Част от заговорниците бягат в Съветска Русия, където получават награди и почести

Големи полемики предизвикаха изказванията на известната журналистка Велислава Дърева при представянето на новата й книга “Атентатът 1925 г. Денят, в който се отвориха портите адови” на 8 април в столицата.

С твърдението, че досега в продължение на десетилетия се представяла само една гледна точка за събитията, със средствата на публицистиката Дърева развива няколко “оригинални” тези, които предизвикаха голямо неодобрение в социалните мрежи. Така например в предаването “12+3” на БНР Дърева обяви, че цар Борис ІІІ не е бил мишена, защото е единствената легитимна власт в страната.

“Цанковистите са взели властта с преврат и са обявили комунистите извън закона. Едните са над закона, другите - под. Държавата е подложена на терор,

избивани са

леви хора”,

обяснява журналистката.

В тази връзка Дърева припомни и двете обяснения за атентата от 1925 г. – дело на военното крило на БКП – екстремисти, които действат на своя глава. Цялата вина е хвърлена на ръководителя Коста Янков. “В книгата читателят ще види, че не е той, а съвсем друг човек, който не загива 25-а година, след 9 септември 1944 г. е изключително уважавана фигура. Не е Георги Димитров. Има и десен канон, който се концентрира върху комунистите – терористи и край. Дългата ръка на Кремъл".

Атентатът е провокиран от самата държавна власт, която “нагнетила взрив”, смята Велислава Дърева. Стремежът е да се даде

повод за разправа

с всичко ляво.

От последвалите разяснения направени в интервю за БНТ се разбра още, че според нея:

- Коминтернът и БКП нямат нищо общо с атентата, а виновен е Тодор Павлов, който е излъгал атентаторите, че имат одобрение от Коминтерна и Съветска Русия;

- Чужди разузнавания, несъветски, са били във връзка с атентаторите и са ги поощрявали;

- Цар Борис III е знаел за подготвяния атентат и затова "се е скатал" в двореца;

- Полицията в деня на атентата едва ли не е съдействала на атентаторите, като не е засилила мерките за сигурност около катедралата;

- Жертвите след атентата измежду комунистите са над 30 хиляди души.

Всъщност в тази трактовка на събитията няма нищо ново. В продължение на половин век у нас тоталитарната пропаганда поддържаше подобни становища, и то без да дава възможност за други мнения.

През годините “168 часа” също е публикувал свои

разследвания за трагичното събитие

В тях с исторически документи, спомени на съвременници и техните наследници (Eдин от тях четете на стр. 22-23), както и мнения на историци се достига до коренно различни изводи, и то на базата на проверени факти.

На първо място всички полицейски документи още навремето показват, че атентаторите са действали поощрявани от Москва и Коминтерна. През цялото време представителите на комунистическия интернационал Георги Димитров и Васил Коларов от Виена също следят събитията и одобряват чудовищния план. Нещо повече – оцелелите заговорници, които успяват да избягат по-късно правят

съвещание в съветската столица, което е документирано. Някои от терористите са завършили специална школа към Коминтерна, в която са били подготвяни именно за такъв вид подривна дейност. Други са приети на служба в ЧК или Червената армия като дори са получили награди именно заради поставянето на бомбата в катедралния храм в София. Представители на съветските тайни служби са помагали на заговорниците да избягат от страната след атентата.

Така например съветският шпионин от български произход Иван Винаров, след тримесечно обучение в специалната военна школа в гр. Тамбов нелегално посещава България и Австрия, за да помага за извеждането от страната на комунистически функционери след атентата в черквата „Св. Крал“ (Св. Неделя“).

Петър Абаджиев, човекът който донася взрива за атентата след 9 септември 1944 г. се завръща като политически офицер от съветската армия. Иван Минков, друг от ръководителите на Военната организация на БКП пък е бил на обучение в специалната школа на Коминтерна. А какво да кажем за морала на заговорниците? Запазените автентични сведения абсолютно отричат каквито и да скрупули у извършителите.

"Любопитен е фактът, че Коста Янков и Иван Минков до последно са се крили в квартирата на полковник Ангел Янков. Напуснали са къщата му сутринта на 16 април, но без всякакви скрупули

не са му казали да не ходи в черквата

и той загива в нея", разкрива историкът доц. Георги Кокеров пред “168 часа”.

Такъв е случаят и с Димитър Златарев, ръководителя на Софийската военна организация, който подготвя пакетите с взрив, преди да бъдат внесени в черквата от Петър Абаджиев. По обяд на 15 април Златарев и Абаджиев се срещат в Борисовата градина, за да обсъдят конкретните подробности по атентата в черквата. Двамата решават, че "Никола Петров трябва да влезе още сутринта на тавана. Преценяват, че ако случайно го открият, той трябва да открие стрелба и независимо дали черквата е още празна, веднага да възпламени взрива, за да не попадне в ръцете на властта.

На тази среща, според по-късни разкази на Абаджиев, Златарев му нарежда: "Да се пали фитилът!" Шефът на Военната организация на БКП в столицата най-спокойно следи за изпълнението от един балкон и отброява оставащите минути до чудовищното събитие. Точно в 15,23 ч. по неговия часовник, когато митрополит Стефан започва опелото, се чува страшният взрив.

