Плавахме 10 часа, а накрая от самия кораб се качихме на вертолет, който ни транспортира до базата на брега. Този проблем с времето намали престоя ни там, но беше предостатъчно, за да се види всичко. Нямаше никакви условия. Имаше два фургона, в единия спяхме 13 души един върху друг, а вторият беше като работилница с инструменти и материали. Имах около 18 часа материал. Най-близо до нас беше испанската база, но за да се стигне до нея, или трябва да се мине през много дълбоки ледници, или през океана. Избрахме втория маршрут. Качвайки се на една гумена лодка обаче, ни заля голяма вълна, камерата блокира и трябваше да се върнем веднага, за да я спася. Водата беше много солена. Успяхме да я изчистим със спирт и продължих да заснемам материал. Тази случка породи напрежение у семейството ми, защото чрез радиовръзка бе съобщено за инцидента, но медиите у нас бяха разпространили, че аз съм паднал с камерата във водата, че тя е унищожена, а аз

едва съм оцелял

Съпругата ми беше изпаднала в ужас. След като тръгнахме за България, в хотел в Аржентина аз успях да се свържа с нея, но вкъщи вече ме бяха отписали. Дори не знаех какво е писано във вестниците.”

Николай използва професията си, за да създаде и няколко филма. Единият от тях е “Паркът на Юго”, който излиза през 2004 г. - за белгийския меценат Юго Вутен, вече покойник.

“Той има имение на около 50 км от Брюксел, където са събрани творбите на много скулптори от цял свят, включително и на много българи – посочва операторът. – Отделно в къщата му голяма част от експонатите са на наши художници.”

Любопитното е, че лентата се разпространява в Европа преди приемането на България в ЕС, когато Георги Първанов е президент.

Други негови филми са “Кога свършва една война”, разказващ за изтеглянето на руските войски от Германия след падането на Берлинската стена, “Лицата на протеста”, отразяващ размириците през 90-те у нас и атаката пред парламента. “Лицата на истината” е за българите в Западните покрайнини, а “Досието “Овен” проследява историята на противоречивата личност Никола Гешев.

От тежките пътувания се разтоварвал

с рок музика

Той е страстен любител на този жанр, а професията го среща с рок величия като “Лед Цепелин”, “Дийп Пърпъл”, “Металика”.

През последните 10-15 години Петров почти се отказва от командировките в чужбина и работи предимно в парламента.

Това, с което се гордее най-много, е наградата "Оператор на годината", която получава от колегите си в БНТ през 2004 г.

“Трудно ми е да приема факта, че вече не съм оператор на пълен работен ден – споделя Николай Петров. – Телефонът ми звънеше денонощно, сега замлъкна. Аз често сравнявам нашата професия с тази на художниците, защото те рисуват с четка, а ние с камера. Под всеки кадър съм се подписвал. Старал съм се всяка картина да дава достатъчно информация сама за себе си и да пресъздава всичко, както художник рисува творбата си. Сега имам предложения за работа, но първо малко ще си почина. Преди седмица заведох внука си в телевизията, за да го сложа зад камера. Виждам, че му е интересно, и се надявам да наследи професията ми, тъй като синът ми и дъщеря ми са поели по различен път.”