Точно преди 30 години в студеното и мрачно мазе на Института по социология на ул. "Московска" в София се събират на три пъти "бащите" на СДС. Домакин е Петко Симеонов. Брадясали и облечени с вълнени пуловери като бунт срещу костюмираните комунисти, те обсъждат каузата, идеите и принципите на опозиционното за времето си движение. Четвъртия път се срещат вече за по-официално в заседателната зала на института на 7 декември, за да го учредят.

Сутринта термометърът показва минус 7 градуса, но към 11 часа живакът се вдига до нулата. В това време Желю Желев, Ангел Ахрянов, проф. Иван Николов и проф. Иван Джаджев отиват в Министерския съвет, за да искат разрешение за първия си официален митинг като Съюз на демократичните сили. Видът им ярко контрастира с този на вицепремиера Андрей Луканов. Той ги посреща в уютния си и просторен кабинет на "Дондуков" 1, гладко избръснат и само по риза. Парното е надуто с всичка сила и той е свалил сакото.

Желю Желев подхваща разговора с информацията, че са основали СДС и искат разрешение за митинг пред храм-паметника "Александър Невски" още на следващия ден. Всъщност двамата се познават отпреди това.

Луканов се е срещал с представители на неформалните

сдружения още през 1988 г.

Той обаче се противопоставя твърдо на идеята сбирката на опозицията да е на емблематичния впоследствие площад за СДС. Излиза с аргумента, че там било опасна зона, кметът Стефан Нинов се притеснявал и най-добре щяло да бъде да проведат събитието си в Южния парк.

"Разгласено е вече, не може да се променя", отсича обаче Желев. Луканов упорства. Новоизбраният лидер на СДС също не отстъпва. Накрая вицепремиерът склонява. На тази среща опозиционерите се убеждават в нещо, което са подозирали още бидейки в нелегалност - че властта има информация кой от тях с кого се е срещал, както и какво са си говорили. Няма никакво съмнение - БКП ги контролира.

Преди тази официална част от раждането на синьото движение има няколко знакови срещи, които поставят началото му.

Една от тях е в дома на писателя Николай Хайтов на на ул. “Латинка” на 13 ноември - 3 дни след свалянето на Тодор Живков.

Присъстват десетина интелектуалци и “съседът” от долния етаж Андрей Луканов, който се появява по домашному - с жилетка и пантофи. Разказал за пленума на ЦК на БКП, прочел писмото на Петър Младенов до Политбюро от 24 октомври и

призовал неформалите

да подкрепят “реформаторите”

в компартията. Опозиционерите обаче не отговарят нищо. Те вече имат намерение да основат свое движение.

На следващия ден в апартамента на режисьора и писател Анжел Вагенщайн по предложение на проф. Иван Николов се взема решение за първия митинг на 18 ноември, обявен в подкрепа на демокрацията. Афиша написват Стефан Продев и Петър Берон, които впоследствие ще застанат на двете срещуположни страни на барикадата.

В пророческо слово тогава Анжел Вагенщайн заявява: "Момчета и момичета, внимавайте да не ви излъжат, както нас ни излъгаха през 1956-а"." Всъщност днес, след 30 години,

много хора се смятат за излъгани,

а някогашните седесари са разпилени на всички страни.

На последните кметски избори преди дни част от тях дори гласуваха в София за червения кандидат Мая Манолова.

Разделението между сините обаче започва дори още в същия мрачен ден на далечната 1989-а година.

Една част обявяват митинга на 18 ноември за казионен, по внушение на групата на Петър Младенов и Андрей Луканов в БКП. И в крайна сметка - част от плана на комунистите да контролират опозицията. Което намира потвърждение и в други факти. Известно време, случайно или не, неформалите си говорели на "другарю". Само Константин Тренчев се мръщел и казвал: "Хайде стига с това "другарю"!"

Истината е, че в самото начало седесарите изобщо не се познават помежду си. С изключение на няколко ключови фигури, оратори по митингите.

Затова първите заседания на Националния координационен съвет с хора от всички 10 партии и организации протичат комично. "Вие кого представлявате?", се питат. Тефтера с имената водел Петко Симеонов като домакин.

Но с това не приключва подозрението към новодошлия опозиционен представител. Когато човекът произнася името на своята формация, неформалите започват да се чудят дали тя е приета като член на СДС и има ли право на глас. В тази хаотична обстановка е било много лесно за БКП и Държавна сигурност да внедрят свои хора в прохождащата опозиция.

И вероятно има голяма доза истина в шегата, че създаването на опонентите в зората на демокрацията е било добре планирано -

последна точка от дневния ред на един от пленумите

на ЦК на БКП.

Призракът на Държавна сигурност витае около ключови фигури от СДС. Някои бивши седесари твърдят, че именно зловещата ДС е провалила опозицията в България, която стартира политическите си тези с антикомунизъм, за да се разграничи от БКП.

Най-важното, което решават седесарите да направят в първите си дни, е да се борят за отпадането на чл. 1 от конституцията за ръководната роля на БКП. На 14 декември, датата, на която Петър Младенов произнася думите:

“По-добре

е танковете,

танковете да дойдат”,

сините подготвили план да образуват жива верига около Народното събрание. Искат да упражнят натиск върху депутатите, за да гласуват смяната на скандалния текст. Направили предварителна схема кой точно къде ще застане. Въпреки огромния митинг депутатите не отменят чл. 1.

Следващите две години са добри за СДС - движението набира все повече поддръжници, а завинаги в историята ще остане

онзи син митинг, разпрострял се

от Орлов мост

до хотел “Плиска”.

Хилядното множество вее сини знамена, хората пеят "45 години стигат" и "Развод ми дай" и не могат да повярват, че само няколко дни след това СДС ще изгуби изборите за Велико народно събрание.

