В миналия брой ви представихме част от книгата на издателство "Труд" "Людмила Живкова, Александър Фол и другите" с автор Недю Недев, която е изпъстрена с неизвестни случки от историята на Червената принцеса. В този и следващия брой ви предлагаме още кратки откъси от нея.

Поканите за откриване на изложбата "Средновековна България – цивилизация и култура" са раздадени, а министърката е болна. Тя се е заключила в апартамента си и не пуска никого. Посланикът пита президента Хосе Лопес Портильо какво да правят? Решават тържеството да стане, както е подготвено: президентът ще произнесе реч, посланикът ще отговори и протоколът ще се спази. Така минава 3.III. На 4.III. Людмила се появява отпочинала и бодра

и се наложило ритуалът да се повтори,

сега с нейно участие.

Възниква въпросът: толкова ли е необходимо да се открива такава изложба в Мексико? Толкова ли мексиканците са зажаднели да знаят историята на страната, за която нямат представа къде се намира, и то за събития, станали преди 10 века? Самите българи се интересуват и изучават това минало, но да кажем, че е тяхно ежедневие, е пресилено. В това увлечение се заангажират учени, прахосват се средства, вършат се парадни и самоцелни мероприятия.

Но има и още нещо. Людмила трябва да връчи на президента Хосе Лопес Портильо Димитровска награда за мир и да му брои 25 000 долара. Откъде се вземат тези пари? Не зная. Не е ли всичко това пресилено? Днес Министерството на външните работи ограничава дипломатическите отношения поради липсата на средства и слаби или никакви икономически и други отношения.

Изтощена и болна, политически развенчана,

съкрушена, тя изпада в безизходица.

В Боровец е без семейство, без деца, без приятели. (Всъщност именно там тя прекарва последните дни преди смъртта си - бел. ред.) Връзките с обкръжението са прекъснати. Нито Б. Райнов, нито Ал. Лилов, нито Л. Левчев, нито Св. Русев имат представа къде е и защо я няма? Нито знаят нещо за нея. Баща й не я посещава в събота и неделя, а в понеделник. Кани я да обядват, тя отказва.

Тръгва за София, без да му се обади. С каква цел – не знаем. Искала някои материали от помощника Кирил Аврамов, но не ги получава лично, а чрез бодигарда.

Всички данни показват, че отношенията с баща й са обтегнати.

Няма доказателство, че нещо радикално се прави за лечението й. Изолацията в Боровец, и то в навечерието на юбилея, означава фактическото й дезавуиране като министър. Този маньовър можеше да направи единствено баща й. Той следи ежедневно курса на Кремъл и се приспособява към него.

За смъртта й са създадени хипотези и предположения. Баща й допуска външна намеса, макар че набляга на изчерпване на силите. "Истината за смъртта на Людмила е на Боровец", под това заглавие двама автори (създали ценна книга) публикуват интервю с Александър Лилов.

Тезата се подкрепя от Павел Писарев, той пише: "Тайната на нейната смърт, казва Александър Лилов, е в Боровец".

В този дух се изказва и Любомир Левчев.

Те са доловили, че тази изолация не е естествена. Мнението се оспорва от Иван Славков и Стоян Михайлов. Съпругът й не е с нея. Той твърди, че баща й упражнявал голям натиск върху нея да се сниши и изчезне, докато мине бурята. "Не съм съгласен с Лилов", така казва Стоян Михайлов.

В хаоса от спомени и предположения се откроява становището на проф. Сивчо Сивчев, патолог, който е правил аутопсията. Интервю от него взема Крум Благов.

"– Установихте ли мозъчен инсулт?

– Не. Тя навярно е изпаднала в безсъзнание в самата вана и там е загинала.

– Имаше ли в дробовете є вода?

– Имаше.

– Каква беше непосредствената причина за смъртта й?

– Удавянето."

Всеки, който е преживял изтощение, нервна криза, безсъние, преумора, знае колко неусетно се заспива било във ваната или на волана. От приспивателното, което й донасят (дормопан), липсвали две хапчета. Ако ги е взела и се е отпуснала, тя е заспала и се е нагълтала с вода.

Проф. Сивчо Сивчев продължава: "Белият й дроб се е изпълнил с течност и не е могла повече да диша. При такива случаи смъртта настъпва за по-малко от минута".

