На 15 май излезе книгата "Погубената България" на издателство "Сиела". В нея на базата на архивни документи авторите проф. Вили Лилков и разследващият журналист Христо Христoв представят подробно и безпристрастно изследване, което разкрива мащабите, формите и продължителността на репресиите, чрез които са заличени цели части от българското общество в периода 1944-1989 г. В два поредни броя "168 часа" ще представи избрани откъси от книгата, които описват жестокостите, прилагани в арестите на ДС по времето на комунистическата държава-концлагер.

През м. април 1950 г. А. Кирилов, главен инспектор в Държавна сигурност, информира заместник-директора на службата за действията на Георги Йорданов, Койчо Колев, Симеон Иванов и Людмил Цачев, наречени от него “следователи-садисти”.

Същите събличали разследваните лица, нанасяли им побоища с въжета, принуждавали ги да играят кючек или да изяждат показанията, които са считали за неверни, завързвали са ги с белезници зад гърба им и натоварени с тухли, са ги принуждавали да обикалят стаята на следователя на колене. Към тези имена категорично трябва да се добавят и Изидор Зеев и Никола Дворянов.

Уникален пример

за садизъм

е следствието срещу народния представител Иван Костов, който е един от първите арестувани след убийството на Никола Петков. Следствието му продължава пет години, през които е довеждан многократно до смъртта, след което под контрола на лекари е възстановяван с храна и лекарства, за да бъде подложен отново на всичко, което садистичните мозъци на инквизиторите са успявали да измислят. През 1952 г. е осъден на 20 г. затвор по “показанията” на други, без да изтръгнат нито ред “самопризнания” от него. В добавка към

побоищата, безсънието, глада

и дрогирането, в началото на следствието следователите арестуват жена му със шестмесечното є бебе и ги затварят в съседна килия, за да чува детския плач и да приеме да се самообвинява.

Тук е мястото да бъдат споменати някои от садистичните методи на комунистическото следствие в онези години, споделени от Стефан Богданов в изложението, писано в Бургаския затвор през 1951 г., което той изпраща до Вълко Червенков и съветското посолство в София, вече като жертва на системата, на която ревностно е служил като висш началник в ДС след “Девети”.

“Кошарата”, “Масата”, “Манастирската раница” са изобретения на инквизиторите, сред които се отличават началниците в ДС Димитър Ганев, Изидор Зеев и Никола Дворянов, чиито методи с удоволствие се споделят от служители на ДС и МВР в цялата страна: “Изобретението на Дворянов да нанася непрекъснати удари в главата околовръст през челото, докато се получи венец от подутини на главата, които след това почват да церят с компреси, от специалната санитарна

служба на “алхимиците”...

Ударите при това се придружават с вокалния акомпанимент на побойника. Болно, страшно и позорно е само като си спомням тия мръсотии... Следватмъките с поклоните, които аз изнемощял трябва да правя със стотици до земята пред следователя – метани на религиозни баби в църква, но тук до убийствена умора при условие, че пот от челото трябва обезателно да ороси краката на следствения мандарин, който в това време издевателски пее песни. През време на “сеансите” ме карат да викам “татко Чърчил!”, да славославя Тито и империалистите, и въобще небивали гаври с мен… С часове съм заставен да държа с една ръка лявото си ухо, а с другата да вдигам пред себе си кибритена клечка, която втренчено да гледам до безкрай? Идиотизъм, който може да обясни само Дворянов!”.

Никола Шайков от с. Делчево, Неврокопско (Гоцеделчевско) получава

доживотна присъда от “народния съд”, защото отказва да подпише декларация, че е македонец. През юни 1947 г. той успява да избяга в Гърция и след множество премеждия се установява в Торонто, Канада. В автобиографичната си книга “Пътят” той описва безобразието, наречено “народен съд”, в Неврокоп и мъченията, на които е подложен в Държавна сигурност:

“Най-напред те свиват така, че раменете и коленете да се допрат, а ръцете ги връзват за краката. След това прекарват едно дърво под свивките на коленете и четирима милиционери, по двама от двете страни, те повдигат над пода.

Останалите, кой с бич, кой с тояга започват да те налагат, придружавайки всеки удар с по една цветиста псувня. Много скоро физическите болки надделяват и ставаш безчувствен към псувните, а след известно време и към ударите. Тази процедура продължава докато се изморят, състоянието на жертвата изобщо не се взима под внимание. След това те пускат долу на цимента за провеждане на втората процедура. Тя се предпочита от милиционерите, тъй като за тях е нещо като почивка, но за жертвата е ад.

Най-напред те събуват бос, а след това връзват краката ти на един стол. Първият започва да те налага с бича, а другите спокойно изчакват своя ред, почивайки си след първата процедура. Боят продължава, докато изпаднеш в безсъзнание или ако се случи някой по-издръжлив, докато се наситят. Решили, че са ти отделили достатъчно внимание, двама от тях те завличат обратно в килията, слагайки краката ти в студена вода.” На 1 август 1950 г. Политбюро на ЦК на БКП прави оценка за състоянието и работата на следствените органи в Дирекция “Държавна сигурност”. Заключенията са, че повече от 30% от общия брой на арестуваните

са неправилно задържани,

много от следствията са провеждани без каквато и да било документация и не са били подкрепени с доказателства. Освен това:

“Арестуваните по правило са разпитвани денонощно и в болшинството от случаите от помощниците, а не от следователите. Такъв метод на водене на следствието се е подсказвал от самата структура на следствения апарат, съгласно която към всеки следовател са били прикрепени по трима помощници. При разпитите на арестуваните са се допускали подвеждащи въпроси. Имало е случаи, когато към отказващите да дадат показания са прилагани мерки на физическо въздействие… и поради отсъствието на контрол и ежедневно ръководство се стига до големи извращения в следствието.”

