15 септември.

Втриса ме.

Ад и ужас.

Започва ставането в 6.00 ч.,

“Къде ти е тетрадката по английски?”, “Защо имаш половин банан в несесера?”, “Защо имаш четворка по български?”

Започва се с родителски срещи, ходене на плуване, уроци по пиано, пеене.

Беше достатъчно трудно да ходя на училище сама по себе си. Собствените ми тетрадки бяха в пълна неизвестност, както и знанията ми. Дори чорапите бяха под въпрос. С какво облекчение се махнах от всяка образователна институция, дори не мога да опиша.

Ще кажете, че затова съм проста.

Сигурно.

Мечтая да бях почнала работа на 9 години. Започнах на 13. Сега дори това не е разрешено.

И насред всички безсмислени неща, които ми казаха там, под образа на Ботев, забравиха да споменат, че няма измъкване от този ад. Предполагам Богът на бг соц “носете цветя и соленки” образованието се смее весело в момента.

Родителски срещи, тържества.

Тържествата започват от яслата, само това ще кажа.

Била съм на около 50 тържества, ако не и повече.

Гледала съм латинотанци, рецитиране на стихове, балет, народни танци, пеене на химна.Концерти на училището. Коледни тържества, тържества за 24 май.

Била съм на демонстрация на всичко в областта на демонстративното.

Виждала съм стотици липси на талант.

Логопеди, забравени пари, гащи, окъсели панталони, “Трябва да направя модел на Африка.”

Една пословично посредствена майка посреща с ужас в сърцето 15-и септември.

Три деца.

Ад.

Смърт.

От фейсбук