Предшествениците на Симеон Сакскобургготски по майчина линия се сдобиват с Торинската плащаница през 1453 година.

Преди това реликвата е притежание на дъщерята на френския рицар Жофроа дьо Шарни, която след смъртта му остава без състояние. Затова в края на живота си от опасения, че ще попадне в ръцете на неподходящи хора,

Маргьорит дьо Шарни я продава

на Лудвиг Савойски

и жена му Ана дьо Лузинян.

Още на следващата година папа Сикст IV дава да се разбере, че я смята за истинска реликва. Херцогът решава да построи параклис в замъка си в Шамбери, Франция, където да изложи покрова. Плащаницата обаче е повредена при пожара, който избухва през 1532 г. Разтопеният калай, с който са били запоени сребърните пластини на дървения сандък, изгаря част от тъканта.

Опитвайки се да изгасят огъня, са намокрили платното с вода и следите от това си личат. Въпреки инцидента образът, за който се предполага, че е на Исус, не е засегнат. Две години по-късно монахини закърпват изгорените парчета. През 1578 г. плащаницата е преместена в новата столица на Савойското херцогство Торино, която става резиденция на династията през 1563 г.

Оттогава платното почти непрекъснато е било съхранявано там с изключение на 6 г. около Първата световна война, когато са

го занесли в отдалеченото на около 1000 км абатство Монтеверджине.

Преди да попадне при Савоите, пътят на плащаницата е дълъг.

За нея се говори в евангелия от I-II век. През 355 г. свети Кирил Йерусалимски говори в трудовете си за нея. През 550 г. посланици на император Юстиниан Велики измерват дължината и ширината й в Йерусалим. През 1204 г. я виждат в Константинопол. За това свидетелства Робер дьо Клари в своята хроника "Превземането на Константинопол", но разказва, че тя е изчезнала, след като градът е покорен от кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход.

През 1353 г. Жофроа I дьо Шарни издига храм в град Лирей, Франция, и предава плащаницата на духовниците. Оттогава започва поклонението пред реликвата.

Умберто II е знаел, че дарявайки я на Ватикана, ще подобри отношенията на династията на Савоите с Римокатолическата църква.

Кой е вуйчото на Сакскобургготски?

Въпреки че е бил на власт едва 35 дни - от 10 май до 13 юни 1946 г., не се отказал да мисли за завръщането на династията в Италия. Наричан е от сънародниците си "ре ди маджо" (майският крал) и сяда на престола в бурни години.

Баща му Виктор Емануил III

се отказва в

негова полза.

Причината е желанието му Италия да не стане република. Старият крал не е бил особено популярен сред населението според тогавашните медии. Надявал се, че чрез абдикацията си ще преобърне нагласите на хората за предстоящия референдум, какъвто се провежда и на Ботуша подобно на България - "за" или "против" монархията. Моментът е повратен за държавата, преживяла фашизма на Мусолини от 1922 до 1943 г., като сънародниците му го обвинявали, че

не попречил на черноризците да дойдат на власт.

Най-малкото през цялото време не е бил детрониран от тях. Освен това

не се противопоставил

на привличането

на Италия във

Втората световна

война и е подписал расистки закони.

Всичко това му носи негативи сред поданиците.

Виктор Емануил III предполагал, че хората няма да го подкрепят, и абдикира ден преди референдума в полза на сина си. Ходът на стария крал почти успява. Разликата между гласовете наистина намалява, но все пак е категорично в полза на републиката - 12 718 019 срещу 10 709 423 за короната. Приближени на новия крал изразяват съмнение в достоверността на преброяването, но Италия поема по нов път.

Съветват го да извърши преврат, като отхвърли резултатите

и се оттегли в Неапол. Армията щяла да се обяви в негова защита, ако избухне гражданска война. Умберто II обаче отказва да постъпи така и заявява: "Моят дом е обединена Италия. Аз няма да я разделя".

