Собственичка беше мадам Мартини, елегантна и интересна жена, която обикаляше Париж в черен ролс-ройс с шофьор

Публиката в най-прочутото и престижно кабаре “Распутин” беше “крем де ла крем” – Жак Ширак, Катрин Деньов, Ален Делон, арабски шейхове и кой ли още не

На 19 юли по случай рождения ден на Богдана Карадочева излезе луксозното биографично издание "Безнадежден случай" под редак-ията на журналиста Георги Тошев и с логото на издателство Книгомания. В този брой представяме откъс от книгата за приключенията на певи-ата в Париж.

Най-после получих ангажимент в най-прочутото и престижно кабаре "Распутин". Беше прекрасно. Сякаш се намираш в хола на голям уютен дом с огромна камина и абажури като кубетата на "Василий Блажени". Меката светлина на стотиците свещи беше почти единственото осветление.

Всяка вечер програмата започваше с "Кипучая, могучая..."

Всички артисти бяхме на сцената. Имаше няколко много възрастни белогвардейци, които се представяха за графове и княгини. Според мен си

измисляха истории от дворцовия живот в Русия

– може да бяха фантасмагории, но ми беше интересно да ги слушам. В спектакъла участваха гениалните Валя и Альоша Димитриевич – необикновени артисти. Тя – огромна, с десет златни поли една върху друга, страстно и фатално омайваща публиката, и брат й Альоша – тих, дребен, с фантастичните си песни, присъствие и талант, щедър и прекрасен. С оркестъра гостуваше и цигуларят Тоскано – виртуоз и първа цигулка в оркестъра на Гранд Опера.

В "Распутин" пееха и Коцето Казански, и Лъчко Ошавков (голям художник). Страхотни момчета. Бяха млади, пълни с енергия и очарование. И до днес са мои близки любими приятели. По-късно Коцето се ожени за Вероник, парижанка с много смесена кръв, интересна певица, която пее страхотно румънски песни. Обичам дълго да си говоря с нея. Лъчко пък се ожени за Ягода – зеленоока полякиня, която срещна в "Распутин". А

публиката в “Распутин” беше “крем де ла крем”

– Жак Ширак, Катрин Деньов, Гюнтер Сакс, Франсоаз Саган, Ален Делон, арабски шейхове и кой ли още не... Една вечер, след като току-що бях пяла, отивайки към гримьорната видях срещу мен самия Жан-Пол Белмондо. Той ме поздрави за "Ех, раз, да еще раз" и ми целуна ръка. Една седмица не си я мих.

Собственичка на "Распутин" беше мадам Мартини, много елегантна и интересна жена със светли коси и проницателен поглед. Тя обикаляше Париж в черен "Ролс-Ройс" с шофьор с фуражка. Освен

“Распутин”, кабаре “Шехерезада”, театър “Шан-з-Елизе”,

прочутото "Фоли Бержер" и още няколко театъра и кабарета бяха нейни. Харесваше ме и понеже аз няколко пъти почти директно заминавах за Съветския съюз, тя ми поръчваше да й нося оттам руски шалове и сувенирни дървени лъжици. Подаряваше ми парфюми – огромни флакони "Шанел 5".

Получих и една фантастична чанта от камилска кожа, която аз още същата вечер забравих в такси.

В "Распутин" едни много красиви момичета посрещаха гостите и разнасяха табли с божествени рози.

Често получавах цветя от публиката,

но когато ми донасяха цяла табла с рози, знаех, че може да бъде само от двама души. Единият бе Славчо Печеников – много готин, брат на любимата ми приятелка Тоничка и син на леля Манци – една прекрасна борбена унгарка, която за 70 години не можа да научи български. Музикантите усещаха маджарската кръв на Славчо, свиреха му чардаши и той пълнеше китарите и балалайките им с петстотинфранкови банкноти. Една вечер беше прекалено.

Просто бръкнах в куфарчето му

и прибрах всичките му пари в чантата си (добре че не я забравих и нея в такси). На другия ден Славчо ми благодари.

Той живее в Милано и има фабрика за бижута. Другият, който ми пращаше табли с рози, беше Рене. Още в "Динарзад" пеех песента "Ничего", за която всички припадаха. Рене идваше почти през вечер и когато започнах да пея в "Распутин", и той смени заведението. Оказа се, че е граф с огромно имение с езеро и породисти коне. Канеше ме там – сама или с колкото приятели искам.

Отклонявах поканите му с някакви морално-социалистически мотиви от рода на "Ама вий за к‘ва ма мислити", които много го забавляваха. Една вечер Рене ме покани във "Фукетс", едно от най-прочутите и елегантни кафенета на "Шан-з-Елизе" и на две крачки от "Распутин".

Пихме по чаша шампанско и той ми направи нещо като обяснение ли, предложение ли... На другия ден летях за София. Повече не се видяхме. Пък и Рене беше доста "възрастен" – около четиридесетгодишен. А сега

можеше да съм някоя графиня като старите белогвардейки

в програмата на "Распутин".

След години се върнах в Париж, за да снимам филма "Париж на Богдана", заедно с Жоро Тошев, оператора Румен Василев и моята прекрасна приятелка Таня Рапо. "Распутин" не беше "Распутин" от онези години, Париж не беше Париж. От "Шан-з-Елизе" си бяха тръгнали аристократизмът и елегантността на 70-те години. Времената днес са други. Но пак ще отида!