- Кой от своите романи смяташ за най-добър и в кой си вложила най-много от себе си?
- Любимото ми произведение е това, което планирам да напиша или пиша. Всичките ми останали романи сякаш са ми деца.
Много различни са като стил и теми и във всеки от тях има по нещо от мен. Но сякаш както повечето от писателите и аз вложих най-много от себе си в първата си книга "Анатомия на илюзиите". Много хора смятат, че това е автобиографичен роман, но не е. Да, главната героиня наистина е въплътила много мои черти,
взела е от историята
на семейството ми,
но не съм аз
Някои хора дори възприемат факти от житейската й история като действителна част от моята лична биография. Като това, че героинята ми учи в Кеймбридж и има хора, които мислят, че аз самата съм учила там, но това е само част от сюжета. Поне за мен е интересен всеки сюжет, по който съм писала. Например романите ми "Мастиленият Лабиринт" и "Антихтонът на Данте" представят интересни исторически факти от българската и световна история, легенди и загадки.
В "Стъклени съдби" засягам за първи път малко познатия, но твърде важен за света проблем: търговията с милиони неродени човешки същества. В "Червено злато", под формата на политически трилър, засягам рисковете от търговията със заразени кръвни продукти, убили повече от 3 милиона души по цял свят. "Аномалия" пък е роман за съвременните технологии и фаталните амбиции на хората, за самотата в падението и силата, която ни връща към живота.
- А с какво се отличава новата ти книга "Печатна грешка"?
- За първи път пиша сатира, при това абсурдна.
По принцип

жените, писали сатира, в света се
броят на пръсти

В нея съм се опитала през смешното да представя доста важни за света ни теми, но ще я считам за успешна, ако забавлява хората и ги кара да се усмихват повече - животът винаги има и смешна страна и тя е прекрасна. Към книгата заснехме и сатирично филмче с много български звезди, което всеки може да види вече и в интернет, ако напише името на книгата и автора.
- Кога за първи път написа нещо?
- Първите ми спомени са още от детските ми години. Бях някъде около втори клас и написах една каубойска история с илюстрации, сътворих и един от най-сериозните си детски трудове - "Анатомия на копривата", като направих дисекция на копривата под микроскоп и описах как изглежда според мен, придружена с примитивни философски разсъждения. Помня, че баба ми и дядо ми много се впечатлиха и оттогава ме поощряваха да пиша и рисувам. Дори наскоро, докато разтребвах стари свои вещи, намерих вестника, който като дете със си играела, че издавам. Вероятно е бил седмичник, но ми стана смешно, че освен статии и анализи вътре имаше и малки обяви.
- С какво друго обичаше да се занимаваш като дете?
- До седми клас ходех на уроци по рисуване всеки ден и исках да кандидатствам в художествена гимназия. Но майка ми ме посъветва по-добре да се насоча към нещо, с което ще мога да се издържам. Израснах в едни от най-трудните години, в които да си художник или писател изглеждаше безумно. Радвам се, че благодарение на съвета на майка ми близо седем години имах професия с много добри позиции и стабилна заплата.
- Как така икономистка започна да пише книги?
- Икономиката ми беше интересна да я уча. Всъщност създала съм си умение да превръщам в интересно всичко, което уча. Даде ми база за професия, с която се издържах добре години наред, имах успешна кариера, но признавам си, никога не ме направи щастлива.

От деня обаче, в който прописах, не съм се чудила и за миг дали да правя друго

Тъкмо обратното - когато не работя по романите си, не мога да си намеря място. Много хора мислят, че правя някаква саможертва, като работя всеотдайно всеки ден. Истината е, че професията ми за мен е като любовта - когато обичаш някого, искаш да прекараш повече време с него.
- Откъде черпиш вдъхновение?
- Никой още не е открил откъде творците черпят вдъхновение и никоя наука няма отговор на този въпрос. То е същото като въпроса има ли Господ. Вдъхновението просто се случва. Всъщност, случва се на всеки все някога - уловено или не. По-важното за мен обаче е да не чакаш на вдъхновението, а да работиш упорито.
- Защо напусна предаването "Високи токчета"?
- Първоначалният ми договор с предаването беше за двайсет епизода, които завършихме успешно с екипа. Продуцентите искаха да продължат с още няколко допълнителни епизода с по-различен от началния формат и с доста по-леки теми, които нито ме вълнуват като човек, нито познавам зрител, когото го вълнуват. Главна причина е и това, че близо година вече отлагам обиколката на страната, за да се срещам с читателите си, и която в момента осъществявам. Ако продължа да се занимавам с телевизия, бих искала да се насоча към предаване с по-сериозна тематика и да мога да имам думата по отношение на темите и гостите.
- По какво синът ти прилича на теб?
- Външно почти не, но по характер много прилича на мен. Дори често откривам, че двамата сме като приятели, които имат страшно много еднакви интереси. Например любовта и грижата към животните, киното - винаги гледаме заедно всички филми, които излизат - сериозни, скучни, тъжни, смешни. Ходим на театри и сред природата.

