Беше допусната предпоставка за летателно произшествие, дланите ми още се изпотяват

В предишния брой полк. Николай Калев разказа как едно учение при лоши метеорологични условия става изключително опасно. Всеки сам може да прецени какви са приликите и разликите с учението, в което загина майор Валентин Терзиев.

И в този момент съдбата се оказа благосклонна към нас!

Как са протекли конкретните разговори между КП, командира на полка майор Костадинов от КП в Ямбол, подп. Начев на СКП-то в Балчик и Петко Кръстев, не знам, но получих имформация от ОКП Братово, че екипажите във въздуха се връщат на летище Балчик! Координацията е сработила...

По разказа на моя кумец той се отправя директно с АРК на нула (автоматичният радиокомпас води точно на ДПРС) на летище Балчик.

Горивото е малко – самолетите са без баки,

а неговите два захода на малка височина доста са изразходвали от скъпоценната течност. За заход в СМУ и кацане от разчетен завой няма гориво! Фронтът не е залял с дъжд още летището. Ниската облачност на 100 – 150 м е разкъсана, повече е към морето, което е благоприятно за кацане с основния старт - 157°. Петко "свива" захода и каца на "кътни зъби" на своето летище, където се е приземявал хиляди пъти...

Вкъщи, както е казал народът, и стените помагат!

След Петко, покрай Петко, до Петко, над Петко, под Петко и другите кацат....Ура! Живи и здрави! Без произшествия и предпоставки!

Когато по данни на КП и последният екипаж кацна на Балчик, на няколко пъти търсих по ефира индекси – да не сме забравили някой във въздуха, че в авиацията неведнъж това се е случвало.

Всички са на земята – това е най-важното! Огромна тежест като воденичен камък се свлече от раменете ми. Никой нищо не казва. Дадохме два червени ракети за край на полетите и спиране на РСТО-средствата. На никого не сме запасни – никой не лети в това ужасно време...

Прибираме се, но подробности вече не помня. В съзнанието само са ми останали думите на подп. Димов, когато отидох до височинния дом да видя кацналите летци. Вероятно сме говорили какво е било, как е било, какво е можело да стане, как се разминахме с...

По спомените на Пламен Паунов от поделението сме се събрали вкъщи да поразпуснем.

Можеш ли да държиш в гърдите си тези силни преживявания?

А ракията, конякът разпускат и мислите, и чувствата, и мускулите... Но аз нищо сега не си спомням...

Много нощи подред заспивах късно, борейки се с тези мисли какво можеше да стане, а дланите и табаните на краката ми се изпотяваха. Дни наред пазех този лист с индексите в джоба на куртката ми с надеждата да седнем ние в командването на полка и да си направим открит и честен анализ на тази злополучна нощ с излитането под минимума. Очаквах на другия ден

някой да позвъни “отгоре”,

но ни звук, ни стон. Дежурният по авиация – обикновено полковник от отдел БП и БИ, ни спестяваше доста от това да ни "чукат сол на главите". Кой е бил тогава дежурен, не исках и да зная...

Командирът се върна от Ямбол, но по случая нищо не говорехме, а аз си мълчах. За себе си бях направил своите изводи... Ежедневието, както винаги, ни завъртя – предварителна, полети, занятия – безспир...

Ако сега следва да анализирам допуснатата предпоставка за летателни произшествия (в множествено число, защото вероятно нямаше да бъде едно) по тогавашните правила, основният извод би бил – слабости в организацията и ръководството на полетите и недооценяване на метеорологичната обстановка. С което до голяма степен мога да се съглася. Ако това бе стигнало до ушите на Командващия, щяха да ни "разкатаят фамилията". Щяхме да имаме горчивия опит по-късно...

Но има неща, които са извън нашето полезрение и нашата воля – това е изненадата на времето. Колкото и добри да са нашите синоптици, всичко не може да се предвиди. Така беше и тогава –

мощен маскиран в облаците фронт

бе навлязъл с голяма скорост с обилен валеж и наелектризирана атмосфера. Едновременно, за броени минути, всички летища в България се закриват от ниска облачност и валеж. Кой можеше да предвиди това. Тогава нямаше сателитни снимки, за да се предвиди такава динамика на въздушните маси. Потвърди се правилото, че

излитането под минимума нощем

в СМУ е скок в неизвестността...

Години наред носех този товар, тази безпределна отговорност в сърцето си, а когато си спомнях за него, както вече писах, дланите ми се изпотяваха. Мисълта какво можеше да стане, ако екипажите не можеха да кацнат на Балчик, не ме напускаше. За себе си не се страхувах – на всичко бях готов, нали дишам още, а другите...

Неведнъж са ме питали кой е най–тежкият, най-рискованият случай, който съм преживял във въздуха. Без колебание съм посочвал това излитане под минимума – не във въздуха, а на земята!

Сега, пишейки тези редове, си мисля колко подобни случаи е имало в нашия полк и нашата авиация. Колко ние, летците, сме били отдадени на тази смела, романтична по своему и изпълнена с много рискове професия. Колко хора са разбирали душицата на пилота, помагали са му да оцелее в гонката за висока бойна подготовка и бойна готовност. И колко не са вече между нас, изпълнявайки своя воински дълг...

Това беше нашето ежедневие, изпълнено с

много полети и рискове,

с много напрежение и ежедневен труд – от летци, техници, щурмани и осигуряващи, но и с много и приятни моменти в нашия сплотен колектив, заедно с нашите жени и деца – далече от вниманието на обществото и масмедиите. Тихо и скромно, без много шум и суета...

Дали някой след време ще си спомня за това напрегнато като струни време, дали сегашното поколение, в това число и днешните военни пилоти, ще знаят за нашия труд, за нашите усилия, за това как ние изпълнихме с чест и достойнство дълга си пред народ и Отечество...