Парижката "афера" на Богдана Карадочева
“Витошка” е широка колкото “Шан-з-Елизе”
Там срещнах легендарната българка г-жа Хенд, която ми даде белия си мерцедес с шофьор за 2 дни
С Емил Димитров бяхме вечно на диета, но всяка сутрин в 5 часа се срещахме пред хладилника
На 19 юли по случай рождения ден на Богдана Карадочева излезе луксозното биографично издание "Безнадежден случай" под редакцията на журналиста Георги Тошев и с логото на издателство Книгомания. В този брой представяме откъс от книгата за приключенията на певицата в Париж.
Ах, Париж!!! Моя Любов! Най-дългата любов в живота ми. Сънувам го често и усещам парфюма му – аромат на кафе, "Житан", Сена, любов и вечност.
Благодаря на Емил (Димитров), че ме заведе за пръв път там. Направихме знаменити концерти в театър "Л‘Еуропеен" с оркестър "Балкантон" с диригент Димитър Ганев – Чичето, сестри Кушлеви, прекрасните Албена и Владко Парисови – танцуваща двойка от балета на Музикалния театър, и ние с Емил. Двайсет дни пълна зала и парижка публика! Всички вестници пишеха за нас: "Синатра на Изтока", "Българската Едит Пиаф"... Абе голяма работа!
В началото оркестърът, Васко Андреев, Кушлеви и аз спяхме в един хотел в Латинския квартал, а
Емил и Мариета живееха в къщата на Далида
в Монмартър. След няколко дни се преместих при тях. Гледахме от балкона Далида в прекрасната й градина и тя ни махаше усмихната.
По това време бяха модерни едни брошки като черешки и нарисувани десетки черни бенки по лицето. Ние с Марчето се бяхме накичили като черешови дръвчета, а всичките сестри Кушлеви си купиха огромни шапки с периферии и не можеха да влизат по две в такси.
Станахме си парижанки за двайсет дни.
Мариета беше толкова красива, че по улицата се обръщаха след нея – с луди черни коси, с огромни очи и с такава фигура, каквато никой пластичен хирург и силикон не могат да сътворят.
Към края на престоя ни се явих на прослушване при мадам Ришар, импресарио, която отговаряше за руските кабарета. Те бяха голяма мода и беше много престижно да се работи там. Харесаха ме. Уговорихме се, че след три месеца ще поема ангажимента да пея в едно от тях. Прибрахме се в София и през ден започнах да получавам от мадам Ришар
покани за участие в галаспектакли
– частни партита, премиери на филми и т. н. Но как можеше да се замине толкова бързо от България?
Трябваха договор, паспорт, изходна виза, разрешение от ОФ и какви ли не още глупости. Въпреки че й обяснявах по телефона защо не мога да тръгна веднага, мадам Ришар така и никога не разбра защо всъщност не хващам първия самолет, за да пея на тези, желани от толкова артисти, участия...
И най-после, пак благодарение на Емил, за втори път заминахме за Париж. Наехме един апартамент до ул. "Паси" – елегантен, лъскав, с чисто бял мокет, десетки грамофонни плочи, картини и изящни статуетки. Апартаментът скоро бе превърнат в комуналка – Емил, Мариета, Васко Андреев с негов приятел Жужко-Пушко, Митко Щерев и аз. В две стаи и хол беше весело, шантаво и успешно. Правехме и записвахме песни, даже
имахме с Емил един дует по музика на Митко Щерев
(естествено на френски), който участваше в радиокласация и се беше качил до трето място, а в Ливан – на първо.
Няколко песни на Емил бяха станали големи хитове в Европа.
Митко и Емил композираха, аз пеех в страхотното новооткрито кабаре "Динарзад", скитосвахме по улиците и кафенетата на Париж, ходехме на кино, театър и концерти и посрещахме много гости с българска кухня. Обичахме се, разбирахме се и беше толкова хубаво!
С Емил бяхме вечно на диета, но всяка сутрин в пет часа се срещахме пред хладилника, всеки дошъл тайно от другия...
Веднъж дойдоха на гости Христо Куртев, Краси Борозанова, Бебо Табаков и г-жа Хенд – една българка, за която се разказваха легенди и която се движеше из Париж с огромен бял мерцедес "Пулман" с шест врати, шофьор и американското знаме на нея, след която даже в Париж се обръщаха. Вгледах се в г-жа Хенд и въпреки отминалите години тя не се беше променила – това беше Веси, близка приятелка на баща ми.