Константин също много иска да пише и чете

и се опитва да го прави, въпреки че няма шест години още.
Много ми е интересно как едно дете, което няма представа как става писането и четенето, опитва да го открие само. Аз също бях такава като малка. Но той има и различни интереси - конструира машини, кораби и мостове.
- Как избра името му?
- Той е кръстен на четирите си баби и дядовци, защото аз съм твърдо срещу това детето да се кръщава на бащата или на родителите му. Достатъчно е, че взема фамилията. Освен това обещах на майка си, преди да почине, че първото ми дете ще носи поне частица от нейното име. В крайна сметка с бащата на сина ми взехме решение да намерим име, което да започва с първите букви на бабите и дядовите. Получи се Конст.., и името само си стана, макар че още не знаехме дали ще е момче и се надявахме да не се наложи да кръщаваме дъщеря си Констанца.
- Кой е човекът, оказал най-голямо влияние в изграждането ти като личност?
- Определено не е един. Това са майка ми и баща ми, разбира се, но също така и дядо ми Гриша Филипов. За едно дете да има дядо, който е сторил не малко значими неща за страната и науката, е от значение. Той винаги ме е респектирал със своята дисциплина, с хуманното си отношение и преди всичко с отговорността си. Баба ми Николина Ковачева също беше невероятна жена.

Водила е страшно труден живот, оставайки сирак

още на седем и грижейки се за малкото си братче. Всички трудности, които е преживяла са я направили силен човек, издигнал се до доцент по математика. Иска ми се да приличам на нея. Баба ми Величка също бе борец за доброто и справедливостта.
- Трудни ли бяха годините след 1989-а за теб и семейството ти?
- Най-трудните, но пък точно те ме формираха като характер и човек. Такива времена правят хората хора. Не бива да се плашим от трудностите, а напротив, трябва да ги приемаме като предизвикателство и школа, защото няма друг начин да израснем като личности, да станем силни. В началото на '90-те родителите ми бяха без работа, защото на тях се гледаше като на врагове на народа, както на всички членове на бившата комунистическа номенклатура. Естествено, това е съвсем нормално при смяната на един режим - случва се навсякъде по света, случило се е и през 1944-та, после се случи и на нас. Дядо ми и баба ми се разболяха заради унижението, което не заслужаваха, защото бяха честни и морални хора.
Даваха всичко от себе си, вярвайки, че правят нещо смислено, а в един момент се оказаха престъпници. Не виня никого, съзнавам, че всичко това нямаше как да не се случи. Мъчно ми е единствено, че родителите и роднините ми го приеха толкова емоционално, че в крайна сметка за десет години си отидоха всички.
- Какво свързва баба ти Величка Филипова с писателката Яна Язова?
- Този месец се провежда изложба в Държавния архив на "Московска" 5, посветена на стогодишнината на писателката Яна Язова. Показан е личният архив, който съществува днес, само защото баба ми като началник на държавните архиви месеци наред се бори с недоброжелатели и организации, за да го спаси. Поема дори риск, защото писателката била известна с факта, че не симпатизира на социалистическото управление. Горда съм, че днес българите познават Яна Язова чрез няколкото й най-силни романа,

чиито чернови именно баба ми спасява - оригиналите обаче вече са били откраднати

От все сърце благодаря на фондацията "Яна Язова", Петър Величков и Държавни архиви, че пазят спомена за делото на баба ми. Благодарение на нея днес познаваме творчеството на Яна Язова.
- Какви са спомените ти от твоята кръстница Людмила Живкова?
- Когато тя е починала аз съм била на четири години и нещо. Имам бегли спомени, оцелели заради силното впечатление, което ми е направила. Например веднъж бях заедно с баба ми Величка и я срещнахме пред Двореца на културата. Тогава тя ми подари малък сувенир, а на мен ми се стори като бяла фея. Понякога много съжалявам, че всички тези хора, за които ви разказвам, не са живи днес и не мога да говоря с тях като зрял човек, да ги познавам по-добре, а само чрез спомени, ръкописи и разкази на други хора.
- Би ли се занимавала с политика?
- Писането, книгите ми и срещите ми с читателите засега са сякаш достатъчни за това, което искам да сторя за страната си - особено сега, с онова, което планирам с последната книга, която започвам да пиша. Струва ми се, че засега така съм по-полезна, отколкото ако съм в някоя партия. Тъжното на партиите е, че рано или късно се деформират в нещо, което започва да съществува за себе си, вместо за хората, за които е родено, но може би защото това е част от тяхната изначална природа.
- Ще гледаме ли скоро филм по някой от твоите романи?
- По няколко от романите се готвят филмови продукции. Най-сериозно вървят филмови проекти по "Червено злато", с продуцента Димитър Гочев.
Също така и по "Стъклени съдби", за чиято реализация се бори най-вече режисьорът Виктор Божинов. Първата ми книга "Анатомия на илюзиите" пък се готви да се трансформира в сериал от турската продуцентска компания "Синеграф", която е стигнала до етап продаване на сериала на турска телевизия. Това е и най-трудната част - продадат ли я обаче, започва и сериалът.
- Какви качества цениш у хората?
- Доброта, честност, откритост, отговорност и грижа към хората. Човечност - да можеш да разчиташ на този човек.
- Имаш ли вече идея за нов роман?
- Не мога да си намеря място, докато не открия идеята за новия си роман, с който да се захвана. Обикновено, когато завършвам една история, вече работя по друга. За първи път сега, след като завърших "Печатна грешка", нямах конкретен проект, а идеи поне за десетина романа, но нито една достатъчно силна. Наскоро обаче я открих.

Стана много странно - беше именният ден на сина ми Константин,

наближаваше три през нощта, а аз четях упорито тема след тема, които случайно ме отведоха на факти около Константин Велики.
Тогава забелязах един доста невзрачен на пръв поглед факт, но изведнъж просто си казах: Да, това е! И точно в този момент се чу адско бучене и последва земетресението, което всички дълго ще помним. Бях толкова развълнувана, че не успях да се уплаша много. Но от земетресението насам вече работя по новата си книга, която няма обаче нищо общо с Константин Велики.