Влачили трупове от километри, за да ги изкарат жертви на нашите войници в измислената афера “Сурдулишки мъченици”

Броят на т.нар. канонизирани “мъченици” е точно 0. Защото никой никого не е принуждавал да се отрече от Христос

Масови гробове около селото няма

Сърбите продължават с историческата фалшификация за т.нар. "Сурдулишки мъченици". В случая се замеси и Сръбската православна църква, която преди около 4 години - на 29 май 2017 г., чества за първи път паметта им. В решението за канонизацията им на архиерейския събор на СПЦ от 24 май същата година се казва, че това са всички сърби, избити в Сурдулица от "българските окупатори" по време на Първата световна война.

В сайта на Сръбската патриаршия се уточнява, че става дума за 7000 души, 4000 от които били идентифицирани. Докато

сръбската пропаганда от следвоенния период

пише за 20 до 30 хиляди избити от "бугарските окупатори" и тази цифра заляга в официалната сръбска история. Тъй като цялото местно население е значително под тези числа, сръбските историци обясняват разликата с това, че българите са водили всички заловени от цяла Сърбия именно в Сурдулица и под предлог за депортиране в България те са били убивани. Инициативата за канонизацията е на Вранския епископ Пахомий, който през 2010 г. издигна в двора на училището в Сурдулица военна гробница с костите на убитите. Първи в акта за канонизацията са споменати висши духовници, без да се дават подробности за обстоятелствата на смъртта им: "Скопски митрополит Викентий, Призренски епископ Никифор Перич, игуменът на манастира "Св. Прохор Пшински" Владимир и цялото братство, убити в периода на Първата световна война от 1915 до 1918 г. от бугарските окупатори".

Така. Нека се опитаме с факти да потвърдим или оспорим решението на СПЦ и претенциите на съседската пропаганда. Единственото по-епично събитие по времето на тригодишната българска администрация в Поморавието през Първата световна война е т.нар. Топлишко въстание. Областта Топлица е разположена по поречието на едноименната река, която е най-големият ляв приток на р. Българска Морава. Топлица, както и цялото Поморавие са били част от Българската екзархия. Но след Берлинския договор тези изконни български земи са подарени от т.нар. Велики сили на Сръбското княжество.

Тогава в Топлица започват да се преселват сръбски колонисти от Черна гора. Решението за вдигане на Топлишкия бунт срещу българската администрация е взето в с. Конювци в началото на февруари 1917 г. В основата му са сръбски военни, останали във вътрешността след разгрома на сръбската армия, които се опират на местните сръбски колонисти. По време на сръбския бунт около водачите се събират между 500 и 600 души, които превземат окръжния център Прокупле, градеца Куршумлия и с. Лебане. За кратко време

властта е била възстановена

от две български пехотни дружини, като метежниците се оттеглят в планината и цялото лято на 1917 г. се крият там.

Твърде показателно за българските чувства на местното население от Поморавието е едно писмо от войводата Войнович, адресирано до върховното сръбско командване. Писмото е попаднало в ръцете на наши четници под командването на легендарния Тане войвода, а в него се иска да бъдат изпратени аероплани, които да хвърлят възвания над Прокупленско, Нишко, Лесковацко и другаде, където може, за да се окуражава народът. "Ако не дойдат аероплани или не пристигнат тази зима нашите съюзници, всичкият народ, който се намира под българите, ще стане по-български от ония в София. И нека не се мисли, че ще се намерят тук сърби после", жалва се на командването Войнович.

Установихме, че жертвите на ежегодно прославяното от сръбските медии Топлишко въстание не са повече от 100. Може и да са 200. Но от Топлица до градчето Сурдулица, което е досами българската граница, има повече от 150 км. Не е възможно и няма логика загиналите през Топлишкия бунт да бъдат превозени и погребани в масови гробове в сурдулишките покрайнини.

Тогава кога и

как се появяват тези масови гробове

край Сурдулица?

Ето най-логичното обяснение. През лятото на 1913 година в Босилеград и околностите му се водят 20-дневни ожесточени боеве между части от българската и сръбската армия по време на Междусъюзническата война.

На тези места от 28 юни до 18 юли българите спират дръзкото сръбско настъпление по посока на София и успяват да обърнат противника в бягство.

Според Държавния военен архив - Велико Търново, в тези епични сражения загиват около 440 български войници и офицери. Според сръбски източници загиналите сръбски войници и офицери са 526.

"Странното в случая е, че никъде около Босилеград няма гробове на тези загинали фронтоваци – споделя поетът Иван Николов от Босилеград. - Никъде в околностите на града ни няма сръбски военни надгробни паметници!"

Тъй като по онова време Босилеград е бил на територията на Българското царство, логично е сръбските агресори да са превозили обратно в Сърбия телата на своите убити войници и офицери. Най-близо до Босилеград е Сурдулица. Затова е близо до ума в околностите на градеца да са погребани в братски могили въпросните над 500 сръбски войници. Но това са пак само наши предположения. Тъй като дори в митичната Дубока долина, нарочена от сърбите за Долина на смъртта, няма никакъв мемориал, липсва дори паметна

плоча за жертвите

на “бугарските злодеяния”

Напротив – тази сурдулишка покрайнина е превърната в нерегламентирано сметище.