Изводът на Политбюро на БКП е, че в апарата на ДС са се промъкнали “кариеристични, неустойчиви, нехранещи класова омраза към врага елементи, които не са могли твърдо да провеждат указанията на партията”. Прокуратурата е обвинена, че е предоставяла делата срещу държавни престъпници на лица с недостатъчна политическа подготовка, непознаващи особеностите на работата на Държавна сигурност и затова враговете са получавали оправдателни присъди. Абсурдността на тези оценки пряко определя и абсурдните решения, които взема Политбюро на ЦК на БКП:

“Да се изготви проект за изменение на Закона за наказателното съдопроизводство, с който да се отмени изискването за образователен ценз на следователите на ДДС, като им се даде право на следствени органи… Да се изготви законопроект за създаване на

специални съдилища за разглеждане на завършените от органите на ДДС следствени дела и специална прокуратура за контрол на следствието по такива дела.”

През 1951 г. по линия на Държавна сигурност са арестувани общо 8271 души. От тях на съд са изпратени 2806 души (79 са осъдени на смърт), 2429 са въдворени в ТВО, а другите са освободени по оперативни или държавни съображения.

По същото време по линия на Народната милиция са предадени на прокуратурата за криминални и стопански престъпления 8275 души и само 126 от тях са изпратени в ТВО.

Вижда се, че броят на политическите арести е еднакъв с този на извършителите на криминални и стопански престъпления, като в ТВО са въдворени около 30% от арестуваните от Държавна сигурност и само 1,5% от криминалните престъпници.

През 1952 г. и до м. септември 1953 г. Държавна сигурност арестува 4821 души, 2774 от които са осъдени (162 на смърт), 504 са въдворени в ТВО и са освободени 973 души, значителна част от които по оперативни съображения.

Апаратът от сътрудници на ДС по всички направления през 1953 г. се увеличава до 55 000 души (без околиите!). Стилът и методите на следствената работа в ДС не се променят, ефективността на сътрудниците на ДС е ниска и министърът на МВР ген. Георги Цанков докладва пред Политбюро на ЦК на БКП:

“Подследствени от 1,2,3 години са държани на следствие. Разчитало се е

главно на

физическо насилие

и на строгия арестантски режим. Агентурно-оперативната работа беше много слаба и лошо насочена. Сред служителите на МВР се е създало усещането, че те са над всички, че на тях всичко им е позволено, че за тях не важат законите, което е довело до извращения – взимани са имоти и е използван незаконно трудът на населението, не се е водела никаква сериозна работа срещу незаконните арести, извращенията и злоупотребата с власт...”

Отново Политбюро обяснява извращенията с “недостатъчната партийност” и “ниската комунистическа съзнателност” на следствените органи, но основният виновник остава “старата и

дълбоко законспирирана агентура

из средите на бившите капиталистически елементи, завършили или специализирали в капиталистически страни, на бившите ръководители на монархофашистката власт, ръководители на буржоазни партии, царски офицери, религиозни секти и др., която имат английските, френските, италианските, американските и др. разузнавания”.

Практиката да се вкарват хора в ТВО без доказани престъпления продължава и след Априлския пленум на ЦК на БКП през 1956 г., за който комунистите твърдят, че е сложил край на извращенията. През 1957 г. 12 души от Русенски окръг са въдворени в ТВО и по признание на ДС – Русе:

“Въдворените лица са само по разработки на оперативните отделения, без да е имало възможност да се документира престъпната им контрареволюционна дейност поради замаскирания начин на водене на борба срещу властта. Изхождайки от обществената опасност на обектите, ДС – Русе е излизало с предложения за въдворяване... Беше се създало временно увлечение от страна на оперативния състав на околийските управления на МВР към изготвяне на предложения за въдворяване с тенденция да се освобождават от трудно разработваните обекти и по този начин да се минава в реализации на водените от тях разработки.”

През 1962 г. на заседание на пленума на ЦК на БКП за допуснатите от Антон Югов, Георги Цанков, Руси Христозов и др. извращения в периода 1949-1950 г., главните организатори на тези жестокости признават вината си: Тодор Живков нарича мъченията в следствието на ДС

“средновековни методи

на инквизиции”; Руси Христозов – “черна страница в историята на партията” и “провинение, за което няма давност”; Антон Югов – “порочен период за партията”. Георги Цанков признава, че в тези години всеки, при най-малко подозрение, е трябвало да бъде проверен чрез разработка, а щом се разработва от ДС, разработката трябва да се реализира, което се извършва чрез арест, но:

“... като се арестува, теорията гласи: арестуваният е враг. Тогава не се търси истината враг ли е или не, а се казва по теорията, която беше възприета, щом като е арестуван, следователно към него отношението е като към враг. Оттам и всички извращения, всички инквизиции, това, което натвори и ДС.”

Най-циничното е, че в посочените изказвания на пленума отговорните за тези жестоки престъпления говорят само за процеса срещу Трайчо Костов и репресиите срещу съпартийците си и дума не продумват за избитите и репресираните от тях след 9 септември 1944 г. класови врагове!