Когато охранителят влиза, той вижда, че

в "басейна плува тялото на Людмила".

Намират я мъртва. Това става на 20 юли 1981 г. към 6-7 часа вечерта. Посланик Богомил Герасимов, който е вникнал в тази мистерия, иска ексхумация на трупа, за да се установи "дали има следа от отрова в него и да се види има ли насилствена смърт".

Към 9 часа телефонират на баща й, който се е върнал, но се намира в Банкя. Той пристига във вилата и иска да види дъщеря си. Лекарите са резервирани: "Положението е тежко! Недейте!". Той се вслушва в думите им и си тръгва.

Обявен е траур. На нейно име са наименувани обекти и улици. Хиляди изказват съболезнования. Траурното шествие е импозантно. Но то е декретирано.

Леонид Брежнев изразява съчувствие:

"Скъпи Тодоре! Току-що получих скръбната вест за преждевременната смърт на Людмила. Зная, че за теб тя беше не само безкрайно скъп човек, но и близък съратник в партийните и държавните дела. Трудно е да се отбележи с думи твоята мъка. И все пак, Тодоре, искам да ти пожелая мъжество и твърдост, които ти и така притежаваш. При този тежък удар на съдбата с тебе сме всички ние, твоите другари и приятели в общата комунистическа работа."

Индира Ганди е състрадателна:

"Индийският народ и лично аз губим един добър приятел Енергията є и пълната й всеотдайност на международната дружба и мира оставиха дълбоко впечатление у всички, които са се срещали с нея. Ние се възхищаваме от нейното разбиране за мира и от забележителната работа, която тя извърши, за да разшири и развие културата на Вашата страна."

Величието и славата свършиха

Съдбата се оказа по-силна.

Мащабната културна политика е съпътствана с големи финансови разходи. Писателските срещи, Детската асамблея, пътуванията и командировките на учени, делегации, ансамбли и изграждането на паметници, откриването на изложби, организирането на семинари и симпозиуми, приемането на гости, подаръци и хотели поглъщат огромен финансов ресурс. Всичко се разпорежда от Живкова, никой не може да є противоречи, и финансистите изпълняват заповедите й. На 2.ХII.1980 г. организира международна среща за културата с 55 чуждестранни делегации, като всички разходи се поемат от България. И това е едно от многото мероприятия.

Сега, когато новаторският курс бе осъден, възниква въпросът за отговорността. Вниманието се насочва към служба "Културно наследство", ръководена от заместник-министъра на външните работи Живко Попов и Емил Александров – заместник-председател и отговорник за международната дейност. По адрес на тези служби плъзват слухове и мълви, че са безконтролни и прахосват средства. Те издирват и закупуват картини, архиви, скулптури и други ценности.

Форсирано и некомпетентно се впускат на международния пазар, когато той е контролиран от монополни фирми, мафии и престъпни групировки. Начело на тази полулегална структура поставят полковника от I главно управление Живко Попов.

От 1968 до 1974 г. той е на дипломатически пост в Лондон, показва находчивост и енергия в работата. Когато Людмила и Иван Славков пристигат през 1969 г. в Лондон, Попов получава нареждане да се постави на тяхно разположение. Той и съпругата му показват отзивчивост и пробивност при изпълнение на задачите

и стават нейни любимци.

Ж. Попов през 1974 г. е върнат в България и назначен за завеждащ на най-важния отдел "Кадри" в Министерството на външните работи. Единадесетият конгрес през 1976 г. го избира за кандидат-член на ЦК на БКП.

Част от дейността си Ж. Попов координира с Емил Александров, също полковник от Държавна сигурност, но се отчита за разходи пред генерал Мирчо Спасов. Дейността е многообразна: канят гости, търсят посредници, плащат хонорари, дават банкети и подаръци. В София пристигат 600 ценни експоната. Показват ги пред Живков и членовете на Политбюро. Те одобряват направеното и дават директиви да продължат. През 1979 г. Ж. Попов е назначен за посланик в Прага, но продължава да е началник на служба "Културно наследство".

След смъртта на Людмила почва ревизия, като е дадено разпореждане да се прояви безкомпромисност, защото това се изисква и от органите на КГБ.