Сериозна дискусия се разрази у нас около въпроса трябва ли да ни интересува какво се случва в далечни страни. Поводът, разбира се, е Венецуела и по-специално режимът на Николас Мадуро, по отношение на когото президентът Радев призова да не се съобразяваме с европейската позиция.

Наистина е спорно доколко събитията в далечната латиноамериканска държава ни касаят пряко, макар че според тамошен депутат вече има и “българска следа” в източването на държавните й финанси.

Но само преди няколко десетилетия именно такива световни проблеми заемаха централно място в живота на българите. Заради политиката на управляващата БКП всички са длъжни

да се интересуват от “международното положение”

В продължение на половин век уморени работници са принуждавани от партийните велможи да остават след смяната си на “политпросветни” събрания, а дори и бабите в ТКЗС-тата на село са принудени да сричат труднопроизносимите имена на различни комунистичски вождове и “прогресивни” движения от най-далечните точки на света.

Нерядко се организират и кампании, на които всички са длъжни да носят лични помощи на закъсали “братски” народи. Отделно тоталитарната държава щедро подпомага сродни режими предимно от най-изостаналите държави – с пари, оръжия, храни и “специалисти”. Макар и по-слабо известен факт е, че се създават и съвместни предприятия (основно за наша сметка, разбира се) .

В тази връзка и досега се носят легенди за българо-етиопския завод за танкове, както и за българо-венецуелското дружество наречено “Алусур”. Въвеждат се извънредни трудови дни, в които се работи специално за закъсалата братска държава.

Този почин е обобщен в сполучливата епиграма на Радой Ралин:

“Едвам, едвам събирахме за Виетнам, с последни сили събрахме и за Чили. И тогава дойде партийната повеля да се работи в събота и неделя.”

Като част от

програмите за подпомагане на далечни соцстрани

се канят и гастарбайтери, които да заемат работни места в България, както и чуждестранни студенти, които да се учат безплатно в родните висши учебни заведения. На места се създават и специални пансиони за чужди граждани пострадали от военни конфликти.

Независимо от перманентните кризи и

дефицити в родната икономика, пропагандата шуми, че ние сме “развита социалистическа страна” и наш дълг е да подпомогнем народите, които страдат от “империалистически и колониален гнет”. Историята на тези братски помощи у нас започва много скоро след 9 септември 1944 г. Всъщност първоначалните ни ангажименти са “да помагаме” на великия Съветски съюз, който е пострадал тежко от Втората световна война. За целта в селското стопанство са въведени “наряди” - неизпълними налози върху селскостопанската продукция. А още докато у нас не е отменена купонната система, българските граждани са принудени да събират помощи за далечна Корея. Независимо от оскъдицата, в която са живели, нашите сънародници е трябвало насила да “даряват” храни и дрехи за комунистическия Север.

“Веднъж в училище ни казаха, че на другия ден задължително всеки трябва да донесе дрехи за корейските деца – разказва по този повод възрастна софиянка. - Самите ние нямахме какво да облечем и затова ме беше страх да кажа на родителите ми какво е наредила учителката. Накрая тайно намерих една стара блуза и на следващия ден я занесох в училище. Тя обаче видя, че е много смачкана, накара ми се и я хвърли в кофата”. И този процес продължава почти през цялото време на соца у нас.

Едва приключила Корейската война, и се отваря нов повод за изпращане на помощи – през 1954 г. Фронтът за освобождение на Алжир

има нужда от

нашата подкрепа

Досега не е известно с точност в какви размери е била изпратената от НРБ финансова и военна помощ, но се говори, че след успешно приключилата деветгодишна борба на националноосвободителното движение новата власт в бившата френска колония искала от благодарност да кръсти паричната си единица “лев”. Досадна грешка на техен държавник в последния момент обаче станала причина да ни объркат с югославяните и затова я нарекли “динар”.

