Какви са външнополитическите отношения на България със САЩ и СССР преди 1989-та и след това? Каква е ролята на американския посланик в събитията около свалянето на Живков от власт? Каква е причината вторият в партията да не иска да се срещне с американския посланик и дори се отнася грубо със съветския? Каква е ролята на САЩ и най-вече на СССР при свалянето на Живков от власт?

Всичко това ще откриете в откъса от книгата на Недю Недев – „Дворцовият преврат срещу Тодор Живков”.

САЩ – информирани

И посланикът на САЩ Сол Полански като съветския си колега е човек на специалните служби. Двете суперсили си дават сметка какви задачи има да се решават. Американският посланик пристига в България на 7 август 1987 г. и отпътува на 17 август 1990 г. – 10 дни след подпалването на Партийния дом. Представителят на световната суперсила разгръща в нашата страна активна дейност, посещава области и райони, разговаря с хора, насърчава неформалните движения и сили.

Всичко това се докладва на Живков, но през 1989 г. не е възможно да бъдат предприети ограничителни мерки. Трябва да се съобразяваме с разведряването и засилените контакти между Изтока и Запада. Ерозирането печели терен. Във Виена през януари 1989 г. заседава Общоевропейско съвещание за разведряване. През юни в Париж се свиква конференция за правата на човека, на която от българска страна участват и представители на неформалните движения. Едно от големите завоевания е ликвидирането на ракетите със среден радиус на действие в Европа.

Редовната сесия на Общото събрание на ООН в Ню Йорк през 1989 г. се превръща във форум на мира и сътрудничеството. Бедата е в това, че кампанията, подклаждана от Турция, се пренася и на трибуната на Общото събрание. Българската делегация, водена от Петър Младенов, полага усилия да намали напрежението. Той предприема действия, които са в разрез с официалната линия. За него е важно да се преодолее изолацията на страната. Възглавил силите, които подготвят смяната на Живков, Младенов възприема ново отношение по т.нар. възродителен процес. Запознат с механизмите на международните отношения, той търси контакт с делегацията на САЩ. Ожесточението срещу България поради изселническата вълна е голямо и американският държавен секретар Джеймс Бейкър отклонява всякакви опити за контакт.

При това положение Младенов се обръща за съдействие към Шеварднадзе, като използва приема, даван от него в съветското представителство на 30 септември 1989 г. Шеварднадзе знае, че Младенов подготвя промяната в България. Той се намесва и урежда среща с Джеймс Бейкър. Разговорът е в хотел „Уолдорф Астория“. Години по-късно посетих този хотел и останах възхитен от неговата грандиозност. Американският държавен секретар е скептично настроен, но Младенов го уверява, че предстои преразглеждане на политиката към етническите турци, в това число и премахване на административните санкции по отношение на имената. Бейкър отвръща, че това е равнозначно на коренна промяна, като има предвид ръководството на страната. Младенов заявява, че промените, които вървят в Източна Европа и света, идват и в България. Българският външен министър изразява надежда, че те ще бъдат в посока, благоприятна за развитието на двустранните отношения. Двамата се договарят заместниците им да се срещнат официално и да разработят мерки за подобряване на отношенията в духа на току-що проведения разговор.

Заместник държавният секретар Лоурънс Ийгълбъргър и заместник-министърът на външните работи Любен Гоцев на специална среща уточняват малък план за решаване на двустранните въпроси. Американската страна поема ангажимент да информира посланик Сол Полански. Документацията показва, че Гоцев, който е състудент на Младенов и Луканов, по това време вече играе важна роля във външно политическите контакти. При визитата на Ричард Никсън, който макар и детрониран, е първият американски президент, посетил България, Любен Гоцев го посреща на летището, а Елена Поптодорова е преводач. В правителството на Андрей Луканов той е първи заместник-министър на вътрешните работи, а през есента на 1990 г. е издигнат за министър на външните работи.

В Ню Йорк Младенов постига успех, макар и индиректно, САЩ са информирани за предстоящите промени в България и прекратяват откритите действия срещу страната.

Шест месеца по-късно Бейкър е първият държавен секретар на САЩ, който посещава България. Младенов го приема в качеството си на държавен глава. Американецът заявява, че преди половин година не е повярвал на уверенията, които външният министър му е дал. „Никога не подвеждам партньорите си“, отвръща Младенов.

Според анализаторите стъпките за информиране на САЩ са част от подготовката на срещата Горбачов – Буш в Малта на 2–3 декември 1989 година. Американската страна поставя условия за демократизиране на страните от Източна Европа, специално ГДР, България и Румъния. Смяната на архаичните режими е предпоставка за успеха на срещата. Двете суперсили действат паралелно, като използват не само дипломатически канали, но и специалните служби. Виктор Шарапов и Сол Полански в много случаи действат успоредно, разговарят с едни и същи хора, третират приблизително едни и същи проблеми.

Живков не знае как се готви срещата в Малта, не допуска, че дните му са преброени, че има план и организация за отстраняването му. Илюстрация на казаното са опитите на двамата посланици да бъде неутрализиран Димитър Стоянов. Те знаят, че вторият човек в партията и държавата е верен на Живков и се опасяват българските правозащитни органи да не предприемат контрамерки.

