Прабългарите бесели умните и надарените, защото повече им приличало да служат на Бог

Социологичните анализи на Евростат посочват, че българите сме най-болните, най-бедните и най-тъжните граждани на Европа.

Но не пък чак толкова, че една българска кореспондентка от Атина да прехвалва гърците, а за българите мазохистично да напише статия в един от националните български eжедневници, озаглавена: "Общество в упадък ли сме?" И да прогнозира: "уверявам ви, че осем от десет ще се побъркат. Ето това се случва с българите...".

А с гърците?

През 2010 г. край Солун видяхме две жени, които усърдно копаеха градината си и мъж, който съзерцателно лежеше под едно дърво.

Тази панорама се видя странна за някои от западните колеги, те помолиха екскурзовода да спре рейса и запитаха мъжа "защо жените работят, а той лежи под дървото?" Мъжът отговори с една дума: skeftomai (мисля). След кратка пауза добави:

"Еrgaste? Мe enkеfalo" (работя с мозъка).

Гръцкият писател, журналист и философ Никос Диму отговаря по-точно на въпроса в книгата си "Нещастието да си грък" (On the Unhappiness of Being Greek), публикувана за първи път през 1975 г. Там той пише, че споменеш ли нещо добро за някой сънародник, винаги друг ще каже: "Той обаче…". Както ние, българите, казваме: "Да, но той …", търсейки "недостатъци" на другия като утеха за собствената си посредственост.

В "Нещастието да си грък" има следният текст: "Гъркът изглежда щастлив, когато е нещастен. Ако няма причина за нещастие, ще се помъчи да открие. Щастието от нещастието на гърка се изразява съвършено в гръцкото мрънкане. Остатък от робството? Белег на измъчените народи? При никой народ класическият израз "Как си?" не води до пълен анализ на историята на заболяванията, на семейното положение, на материалните затруднения и на сексуалните проблеми на запитания. Вербалният мазохизъм на гърка е неизчерпаем, обилен и монотонен."

Любомъдри българино, ние от България, не от Атина, Брюксел, Москва и Вашингтон, трябва да се запитаме: очувствихме ли рецепторите си за род, родина, град, приятели? Превъзмогнахме ли архифлексите си на егоизъм, алчност и агресия? Ако не възхищение, то поне имаме ли толерантност към таланта и постиженията на другите? Ако отговорите са негативни, през тези 45 + 29 години е продължил разпадът на човешките отношения.

Но това е глобален, човешки, не само български проблем – това ще го повторя тук няколко пъти. "Трябва да умеем да прощаваме на хората техния талант". Андрей Н. Колмогоров.

В нашата богата на таланти страна умеем ли да прощаваме този човешки "грях"?

"Тоя Човек върши чудеса. Ако Го оставим тъй, всички ще повярват в Него... и се сговориха да Го убият" – така е написано в светото Евангелие от Иоана 11: 47, 48, 53. Както и в "История на българския народ" (БАН, 1943 г., стр. 89), където проф. Петър Мутафчиев пише: "Когато прабългарите виждали сред сънародниците си някой, който особено се отличава по талант и ум от останалите, казвали, че повече му прилича да служи на Бог и го обесвали на някое дърво. Така изпращали в отвъдното надарените."

Този обичай се пренася и при съвременните потомци на прабългарите. Но не само при тях.

Спомнете си "Завистта към успелите разпада обществото. Синдром на високите макове", публикувана в "168 часа" през 2018 г. Всичко това се случва много преди Константин Иречек да изрече през 1881 г.: "За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата".

И десетилетия наред тези постулати са имплантирани в нашата народопсихология, повтаряме ги, превръщат се в народопатология. Това не се отнася само за българите, това е библейска, прабългарска, гръцка, римска - универсална проява на човешката природа.

Двама учени от Катедрата по психология на Нюйоркския университет установиха връзка между политическата ориентация и чувството за щастие (Psychological Science 2008; 9: 565-572): 47 процента от консерваторите (републиканци, център-десни, "слонове") описват себе си като "много щастливи", докато при либералите (демократи, център-леви, "магарета") този процент е 28, при което религиозни, икономически и други причини имат малко влияние върху усещането за щастие. Разликите идват предимно от влиянието на политическата доктрина върху начина на мислене – рационализирането на икономическото неравенство е характерно за консерваторите. Защото те виждат неравенството като резултат от меритократската парадигма на дясно-ориентираната политическа идеология.

Това именно изгражда емоционалния буфер срещу негативните последици от икономическото неравенство, които се посрещат в позитивна или поне в неутрална светлина от консерваторите.

Неотдавна учени от University College London (UCL) публикуваха резултати, получени с магнитен резонанс (MRI), показващи разлики в размера на някои структури в мозъците на американските политически "слонове" и "магарета" (Current Biology, 7 April, 2011).

Сега - за кой ли път! - големият въпрос е ще могат ли нашите "слонове" и "магарета" - at long last - да направят живота на българите по-добър?

Любомъдри българино,

без морал, образование и наука не може да има личностна, политическа и икономическа стабилност. През 1932 г. в книгата си "The Wisdom of the Body" харвардският проф. Уолтър Кенън предложи концепцията за homeostasis (стабилност) на човешкия организъм. Докато някой напише "Мъдростта на обществото" остава да се доверим на Зигмунд Фройд, че "и в доброто човекът може много повече, отколкото си мисли".

И някой някога ще напише книгата "Щастието да си българин" (On the Happiness of Being Bulgarian).