Нерядко се стига и до парадокси. Много от чужденците, дошли от уж крайно изостанали страни са неприятно изненадани, че у нас животът е по-мизерен, отколкото при тях. Дори африкански студенти се учудват как така в българските магазини няма елементарни стоки, а заплатите са толкова ниски, че хората живеят в постоянна мизерия. Има документирани особено комични случаи на идеологически правоверни чужденци, които са били

разочаровани

от “реалния социализъм”

у нас.

На практика НРБ следва всяка поредна задгранична авантюра на СССР. Следващата страна, на която ставаме донори е Виетнам. Договорите с далечната азиатска страна са подписани още при посещението на Хо Ши Мин в София през 1957 г., но явно по нареждане от Москва особено се засилва износа от НРБ с разгара на бойните действия по време на войната, която продължава цели 20 години – от 1955 г. до 1975 г. Впоследствие, в кратката Китайско-Виетнамска война през 1979 г., отново ние сме едни от първите, които помагат на Ханой.

Една от първите страни получили помощ от България е и Куба след идването на Фидел Кастро на власт.

Заради стратегическото си положение в “задния двор” на САЩ карибската държава е била винаги особено облагодетелствана в това отношение. Тайно или явно НРБ подпомага “износа на революция” и в други страни от региона. Така освен “Островът на свободата”, от български дарения се облагодетелстват и Кооперативна република Гаяна, Суринам, а впоследствие и Гранада.

споредно с това стартират и солидни помощи за режима на Салвадор Алиенде в Чили. А след успешния преврат на Пиночет от 11 септември 1973 г. и самоубийството на президента-марксист у нас идват и много политически емигранти от далечната латиноамериканска страна, които са настанени на “държавна” сметка.

Сред

стопанските авантюри на НРБ в 42 страни

от Третия свят се откроява абсолютно безответното наливане на около 150 млн. долара в колабиращото стопанство на тогавашната "братска" Никарагуа, от които българските данъкоплатци не получават нито цент обратно.

През 1979 г. т. нар. Сандинистка революция сваля диктатурата на Анастасио Сомоса и отново има нужда от финансова подкрепа. България е една от първите соцстрани след СССР и Куба по дела си в помощта за правителството на Даниел Ортега. Независимо че страната е на другия край на света, тайно изпращаме и военни съветници. Специални помощи сме изпращали и за фронта “Фарабундо Марти” в съседен Салвадор.

Подобно е положението и с поддържаните от Москва страни и организации в Близкия изток.

Едни от топдлъжниците ни са режимите на Садам Хюсеин в Ирак и на Муамар Кадафи в Либия. Любопитното е, че от тайни документи на Тодор Живков става ясно, че двамата диктатори са се ревнували един друг кой да получи по-големи съветски и български помощи.

Либийският полковник се обръща към Живков, за да сподели дори някои несъгласия с политиката на съветското ръководство. От “паметна записка”, написана за посещението на Тодор Живков в резиденцията (палатката) на либийския лидер, става ясно, че северноафриканският режим е “недоволен от проявите на неразбиране

от страна на Съветския съюз за особеното положение на Либия, която се е превърнала в главен обект на натиск от империалистическите страни”. Освен това според него СССР не реагирал достатъчно твърдо на агресията на САЩ срещу Гранада, което внесло елемент на недоверие “сред прогресивните режими в някои малки страни”. Това се отнасяло за Суринам, Ангола, Мозамбик, а и в известна степен и за Никарагуа. Всъщност през цялото време на срещата Кадафи не обелва и дума за България, а говори само за политиката на Москва, като изразява шумното си недоволство и от подкрепата на Кремъл за режима на Садам Хюсеин в Ирак за сметка на Иран, чиято революция била по същество “антимпериалистическа”.