Когато и тя
разбра коя съм,
много се зарадва
Чудеше се какво да направи за мен – започна да дава вечери в моя чест, подари ми еднолитрова бутилка парфюм "Ланвен" и какво ли не още. Един ден пътуваше за някъде и ми остави за два дни на разположение мерцедеса с шофьора. След една седмица трябваше да се връщам в София и реших да използвам колата да свърша някои неща, оставени за последния момент. Помолих шофьора да ме закара в магазините на "Тати" – най-евтините в Париж, в които обаче можеше да си намериш страхотни неща, ровейки в огромни кошове. Например всяка вечер гледах на "Шан-з-Елизе" една пола, бледосива на лилави теменужки, фантастична, която струваше и фантастичните 2000 франка. Никога не можех да я имам! Открих я при "Тати" за 19,99. Пликовете, в които се продаваха стоките, бяха в розово-бял пепит с огромни надписи "Тати". Напазарувах и натоварих в колата десетки пакети. Прибирайки се към луксозната улица, на която живеехме, видях пред вратата моя приятел Христо Куртев, който отиваше при Емил. (Христо беше френският импресарио на Емил и притежател на музикалното издателство "Орфеус".) Помолих го да ми помогне. Бях накупила подаръци за всички близки и приятели. Отваряйки багажника на колата, той се ужаси и започна да ме ругае, че е срамота в такава кола и в такъв квартал да се появяваш с такива пликове. Изтича в най-близкия луксозен магазин и донесе лъскави пликове, в които прехвърли покупките ми. Май не бях дорасла да разбера какъв е проблемът, защото ми беше абсолютно безразлично. На мен не ми пука от такива неща.
Веднъж Христо
ме заведе при Лео
Мисир – артистичен директор на грамофонната къща "Барклей". Беше ме слушал на един от концертите в "Л‘Eуропеен" и чул мои записи. Искаше да записвам при тях. Беше средата на декември. След няколко дни започваха дългите коледни ваканции и всички заминаваха от Париж чак до края на януари. Аз също исках за Коледа да си бъда вкъщи.
Никога не съм могла да бъда дълго далече от България. Където и да се намирах, изведнъж ме стягаше шапката и си тръгвах. От разстояние идеализирах всичко българско, даже се бях хванала на бас, че "Витошка" е широка колкото "Шан-з-Елизе".
Глупости. На третия ден вече се нервирах, че съм бързала да се прибера. Дразнех се ужасно от табутата и автоцензурата, която всеки от нас беше изградил в себе си. Не обичам патетиката и патриотарството, но обичам България, както обичам детето си – може да ме дразни, да ми къса нервите, да ме вбесява, ама
и детето ми, и България са си мои
В този период аз бях много слаба, но според Христо, за да успея, трябваше да съм кльощава като омразната ми Туиги и реши да се консултираме с лекар диетолог. Отидохме на ул. "Риволи" в много луксозен кабинет при д-р Бенаму, помня името му и до днес. Христо остана в лъскавата приемна. Докторът ме накара да се съблека, претегли ме, премери ме със сантиметър и изведнъж ми хвана ръцете и ме попита: "Защо, защо искате да отслабнете? Толкова сте хубава така!". Оказа се, че д-р Бенаму е арабин, който ненавижда "туигитата". Не ми взе и пари за консултацията. И досега с Христо винаги се смеем, когато си спомняме това приключение.
Най-четени
-
Секретно Строят ЦУМ върху римски дворец. Трудоваци откриват делва със 100 кг златни монети
Парите не стигат и затова покриват набързо руините на антична Сердика Архитектът на импозантната сграда заровил останки от сина си в основите й През 1949 г
-
Галерия Най-фрапантните соцмонтажи изкарват властта винаги усмихната
Соцлидерите трябва във всеки момент да бъдат красиви, приветливи и усмихнати. Това е партийната повеля, така работи и печатът от 1944 до 1989 г. За целта армия от фотографи и монтажисти са задължени
-
Галерия Фалшификации при смяна на парите
През 1925 г. е разкрита финансова афера с огромно количество неистински банкноти от 5000 лв., която заплашва да срине държавата В навечерието на приемането на еврото хора
-
Интересуват се кой колко месеца ще остане на власт - 6 месеца сме радостни, че взимаме каквото можем
Актрисата Александра Сърчаджиева похвали директора на Сатиричния театър Калин Сърменов за наградата му "Достоен българин", връчена от "24 часа" на специална церемония в НДК вчера
-
Войнстващото незнание е другото лице на цинизма
Войнстващото незнание е другото лице на цинизма. Дълбоката убеденост, че сме сигурни в нещо, защото не ни пука за всичко, което не знаем, е основание да заемаме позиции