Изтощени до смърт, те дори не могат да избягат, за да бъдат разстреляни

В предишния брой публикувахме откъс от книгата на Васил Даскалов "Лагер на смъртта - II част: Ад Ловешки". Един от разказите му бе вдъхновен от поредицата на "168 часа", посветена на извращенията в комунистическите лагери. Провинението на един от наказаните е, че е лепил протестни плакати срещу режима по Партийния дом.

Задъхан, Кьосеиванов бута препълнената с пръст количка. Шестдесет и петте му години натежават, не могат да отговорят на тежестта. Той издава глухи сподавени хрипове, с обърнати очи, бившият министър залита в несвяст. Изкопът го поглъща заедно с количката. При удара чупи две ребра. Истината е, че никой не може да постигне тази норма, дори и по-здравите и все още физически запазени мъже. Тя нарочно е зададена непостижима, за да оправдава наказанията, те да водят до крайна изнемога, а тя – до ликвидиране на лагериста. Бригадата трябва да пречупи българина, не да го възпита в труд.

Христо Стоянов, на години малко по-млад от министъра, но с овехтели сили, също не успява да забута препълнената количка. Мечо вижда немощта му, скача отгоре му, поваля го възнак на пръстта, нанася му десетки ритници.

Лагеристите слушат пукота и охканията,

обзема ги ужас, но са принудени да продължат. Да работят въпреки гаврата. Така Мечо и Горанов вкарват изменниците в третата, летална фаза. С биене на терен, така, негласен, издърпан в късните часове. Девет вечерта. Започва истинският терор. Тези смазани, измършавели мъже ще бъдат бити жестоко. Всяка вечер някой от тех ще бъде подреден заради непокритите норми. Август е, горещ гъст август на 1958-а. Мечо се отдръпва и махва с ръка към наемници. Те се впускат с варварско ожесточение, нахвърлят се върху Христо Стоянов с тояги, ритници и юмруци. Старият се въргаля, няма сила да противодейства, няма борба, само търпи, обръща и другата страна. Нея вечер той три пъти припада по време на боя… Горанов е мързелив лейтенант, той седи на пейката пред бараката си, червендалестото му, преждевременно обръгнало в сюнгер лице, с лилави сенки, удавени в алкохол, една безнравствена мутра, която в отъпението си дори не умее да изрази въодушевление от съчинения терор. Зает е да пие, заинатен в слепия уклон към насилието, той пуска спорадично селяндурски псувни – единствен израз на пролетарска емоция. Какъв военен е той? Запокитен на острова да варди неудобните. Той съзнава, че за активен борец от отряд „Васил Левски“ с минималните си заслуги е израсъл предостатъчно в йерархията, съзнава трезво, че никога не е въжделеел да стои зад бюрото на Спасов или Александров и че му е отредено да си цапа ръцете в качеството си на полеви офицер,

почти като

на война,

за да развие автоматичната злоба посредством параноята по мнимия враг. Докато вечер дави в ракията малодушието и липсата на инициатива, той най-после изпитва някакво чувство, насищането на острата неприязън към въдворените. Кохортите от висши генерали и той самият наливат самоубеждение в себе си, че държат на о. Персин най-опасно застрашаващия ги враг.

Цял месец наказателната бригада мори до извънмерни граници довчерашните общественици.

Неприбирани, оставяни да кретат връз купчини пръст, както само римската античност е натирвала чуждите пълководци в роби. Самият Горанов се изморява да ги гледа в очакването да гинат един по един, подразнен и надвит от неподозираната издръжливост на човешкото същество. На тоя августовски пек, при тази почти денонощна работа, с по час-два сън, как може още да кретат?

– Ще им видя сметката – съска полугласно той и кара Мечо да се приближи, така че да не се разчува. – Виж, вдругиденка, нощта на 26 срещу 27, ще ги оставим да работят или там да правят каквото искат. Малко лабаво ще им дадем. В полунощ Михаля ще прекъсне нарочно тока. Ще оставим само трима надзиратели за охрана. И ще инсценираме бегство – тук очите му алчно прожълтяват. – Мечка, слушай ме сега, ще ги избием, значи, сичките като дивеч, ще ги обстреляме. Разбра ли? Ама да си траеш, Мечка – той

изпада в

приянски хрип

на смях, червенината нахлува бързо в лицето му. – Туй е между мене, тебе и още неколко мастии. Ще им светим маслото. Те са врагове и требе да мрат.

След побоя Христо Стоянов остава сляп с едното око и получава изсипване, но все така го принуждават да продължи. Заедно с него по браздите копат Христо Цачев, Константин Муравиев и Любен Боянов. Местото е отдалечено на 400 м от лагера, идеално за засада.

– Е, днеска ги оставете да си подишат малко – поръчва гласно Горанов. – Да работят, ако искат.

Получили милост, премалелите подобия на човеци се отпускат инстинктивно. Те окапват, налягат безпомощни, гледат се едни други, объркани, губещи паметта и разсъдъка си в парезата на крайното изтощение, както безпомощно се свлича крантата на циганина и дори задържането на очите отворени коства неимоверни усилия. Отпускат се, изпадат в безсъзнание, заспиват.

Да бягат ли? Дотам са се предали в търсене на покоя и на все още възможното възстановяване на телата или даже на самата жизненост. Времето тихо се търкулва, спира, изчезва. Твърде притъпени са, за да съзнаят, да се усъмнят... Крушките по стълбовете продължават да пръскат

измамната

светлина,

която през полуслепналите им клепки се свива до илюзия за множество от покорни звездици, коя от коя по-ярко умиращи.

Михаля е заел позиция. Часът не си е тръгвал, остава там, наближава.

Двадесет минути преди полунощ. Пропуква пращене, удебелява, превзема оглушалия, смълчан терен. Все по-ясно пресичащи мъртвешката тишина, ръмжат двигатели. По чакъла хриптят автомобилни гуми. Пристигат две скъпи коли. От първата слизат инспектори на МВР, а от втората – членове на самия ЦК на БКП. Те заварват пияния Горанов да държи бутилка и питат остро:

– Какво правят лагеристите извън лагера посред нощ?

– Те са гадове… – фъфли Горанов, още неосъзнал провала си. – Те са гадове, които не требе да живеят.

На лагеристите е наредено да се върнат по бараките.

За пръв път от два месеца насам те могат да си отдъхнат и легнат по наровете.

При разследването около създаването на наказателната бригада началник Тричков, който не е в течение на всички детайли по наказанията, хвърля вината върху Горанов като пряк организатор и ръководител на терора. Червендалестият алкохолик трябва на свой ред да се защити, да измие ръцете си с агресивния уклон на милиционера Мечо. Лагерното ръководство е намерило върху кого да стовари вината, за да избегне понижения и други военни наказания.

Мечо се оттегля предаден, разочарован от себе си и от системата. Той вложи мъст, ярост и

сляпа отдаденост

на властта,

а тя го осъди. Вади пистолета си и го насочва към главата. Следва гърмеж. Той оцелява, но наказателната бригада е разформирована, защото сигналът за нейните жестокости и плануваната екзекуция става достояние до високите етажи на властта. Дясната ръка не знае какво върши лявата или не иска да знае подробностите. „Специален режим“, „да подишат“...

Бригадата просъществува кратко... Но скоро тя ще бъде използвана за модел, ще мутира до цял един лагер, ще се превърне в стопанство за смърт. Тоягите, вербуваните криминални престъпници и онази жестокост извън човешкото...