Явно Тодор Живков е имал славата на един от най-щедрите лидери към страни от Третия свят. В Югоизточна Азия след Виетнам идва ред да се помага на Лаос и Камбоджа (тогава Кампучия). Така например Кайсон Фомвихан, генерален секретар на Лаоската народно-революционна партия, само един месец след като с помощта на виетнамската армия е взел властта, пише писмо до Тодор Живков. След като благодари на българския си “колега” за оказаната до момента помощ и обяснява, че тайландските и американските империалисти са прекъснали търговските им връзка по границите, в писмото си от 22 декември 1975 г. лаоският комунистически управник поставя няколко съвсем конкретни нови искания:

“При това положение на нещата от името на Лаоската народна демократична република и лаоския народ аз съм изправен пред необходимостта да Ви помоля да потърсите подходяща формула, за да се постигне зачитане на международното право, и да ни окажете много бързо следната помощ:

- месни консерви

- рибни консерви

- вълнен трикотаж с примес от найлон (за жени).

Бих желал тази помощ да бъде изпратена за Виентян, по начин който считате за подходящ.”

И тази кореспонденция изобщо не е изключение. В писмо до българския генерален секретар, изпратено от Африка, четем следното официално обръщение:

“Ваше превъзходителство, имам чест да Ви пиша като водач и най-вече като представител на повече от 1 000 000 души, от които изхожда анголската партия НКО-БАТО Ангола. Тя контролира почти цялата северна част на страната. В нея аз заемам най-високия пост. Отдавна искахме да Ви пишем, но нямахме време. Ние следим с голям интерес общественото развитие и еманципацията, както политическа, така и стопанска в тази по-голяма и огромна страна (б. пр. Не се казва коя). Те ни привличат.”

И след като уведомява Живков, че иска да остане и занапред негов

“ревностен приятел и сътрудник”, африканският главатар отправя следната не много скромна молба:

“Бих искал да посетя Вашата страна около декември, и ако е възможно на разноски на Вашето правителство.”

Освен това подписалият се като Леле Франсоа бунтовнически водач е поискал да вземем за обучение като студенти у нас членове на неговата организация.

Не се знае как Живков е отговорил на тези молби, но по данни, които излизат след свалянето му, в това отношение картината никак не е розова.

Не може със сигурност да се каже дали цялата отговорност за разпиляното народно богатство като помощи за далечни развиващи се страни е само на Живков. Обикновено подпомагането на революционните, социалистически и други режими се е осъществявало след съгласуване със СССР, който е давал указания и натиск до членовете на СИВ да оказват “помощ” на страни от Третия свят с “правилна” политическа ориентация. Най-пряко диктувана от Москва е

помощта, която оказваме на Афганистан

след нахлуването на съветските войски в Кабул.

Освен това решенията, които се вземат в това отношение най-често са колективни.

Така например на 13.01.1978 г. Политбюро на ЦК на БКП излиза с Решение “Б” № 3 .В него се казва: “Дава съгласие на НДР Йемен ( Южен Йемен - по това време отделна държава) да се предостави стоков кредит в размер до 4 млн. щатски долара, в който да се включат минимални количества хранителни продукти и други дефицитни стоки.” Това, което е предизвикало цитираното решение е докладна записка на Станко Тодоров – председател на Министерския съвет до Политбюро на Централния комитет на БКП. Там четем:

“Другари, от 16 до 19 януари 1978 г. на официално посещение в България ще бъде партийно-правителствена делегация на НДР Йемен, водена от министър-председателя Али Насър Мохамед.

В началото на м. януари в София бе министърът на строителството на НДР Йемен във връзка с подготовката на посещението. Същият официално поиска да бъде предоставен нов стоков кредит в размер на 10 млн. долара.

от които са използвани около 9,3 млн. долара.

Икономическото положение на НДРЙ е тежко. Липсват експортни ресурси, платежният и стоков баланс ежегодно завършват с дефицит, затруднено е снабдяването на населението с хранителни стоки.