В 15 ч. на 13 юни 1946 г., когато у нас все още не е проведен референдум за отмяна на монархията и малолетният Симеон "управлява" с регенти на Отечествения фронт, вуйчо му напуска двореца "Квиринал" в Рим. Прекосява двора пред шпалир от охранители. Носи сив костюм, филцова шапка и бастунче. Служителите и офицерите са натъжени, пише тогава италианската преса.

Блед и изпит, той изглеждал доста по-възрастен от своите 41 години, но държал високо вдигната главата си и се усмихвал. Колата го откарва на летище "Чампино". Там Умберто II се качва на самолета, който ще го отведе в Португалия и

никога повече няма да се върне в Италия.

На края на дните си той много искал да отиде в родината си, но имал забрана.

"Да видя моя Рим, моя Неапол, моя Торино още веднъж, е най-голямата мечта на живота ми", казва в свои интервюта детронираният крал.

Той се разболява от рак и се лекува първо в Лондон, а после и в Женева. В тази обстановка италианският министър-председател Аминторе Фанфани спешно придвижва мерки, които да позволят на Умберто II да се върне чрез т.нар. извънредна виза, но в крайна сметка нормативният акт не е ратифициран.

Последният италиански крал

умира в болница

в Женева на 78 г.

Новината съобщава говорителят на семейството Фалконе Луциферо, който добавя, че последната му дума е била "Италия", пише американската агенция Юнайтед прес интернешънъл тогава. До него в последните му часове са били синът му Виктор Емануил IV и останалите от най-близкото семейство. Погребението е в абатство Откомб, Франция, притежание на Савоите.

Говорителят на папа Йоан Павел II съобщил, че понтификът веднага е уведомен за кончината на краля и бил много натъжен.

Всяка година в навечерието на Коледа Умберто II се обръщал към своите привърженици в Италия, настоявайки, че монархията е елиминирана по неясен начин. И непрекъснато повтарял: "Каквато и съдба да очаква нашата страна, тя винаги може да разчита на мен като един от нейните верни синове."

Вуйчото на Симеон Сакскобургготски винаги повтарял, че се е

отказал от престола, за да избегне гражданска война.

Де факто гласовете "за" и "против" монархията са били достатъчно близо, така че е могло да се стигне до братоубийствени битки.

Кралят е роден през 1904 г., като освен суверен на Италия е бил монарх на Сардиния, на Кипър, Йерусалим и Армения, херцог на Савоя, принц на Кариняно, принц на Пиемонт и принц на Вечния викарий на Свещената римска империя.

Едва 17-годишен Умберто става генерал, след като завършва военно училище. Според фамилните традиции той трябва да стане офицер. Скоро след това на власт идва Мусолини, когото престолонаследникът не одобрява. Но когато Италия напада Франция през 1940 г., като патриот единственият син на краля се присъединява към армията.

По-късно той има още една причина да ненавижда фашистите - сестра му Мафалда умира в концентрационния лагер "Бухенвалд" през 1944 г. Но референдумът показва, че знамето на Савоите трябва да бъде свалено от двореца "Квиринал". То е издигнато там през 1870 г., когато династията обединява Италия.

Макар да е изгонен извън страната, Умберто II не заминава беден, пишат местните медии. Фамилията е получила щедро обезщетение през 1900 г., когато в Монца е убит дядо му Умберто I. Династията е закупила предварително къщата му в Кашкаш. В същото градче в последните години живее и сестра му Йоана, майката на Симеон II. Вуйчо му е бил награден с българските ордени "Св. Св. Кирил и Методий" и "Св. Александър", връчени от цар Борис III.

Синът на дарителя - Виктор Емануил IV,

поиска 260 милиона евро обезщетение

от Италия

за емоционалните щети, които са причинени на семейството в изгнание. Но те не са били платени. "Това е затворена страница", казва внукът му Емануил Филиберто, който се завърна в Италия и игра в риалитито "Дансинг старс".

А днес тронът, чийто потенциален наследник е той, стои изложен в музей в Торино.