Добре че някакви бизнесмени поискаха да строят там търговски комплекс, та местните "патреоти" от Общинския съвет се сетиха, че там било мемориален парк. Едва миналата година някой администратор скова дървена табела с надпис, че "на това място е извършвано масово клане на сръбско цивилно население от бугарския окупатор".

С две думи – масови гробове край Сурдулица просто няма! Единственото "доказателство" за тях е издаденият от сърбите след края на Първата световна война албум със снимки, който е и основното средство за психологическо въздействие върху съюзниците от Антантата -

Големите батковци Англия и Франция,

които трябва да изпълнят всяка прищявка на набитата им сестричка Сърбия. В този албум има точно 1 фотография, на която се виждат десетина черепа, разхвърляни сред шубраците; надписът е: масов гроб край Сурдулица…

Но нека се вгледаме по-детайлно в тази канонизация, извършена от СПЦ. За да бъде провъзгласен някой за светец, канонът изисква следните условия: той да е член на Църквата; да е загинал мъченически за християнската вяра или неговият живот да е във всяко отношение свят; да са извършени чудеса по негово застъпничество пред Бога по време на живота му или след смъртта му, които са признати от всички. Кое от тези условия е изпълнено в случая със "сурдулишките мъченици"? Българи и сърби са православни и би било нелепо да си представим как "лошите бугари" насилват сърбите да се отрекат от Христос.

Но твърде показателно е да видим

какво “произведе” впоследствие тази канонизация

Всяка година честването на паметта на сурдулишките "новомъченици" се превръща в централно събитие, което подробно се отразява в сръбските централни и регионални медии. През 2018 г. например беше открита изложба на тема "Страдания на свещениците в българската окупационна зона по време на Първата световна война". Били представени "документи" за 186 убити свещеници, като 24 от тях били от Сурдулица. Била представена и карта с 25 концлагера, предназначени само за сърби. По същия повод бил организиран и художествен конкурс за деца. Първата награда получила детска рисунка, на която бил изобразен ангел, пазещ Сурдулишките мъченици.

И това се повтаря всяка година. Генераторът за антибългаризъм работи. Безотказно.

И един детайл от случая "Сурдулишки мъченици". Да видим кой е човекът, предложил тази канонизация, и това ще ни помогне да си отговорим и на следващия въпрос: кому е бил необходим подобен акт? Епископ Пахомий Врански е роден като Томислав Гачич в едно босненско селце, недалеч от Сребреница. На 31 декември 2002 г. епископът е обвинен пред Общинския съд във Враня в сексуално насилие над момче. Според обвинението

Пахомий е злоупотребявал

със служебното

си положение

в периода от 1999 до 2002 г. в служебните помещения на митрополията във Враня и е извършил четири престъпни деяния - развратни действия срещу непълнолетни момчета, които са искали да станат свещеници. Пахомий отрече тези обвинения. Впоследствие, през 2006 година, съдът в Ниш постанови отказ за две престъпни деяния поради давност, а по другите две оправда Гачич поради липса на доказателства. Публични фигури и правозащитни организации обаче реагираха срещу това съдебно решение.

На 28 май 2008 г. на изложбата в галерията на Асоциацията на изящните художници на Сърбия (ULUS) се появи противоречиво произведение на изкуството, озаглавено "Пахомий на булеварда на здрача" на художника Живко Грозданич. Също така графити "Пахомие, Бог е ядосан!" нашариха стените в градовете на Сърбия… През март 2013 г. срещу Пахомий започна ново разследване. Отговорник на склад за църковни стоки във Вранска епархия обвини владиката в сексуално насилие, което започнало, когато той бил 16-годишен ученик, и се повторило, когато младежът бил студент в първи курс във Висшето богословско училище в Крагуевац.

С две думи, Вранският епископ към въпросната 2017 година е обвеян със скандална слава. От психологическа гледна точка предложението на Пахомий за канонизирането на "Сурдулишките мъченици" може да се разглежда като операция "Излъскване имиджа на владиката". По-тъжното в случая е, че останалите архиереи на СПЦ

приемат за чиста монета една стопроцентова фалшификация,

която е създадена от сръбските светски и военни власти с користна цел. А именно – за да бъдат морално оправдани сръбските териториални претенции към България на мирната конференция в Ньой… Църквата като богочовешка институция е призвана да служи на Истината. Конкретният случай със "Сурдулишките мъченици" е пример как една поместна православна църква може да служи на антипода на истината – в името на един уродлив етнофилетизъм.

А ако ние се вържем и решим да отговорим на хвърлената ни от сърбите ръкавица? Тогава с чиста съвест нашите архиереи могат да канонизират на първо време жертвите на Тиквешкото въстание на македонските българи против сръбската окупация през 1913 г. Ето ти ги св. Тиквешки новомъченици! След това можем да канонизираме и избитите от сърбокомунистите на

Кървавата Коледа 1945 г. близо 30 000 български

патриоти във Вардарска Македония! По този начин перпетуум мобилето на междусъседската омраза и нетърпимост ще бъде окончателно задвижено. А конкретен повод за нова братоубийствена война винаги ще се намери.