Към края на октомври Сол Полански прави постъпки за среща с Димитър Стоянов, но всеки път получава отказ. Мотивът е стереотипен – ЦК на БКП има двама секретари по външнополитическите въпроси и ако американският посланик иска да се информира за линията на ЦК, да се срещне с тях. Аргументът не задоволява Полански и той става все по-настоятелен. Създава се конфузна ситуация. Милко Балев отива при Живков и го информира за случая. Генералният вика Димитър Стоянов и го пита със служебен тон: „Защо отказваш?“. Стоянов отговаря: „Ако Вие, другарю Живков, наредите, аз ще отида, но по своя инициатива нямам работа при американския посланик!“. Вижда се, че доскорошният вътрешен министър познава играта и разбира, че афиширането на подобна среща може да го злепостави. Затова оставя въпросът да бъде решен от Живков. Естествено той разрешава. Срещата се осъществява, но не в ЦК, а в Държавния съвет.

Сол Полански поставя въпроса: защо в България толкова държат на Русия? При онези условия това е чиста провокация, защото нерушимостта на братската дружба със СССР е аксиома. За американеца е важно да разбере отношението на Стоянов към суверенитета на страната – проблем, който Горбачов и Буш се готвят да разрешат и да сложат край на студената война.

Освен провокация това поведение на американския представител показва и нещо друго и то е много по-съществено. Външно и публично се авангардира борбата против комунизма, а в същото време България се асоциира с имперската общност на САЩ. Веднага след 10 ноември 1989 г. американските тайни служби се настаняват в България. Както казахме, страната е посетена от Джеймс Бейкър, който санкционира мероприятия за интегриране на България. Михаил Горбачов и Едуард Шеварднадзе улесняват западната инвазия.

Вторият въпрос, по който разговарят, е за промените в България. Димитър Стоянов застъпва официално становище, набляга на Юлската концепция от 1987 г. и казва, че нито една партия няма такава всеобхватна платформа за реформиране на системата.

Разделят се доволни: американецът, че се е наложил да получи среща и е провокирал своя събеседник, българинът, че е отговорил в духа на партийната линия.

Шарапов постъпва по-иначе. След връщането си от Москва на 2 ноември 1989 г., за което ще стане реч, той търси контакт с всички членове на Политбюро, в това число и с Димитър Стоянов. На 3 ноември се обажда и моли да бъде приет на следващия ден в 9 часа. Стоянов отговаря сухо, че не може да го приеме, защото в това време Политбюро има мероприятие, от което не може да отсъства. Той не се досеща, че съветският посланик нарочно иска среща в този час, за да го откъсне от Политбюро. По телефона се разделят недружелюбно. На другия ден в 9 часа Шарапов цъфва на вратата на Стоянов и иска да разговарят. Вторият човек в партията го посреща прав, не го кани да седне и тръгва за заседанието. Посланикът понечва да поведе разговор, но Стоянов го прекъсва с думите, че каквото и да му бъде казано, ще го съобщи на Политбюро, т.е. на Живков, и го изоставя. Постъпката е оскърбителна и ново свидетелство за вярност към генералния секретар. Димитър Стоянов дава да се разбере, че не иска да се ангажира с какъвто и да е разговор със съветския посланик. Той знае, че отношенията между Шарапов и Живков не са добри.

Но ходът на посланика е по-фин, отколкото изглежда. Съветската страна познава бившия министър на вътрешните работи от дългогодишното сътрудничество между специалните служби на двете държави. Той е доказал предаността си към СССР. Сега знаят, че Стоянов е запознат с писмото на Младенов и искат да го неутрализират. Не им е известно обаче, че той знае за писмото, но не го е чел, защото Живков дори на него не го е дал.

Съветската страна е наясно, че Стоянов поддържа Живков, но не знае докъде може да стигне в предаността си. Шарапов си дава сметка, че утре Стоянов ще слезе от сцената. Предизвиква инцидент, за да си създаде алиби. Ако трябва Стоянов да се сърди, след като бъде отстранен, то е на себе си. Шарапов му е подал ръка, той я е отклонил. Значи сам си е виновен.

Изпреварвайки събитията, привеждам изказване на Сол Полански, което разкрива насоките на действие: „Всъщност ние работихме според установените правила и американската страна полага усилия да помогне както в решаването на някои практически въпроси, така и на принципите. Голяма крачка бе и посещението на държавния секретар Джеймс Бейкър и всичко, което последва от тази визита за по-нататъшното подобряване на отношенията. Тук пристигнаха представители на някои частни институции, които разясняваха на различни партии от опозицията как да организират и водят предизборната си кампания. Аз и други хора от посолството посетихме различни градове, разговаряхме с местните лидери на политическите партии“.

На 7 юни 1990 г. западните посланици са на прием и оттам отиват на грандиозния митинг на СДС. Сол Полански казва: „Ние не сме вземали пряко участие, не сме произнасяли речи“. Все пак той допуска непростима за един дипломат постъпка – качва се на трибуната. Ако СДС бе спечелил изборите, може би щеше да му се размине – победителите не ги съдят. Но смятаната на 100-процентово сигурна изборна победа не се състоя. И вероятно това е една от причините Полански да бъде спешно отзован.

На заминаване журналистите го питат дали ще му липсват България, приятелите? Той дава утвърдителен отговор: „Ще ми липсва погледът към Витоша от прозореца на моята спалня“. Звучи добре, дори романтично. Друг е въпросът, че от тогавашната резиденция Витоша не се вижда.

Из „Дворцовият преврат срещу Тодор Живков”

Книгата може да поръчате тук!