Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Ако махнем Паметника на Съветската, армия, да сложим паметник на КГБ?

Спокойно, граждани – истериите на последната седмица са само подгрявка за юбилея на прехода – 30 години 10 ноември!

Знаем ли обаче какво се случи в онази паметна дата? Днес всеки, който тогава се е разходил до жълтите павета, се мисли за революционер. Но да го наречем демократична революция, е малко глупаво – елитът сам реши да смени и шефовете, и системата, без никой отдолу да му пали чергата. Мижавите демонстрации, които се случиха в 12 без пет, гарантирано бяха организирани отгоре. А какво да кажем за скромните дисидентски прояви? С малки изключения това бяха все хора, близки до властта!

При управлението на Виденов едни негови хора нарекоха 10 ноември “преврат”. Това значи насилствена или поне незаконна смяна на режима. Но 10 ноември стана при перфектно спазване на онази конституция и партийния устав. Първо Живков сам си подаде оставката като генерален секретар на ЦК на БКП. После ЦК на БКП направи пленум и го освободи. След това се събра и Народното събрание, уволни Тодор Живков и като председател на Държавния съвет и взе решение за курс към многопартийна демокрация.

Нито една пушка

не гръмна,

нито една счупена глава. Всичко бе перфектно организирано от органите на реда.

Вярно, по време на тази сесия около парламента се събра сериозна тълпа, която викаше “Оставка! Оставка!”. Освен това тя настояваше веднага да се отмени чл. 1 от тогавашната конституция, според който БКП е ръководната сила в държавата. Но истината е, че народните представители точно за това се бяха събрали. Просто процедурата изискваше в момента да се вземе проекторешение, а след месец да се реши окончателно. Конституция не се променя за един ден. Тълпата обаче много настояваше. Моята версия е, че това също бе организирано, защото не всички депутати бяха докрай убедени.

После ЦК на БКП направи нов пленум, на който реши да се свика кръгла маса и там старият елит да преговаря с опозицията. Това не бе обявено публично, но новият силен човек в България, Андрей Луканов, го каза на пресконференцията вечерта. Повечето български вестници дори не отразиха този съдбоносен детайл. От този момент парламентът съществуваше само проформа, а новият законодател стана кръглата маса, или по-скоро заседанията на малка група хора, които ставаха от масата, за да се скрият в едно по-малко помещение.

За преврат и дума не може да става. Но истината е, че

елитът на БКП

тогава получи

ясни указания

от Москва

На Тодор Живков бе наредено да се оттегли и той изкозирува. На Андрей Луканов и Петър Младенов бе възложено да станат премиер и президент. На Лилов бе повелено да стане лидер на БКП/БСП и постепенно да оттегли партията от властта.

И това е нормално и естествено. След като този елит дойде на власт по волята на Москва, нормално бе и да се оттегли пак по волята на Москва. Може да се каже, че Москва ни освободи и от фашизма, и от комунизма. Всичко това трябва да се приема спокойно, обективно и като древните гърци - с уважение към съдбата и към нейния демиург, КГБ.

Няма какво да спорим.

Истината за

9 септември

1944 година

е в 10 ноември

1989 година,

а всичко друго са нашите лични драми. По-интересното е какво да разбираме под “волята на Москва”? Със сигурност не по волята на старата КПСС, партията наследничка на Ленин и Сталин. Ако зависеше от нейния апарат, Живков щеше да ръководи България до естествената си смърт, както Сталин, Брежнев, Андропов и Черненко в СССР. Единственото изключение бе Хрушчов, който си доживя старините в домашен арест на дачата.

Истината е, че при управлението на Юрий Андропов (1982-1984 г.) към властта в СССР започнаха да се издигат кадрите на КГБ. Те знаеха повече истини, много от тях познаваха и запада, способни бяха да мислят по-обективно от старите партийни апаратчици. По онова време истинската власт беше в Политбюро. А до Политбюро се стигаше след дълга кариера в комсомолския и партийния апарат, което води до сериозни поражения в познавателните възможности.