Реакционните арабски страни упражняват натиск за промяна на политическия курс на страната.

НДР Йемен следва прогресивен път на развитие и заема правилна позиция по събитията в Африканския рог и кризата в Близкия изток, като застъпва становища, твърде близки до тези на СССР и братските социалистически страни.

Всичко това налага, съобразно с нашите възможности, да продължим оказването на икономическа помощ на Йемен.”

Горецитираното съвсем не изчерпва случая. На 25.ХІ.1980 г. следва ново Решение “Б” на Политбюро на ЦК на БКП, с което се дава съгласие да се предостави на НДР Йемен нов инвестиционен кредит в размер до 5,5 млн. валутни лв., в т.ч. 1 млн. валутни лв. за проектантски услуги, стоков кредит до 2 млн. валутни лв. и безвъзмездна помощ до 0,5 млн. валутни лв.

Сто и петдесет младежи от НДР Йемен се приемат на професионално обучение в България. В докладната записка от 20 ноември 1980 г. по случая е записано:

“Другари, Генералният секретар на Йеменската социалистическа партия и Председател на Министерския съвет на НДР Йемен Али Насър Мохамед се е обърнал с писмо до първия секретар и председател на Държавния съвет на НРБ Тодор Живков, с което моли

да им се окаже безвъзмездна икономическа

и научно-техническа помощ.”

На сегашния етап не е целесъобразно да увеличаваме предоставянето на кредити с бързи темпове, но като се вземе предвид изострената обстановка в региона, правилният марксистко-ленински курс на йеменската социалистическа партия и важността на икономическите интереси към тази страна, ще бъде правилно да се отзовем на молбата на йеменското ръководство в ограничени размери...

Да се предостави инвестиционен кредит в размер до 5,5 млн. вал. лв., в т.ч. 1 млн. вал. лв. за проектантски услуги, стоков кредит в размер до 2 млн. вал. лв. и безвъзмездна помощ в размер до 0,5 млн. вал. лв...

Искането за професионално обучение на 300 – 400 младежи да се уважи, като се приемат на 3 пъти по 120 – 150 младежи за 3 години, като се обучават езиково 3 - 4 месеца, професионално 6 – 10 месеца и около година и половина работят у нас при условията на българските работници, за което време се покриват всички разходи по тяхното обучение и пребиваване.”

Особено сериозни парични и военни помощи

за сметка на нашите родители

отиват в Африка. Трудно е дори да се изброят по имена основните страни рецепиенти през годините - освен Либия помагаме и на Етиопия, Египет, НДР Конго, Ангола, Мозамбик, Бенин, Зимбабве, Сомалия, Нигерия, Гана, Намибия, Камерун, Либерия, Габон и др.

Най-жалкото е, че докато уж помага на слаборазвити страни, България затъва икономически и натрупва огромен дълг към западни банки кредитори.

През цялото време изпращаме и т. нар. “бели роби” - висококвалифицирани за времето си наши специалисти, които са принудени за малко пари да работят в иначе богати на ресурси държави. По тази линия най-много българи са изпратени в Либия, Ирак, Сирия, Кувейт, Мароко и Тунис. На всичкото отгоре специално създадени български предприятия взимат лъвския пай от реалните им доходи. Все пак завърналите се имат право да пазаруват в “Кореком” и оттам да закупят с твърда валута

без ред мечтаната “Лада”

Но в един момент изненадващо се оказва, че и братските “развити” соцстрани имат нужда от нашата подкрепа в “труден момент”. Вълненията и стачната вълна в Полша от началото на 80-те години отново са повод за събиране на средства, храни и дрехи дори от учениците у нас. Макар и до България да достигат слухове, че поляците просто искат свобода и демокрация и в знак на протест изхвърлят камионите със събрани консерви, партийната пропаганда у нас тръби, че става дума “за временни икономически затруднения”, породени от “провокации от империалистическите страни и контрареволюционни елементи”.