Златарев също е осъден на смърт по процеса, но задочно, тъй като успява да избяга в СССР. Сменя името си на "Фьодоров" и още през същата 1925 г. е приет за член на ВКП (б). В емиграция завършва военно-политическа школа и е награден с орден "Червено знаме". Започва успешна кариера на партиен функционер. Работи и в политотдела на железниците в гр. Перм. Издига се и до член на Бауманския районен комитет на ВКП (б) в Москва. Но в крайна сметка през 1937 г. е арестуван и

убит по време на Сталиновите чистки

Няма как да се оневини комунистическата партия, която впоследствие се опитва да се оправдае с объркване на отделни свои членове. Напротив – решението е взето с мнозинство от ръководството й.

Вечерта преди атентата

преките изпълнители – клисарят Задгорски и Васко (Никола Петров) се срещат в бирария “Тигър”. Васко води със себе си Атанас – шофьора, който ще ги откара с кола до границата. Той ще ги чака на ул. “Лавеле”. На другия ден Васко отива при клисаря и му казва, че трябва да бъде готов на следващото утро да му отключи тавана на църквата.

Вечерта на 15 април Петър Искров прави последен опит да спре атентата. От Тодор Павлов той научава, че взривът ще стане на другия ден. Между двамата пламва спор. Искров предвижда страшните последствия.

- Ще бъдат избити жени, деца, цели семейства, може би и работници. Против нас ще се вдигне част от масата. Даже някои - заради разрушението на черквата. Вътре в партията също ще се вдигне буря от негодувание. Такива актове са погребвали цели партии.

Тодо4р Павлов възразява:

- Признавам, че ще бъде страшно. В партията ще настъпи криза. Но това трябва да стане... Те избиват нас, жените и децата ни, ние няма защо да ги жалим. Легалната опозиция ще поведе по-решителна борба против правителството за неговото сваляне. Ние сме стигнали до такова положение, че друг изход аз не виждам.

Тогава Искров се решава на една лъжа. Два часа по-късно намира Тодор Павлов и му казва, че Манев също е против. Писателят Венцислав Начев разкрива, че години по-късно, когато вече са емигранти в Съветския съюз, Искров признава на Павлов, че е излъгал. Манев не е променял мнението си. Но вечерта на 15 април лъжата е взета за истина от Тодор Павлов и той

се съгласява да отменят атентата Павлов единствен знае скривалището на Коста Янков и отива за да му предаде уж общото решение. Но на срещата още веднъж променя мнението си и се съгласява. Янков казва: И без тях (Манев и Искров – б.а.) ЦК вътре е болшинство по тоя въпрос. И е бил прав – тримата с Марек и Тодор Павлов са били “за”, двама са против, а задграничните членове не са възразили.

По-късно партийното ръководство ще хвърли цялата вина върху Янков, но той всъщност е спазил партийната дисциплина и е получил санкцията на ЦК. Въпреки всички увъртания на партийните историци цялата политическа отговорност за подготовката и провеждането на атентата се носи от БКП.

Не издържа и версията за терористичния акт като отмъщение за дадените жертви в Септемврийското въстание и последвалите репресии. От една страна, при атентата остават живи членовете на правителството на Александър Цанков, а от друга

са убити стотици невинни хора

На практика това са стотици опечалени семейства, над двеста лични трагедии. Например генерал Нерезов, който оцелява при взрива и успява да излезе, дочува детски плач от развалините и се връща да помогне. В същия миг върху главата му се стоварва една греда и го оставя на място. А какво да кажем за цивилните. Между жертвите например са и момичетата от цяла девическа паралелка, поканена да пее църковни песни на опелото на генерала.

Друг от аргументите е, че в периода преди атентата има жестоки репресии спрямо комунисти и леви земеделци, като се изреждат имената на убитите Гео Милев, Йосиф Хербст и Вълчо Иванов. Любопитно в тази връзка е да се знае, че Хербст е арестуван и се издава като съпричастен към атентата, защото в своя вестник “Днес”

пуска предварително новината

за терористичния акт, и то изфабрикувана според първоначалния замисъл на атентаторите.

Що се отнася до опитите да се оправдават подобни злодеяния с “надигащия се фашизъм” подобни клишета през 1925 г. биха звучали невярно и пресилено дори за родината на фашизма Италия, а камо ли за нашата страна.

Невероятна е и версията, че царят е взел насериозно информацията, която е получил предварително за готвеното покушение. За това пред “168 часа” свидетелства Никола Куртоклиев, син на адютанта на Борис III, който приживе разказа, че монархът не е обърнал внимание на анонимното предупреждение и взривът го е сварил на път към катедралата. По този повод 90-годишният Куртоклиев даде и своята човешка оценка за събитията от началото на ХХ век:

"Не бива да се забравя, че атентатът в черквата "Света Неделя", при който загинаха 213 души на място и още 67 впоследствие, а повече от 500 бяха ранени, е само едно от поредицата кървави дела на партията на българските комунисти, чиято история няма нищо общо с демокрацията, както се опитват да ни убеждават днешните наследници. Вярно е, че по закон няма колективна вина, но тя съществува в съзнанието на българския народ и е тяхна."