Преди да стане шеф на КПСС и ръководител на държавата, Андропов бе най-дълго задържалият се на поста шеф на КГБ в цялата история на СССР, от 1967-1982 г. Той бе и единственият, който после се изкачи до генерален секретар. Предишните шефове на службите (Ежов, Ягода, Берия) завършваха лошо.

В сравнение с другите членове на Политбюро

Андропов

минаваше за

интелектуалец – живял бе в чужбина,

знаеше езици, интересуваше се как е на Запад. В един момент публикува в списание “Комунист” дълбока теоретична статия, която е напълно неразбираема за днешните хора, но прави впечатление с една-единствена фраза – икономиката трябва да се управлява с икономически средства. В онова време, когато в СССР още господстваше военният комунизъм, този израз намирисваше на предстояща революция. Но по-важното бе, че той превърна службите на КГБ в реформатори. И освен това издигна нагоре хората, които после съсипаха СССР.

През 1989 г., в самото навечерие на 10 ноември, Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) вече бе в пълен разпад. Тогава КГБ вече дърпаше конците на всички реформи – перестройка, гласност, частен бизнес, смяна на режимите в Източна Европа, в частност – и в България. Всичко, което се случи у нас – 10 ноември, създаването на опозиция, кръглата маса, дори “планът Ран-Ът”, беше вдъхновено от КГБ. Кой смятате, че е посъветвал Луканов да покани точно тези ултрадесни либертарианци?

Но ако мислите, че онова КГБ е било някаква антиамериканска организация, дълбоко грешите. Според мен всичко бе съгласувано с ЦРУ. Днешните руски патриоти са почти убедени, че самият Андропов е бил американски агент. Аз лично не вярвам, но истината е, че именно КГБ по времето на Андропов организира в Австрия център за

тайна подготовка

на “млади

икономисти”, които после да се върнат и да направят реформите. Наричаше се Международен институт по проблемите на системния анализ (МИПСА) и се помещаваше край Виена. И точно в този мозъчен тръст и московския му филиал съзряха героите на руската икономическа реформа - Анатолий Чубайс и Егор Гайдар.

Помислете – а кои наши герои на прехода също имаха леговища във Виена и наоколо? И кой създаде едрия частен бизнес у нас? А в СССР? Кой създаде олигарсите? И откъде дойдоха тези “австрийски” идеи за шокова терапия в главите на тези потомствени комунисти? То е все едно риба да се запише в курс по алпинизъм! Отговорът е очевиден – от КГБ.

Както е известно, по онова време аз бях кореспондент на БТА в Москва. През лятото на 1984 г. (при управлението на Черненко) на гости ми дойде един кореспондент на американската телеграфна агенция UPI. Докато изпихме едно шише водка, той ми обясни подробно какво ще се случи наесен в съветското ръководство – Черненко ще представи голям доклад за мелиорацията, а Горбачов ще спре да отговаря за селското стопанство и ще поеме идеологията, което значи, че ще наследи Черненко. Маршал Устинов, който по онова време бе министър на отбраната и лидер на “старата гвардия” в Политбюро, ще мине на заден план, за да даде път на младите реформатори.

Точно това и стана. Черненко представи един безумен план за обръщането на сибирските реки към Средна Азия, Горбачов стана

секретар по

идеологията,

което ще рече

престолонаследник, а Устинов легна болен и почина на 20 декември същата година. Черненко пък си отиде през март. Изумително! И най-влиятелните съветски журналисти не знаеха какво предстои. Откъде знаеше всичко това този американски кореспондент, който бе дошъл в Москва съвсем временно?

Много просто, КГБ информираше американските кореспонденти, преди да каже на съветските журналисти. Но съгласуваните действия между КГБ и ЦРУ според мен започнаха малко по-късно, вероятно някъде през 1987 г., когато ръководството на СССР претърпя толкова провали, че се видя в чудо и реши да потърси помощ от Големия брат.

Много от тези неща ние не знаем и няма как да узнаем, а на други само им се подават ушите като на зайци във висока трева. Но ако искаме да разберем какво се случи в България след 10 ноември, а и днес, трябва да преброим ушите на зайците. Как смятате, защо онзи ден властите подгониха хората на олигарха Малофеев?

Дотук – толкоз. В следващи статии ще продължа.