Защото дясна София тогава не беше България. Ако някой беше казал на митинга, че 30 години по-късно съвсем малко няма да стигне на червената Мая Манолова да стане кмет на столицата с техните гласове, хилядите щяха да го пометат. Но по ирония на съдбата илюзиите от онзи митинг останаха в историята.

Едва ли не оттогава СДС непрекъснато се свива.

Много пъти от него се отделят и роят крила и нови формации и той непрекъснато губи позиции. За първи път официално това става през 1991 г., когато 39 депутати от опозицията отказват да подпишат новата конституция и започват гладна стачка. Въпреки това основният закон е приет и влиза в сила.

Но скандалът води дотам, че на изборите през 1991 г. се раждат т.нар. седесета с тирета, а основното СДС на Филип Димитров "спечели с малко, но завинаги". И този път съдбата изиграва лоша шега на десните. Тъкмо открили нова кауза извън антикомунизма - членството на България в НАТО и Европейския съюз, и започва атаката срещу правителството. При това тя тръгва от избрания със сините гласове президент Желю Желев.

По време на прочутите Боянски ливади той критикува Филип Димитров, че много се бави с очакваните реформи и че е започнал война срещу всички. Някои твърдят, че пръст в това изказване има тогавашният шеф на националното разузнаване ген. Бриго Аспарухов, който после обвинява съветник на премиера в участие в оръжейна сделка с Македония. Доказателства не са открити, но скандалът разклаща сините редици.

Вътре в СДС се оформя опозиция срещу премиера, който от своя страна хвърля обвинения, че в България се появява мафия и иска мандат за битка с нея. Точно по това време започва възходът на яките момчета, станали символ на 90-те години. Бившите спортисти стартират мащабен бизнес, който дава началото на силовите групировки. Заради югоембаргото контрабандата процъфтява. В тази обстановка

Филип Димитров играе по детински ва банк

- поиска от парламента вот на доверие и го губи. Т.нар. сини мравки го бламират и участват в съставянето на правителството на Любен Беров с подкрепата на БСП и ДПС. Идва златното време на групировката "Мултигруп".

През 1997 г. след Виденовата зима сините получават втори шанс за правителство - този път самостоятелно, начело с Иван Костов, след като той изгонва почти всички дотогавашни седесари и превръща движението в единна партия. Кабинетът му въвежда валутния борд, въпреки че, преди да влязат във властта, само Йордан Соколов бил "за". Костов лично се противопоставял на идеята за фиксиран курс. Но вече в Министерския съвет е принуден да въведе борда.

Освен това СДС започва и други тежки реформи - приватизацията и войната срещу "Мултигруп", в чието ръководство е последният шеф на 6-и отдел на VI управление на Държавна сигурност Димитър Иванов. Правителството дори е изработило специален план за ликвидирането на групировката.

Кабинетът започва ударна приватизация под ръководството на вицепремиера Александър Божков. Той търси помощ от САЩ, но те отказват. Имат информация от бивш зам.-шеф на ЦРУ, че България е затънала в корупция и ще се окаже тресавище за американския бизнес.

Подобно е решението на компаниите от Западна Европа. Сините комсомолци обаче искат да бъдат собственици на структуроопределящи предприятия. Затова дадени дружества се оказват на загуба, за да ги придобият евтино. Сини групировки изместват червените от входа и изхода на държавните фирми и така започва ударното им източване. Когато дружествата са докарани почти до фалит, те са продадени за жълти стотинки.

Така се стига до абсурда до 2001 г. активи за 26 млрд. долара да бъдат "подарени" за 1,7 млрд. лв. Стига се до абсурдни сделки, при които Авиокомпания

“Балкан” и “Кремиковци” са продадени съответно за 1 лев и 1 долар.

Иван Костов е принуден да направи промени в кабинета, въпреки че преди това метафорично твърди, че коалицията ще носи на гърба си ранените. Срещу корумпираните се изправя президентът Петър Стоянов и за втори път избран с гласовете на сините държавен глава се обявява против "своето правителство".

В медиите се говори за имотното състояние на вицепремиера Евгений Бакърджиев, а Александър Божков е наричан "мистър 10%".

Въпреки смените народът изгубва доверие към синята идея, а премиерът Костов не може да предвиди вълната Сакскобургготски.

След това СДС се разцепва още веднъж, от него се отделя ДСБ начело с Костов. Групата от депутати и кметовете им, избрани самостоятелно или в различни коалиции, намаляват все повече. За да изчезнат от парламента.

След разцеплението

идва обединение

под формата на Синята коалиция, но и тя трае ден до пладне. И когато десните са в поредния си спад, Иван Костов се отказва от лидерството в ДСБ и го отстъпва на младия тогава адвокат Радан Кънев. В СДС пък се сменят лидери като на килограм, докато през 2014 г. разединените парчета от някогашната опозиция на комунистите не се съюзяват в Реформаторския блок. Той даже участва във властта за малко повече от година. Но претърпява крах на следващите избори.

Тогава Божидар Лукарски след бурни скандали в СДС е свален и сменен от Румен Христов, а Радан Кънев отстъпва на свой ред на ген. Атанас Атанасов. Горе-долу по това време се ражда и "Да, България" на бившия правосъден министър Христо Иванов. В крайна сметка на местните избори последните две формации успяват да се обединят, а СДС се прикрепва към ГЕРБ, което го обезличава

Все още сините имат някакви свои представители в местната власт като кмета на Плевен Георг Спартански и на Видин Цветан Ценков. Очевидно има дясномислещи хора, на които СДС им липсва.

Но с гласуването на част от десните симпатизанти и бивши седесари за Мая Манолова в София те може би си подписаха смъртната присъда. Като капак на политическата агония, в която пребивават повече от 15 години.