"Защо ще искам да го убивам, когато аз самият имам брат? Ако исках да убия бебе, щях да убия своето, нали така?”, “Нали аз бях там, а не вие” (Робърт Томпсън (арогантно) по време на разпита си от полицията).

“Аз наистина го убих. Ще кажете ли на неговата майка, че съжалявам?” (Джон Венабълс (разкаяно) в скута на майка си по време на разпита си от полицията).

Робърт Томпсън и Джон Венабълс и техните объркани подбуди за едно чудовищно зверство са в основата на късометражния филм “Задържането” (Detainment), номиниран за “Оскар”. Двамата не са закоравели гангстери, не са топпрестъпници с дълъг списък от жертви. През 90-те години в Англия те са две 10-годишни момчета, отвлекли и убили без причина по невероятно жесток начин още ненавършилия 3 години Джеймс Бълджър.

Нареждането на лентата сред фаворитите за статуетка предизвика скандал, след като стана ясно, че създателите й са я заснели без знанието на семейството на жертвата. Почернената майка Денис Фъргюс (омъжва се повторно след трагедията - бел. ред.) призова филмът да бъде бойкотиран с подписка от над 90 000 души срещу пускането му. Режисьорът Винсън Лам категорично отказа да се оттегли от съревнованието за “Оскар”.

Продукцията засяга времето преди и след отвличането и изтезаването на Джеймс до смърт.

12 февруари 1993 г.

Джон Венабълс излиза от дома си в Мърсисайд за училище, но на път за там решава, че не е ден за уроци. Захвърля раницата си, както прави често, на определено тайно място и се отдава на шляене. Тъкмо навреме, защото среща своя партньор в кръшкането Робърт Томпсън - сериен беглец с хулигански нрав. И двамата мразят да влизат в клас, защото са повтарачи и аутсайдери. Същия ден отиват в търговския център “Бутъл Странд” край Ливърпул, за да се забавляват с кражби. Взели батерии, кутия с боя, моливи и химикалки, плодове и бонбони, гримове, разни дребни предмети, както и кукла тролче, каквито колекционирал Робърт. Изхвърлят голяма част от предметите, интригата от кражбата им е достатъчна.

В ранния петъчен следобед в търговския център е и 25-годишната Денис Бълджър заедно със сина си Джеймс - ангелче със сини очи, светлокестенява коса и лъчезарна усмивка. След месец щял да навърши три години. Денис е загубила дете и затова бди като орлица над момчето си, като го води навсякъде със себе си. Трябва да мине само през месарския магазин като последна спирка и да се приберат. Понеже няма опашка, тя оставя отпред Джеймс сам за секунди.

Едно фатално обръщане обаче към щанда и загърбване на нейния син ще я остави завинаги сломена - без него. Не защото тя е сгрешила, а защото минути по-рано на две момчета им доскучава и са връхлетени от неочаквана идея за игра.

“Хайде да си намерим дете, не съм ритал някое от сто години”, предлага Джон (според Робърт).

“Хайде да загубим това хлапе” - добавя Робърт (според Джон) - “Да го изведем навън и да го оставим на пътя да го бутне някоя кола.”

Предизвикали се един друг, вече нито единият, нито другият може да се откаже.

Двамата опитват да примамят едно 2-годишно момченце, но майка му веднага се намесва и осуетява плановете им. Тогава, мотаейки се, те забелязват Джеймс, който хапва бонбони.

“Ела, бебчо”, махва му Джон и момченцето отива при него.

Видеокамерите в търговския център заснемат как в 15,42 ч. Джон води за ръка Джеймс и заедно с Робърт извеждат детето навън.

В това време Денис е в паника и отива при охраната, която в 16,15 ч. подава сигнал в полицията за изчезналото момченце.

Джон и Робърт тръгват по “Станли Роуд”, като се редуват да носят малкия, който започва да плаче и да се дърпа. Вървят покрай канала и спират под един мост в уединен район. Започват да се шегуват, че ще бутнат Джеймс във водата. Тогава единият от тях го вдига и го пуска да падне на главата си. По-късно те се обвиняват взаимно за стореното. В онзи момент двамата хулигани се стряскат и бягат, а Джеймс остава облян в сълзи до канала. Джон и Робърт обаче се връщат и го подканят: “Хайде, бебе”.

Обърканото момченце 

отново последва мъчителите си.

От време на време те го развеселяват. Покриват главата му с качулката на анорака, за да скрият огромната цицина и охлузването на главата му. Започват безсмислено да се лутат из улици, магазини, зали, офиси и паркинги. Често ритат и тормозят Джеймс по време на това “шляене”, на което стават свидетели куп очевидци. Те обаче не могат да прозрат какво се случва пред очите им и не правят необходимото, за да предотвратят трагедията. Някои от минувачите все пак се интересуват от вида на Джеймс, но момчетата умело ги залъгват. Успяват дори да заблудят една жена, че са намерили изгубеното дете и сега го водят в участъка. По-късно почти всички свидетели, навярно и от срам, твърдят пред съда, че са реагирали на видяното по различни начини, но не достатъчно, за което се разкайват горчиво.

В своята “разходка” Джон и Робърт дори срещат две по-големи момчета, които често ги малтретират. Щом виждат Джеймс, те ги питат: “Кой е той?”. Робърт им казва, че това е братът на Джон, когото трябва да заведат у дома. Едното от момчетата се притеснява от раните по лицето на детето и ги заплашва: “Ако не го заведете вкъщи, ще ви пребия”. Така твърди самото то по-късно.

Накрая Джон и Робърт стигат до входа на гарата. Полицейското управление е наблизо, а покрай тях минават хора.

“Писна ми да се грижа за малкия си брат - издекламира единият от двамата. - Все аз трябва да го вземам от детската. Ще кажа на мама, че повече няма да го гледам.”

Продължават да сноват напред-назад, но часът става 17,30 и навън пада мрак. Момчетата са вървели повече от 4 км и са изморени. Изглежда, в този момент не знаят какво да правят с Джеймс. Решават да отидат на железопътните линии, като заобикалят участъка. По пътя Джон откъсва качулката на Джеймс и я захвърля в гъсталака. Детето не подозира към какъв ужас крачи.

Между 17,45 и 18,30 ч. се разиграват немислимият кошмар и мъчителните гаври, довели до смъртта на момченцето.

Батковците плисват боя в лицето му. Замерят го с камъни. Удрят го с тухли и железен лост. Ритат го. Свалят обувките и панталоните му. Играят с него като с парцалена кукла. В един момент решават, че е мъртъв, и поставят тялото му на жп линиите, като покриват кървящата му глава с тухли.

Тръгват си, преди

да мине влакът,

който разполовява тялото на детето.

Малкият Джеймс си отива от този свят, без дори да осъзнае жестокостта, на която става жертва.

Джон и Робърт поемат към вкъщи, минавайки през видеотеката. Там нахълтва ядосаната майка на Джон - Сюзан Венабълс. И двете момчета стават жертва на нейните шамари. Робърт бяга, а Джон дори е отведен от майка си в полицейския участък. Тя се опитва да го сплаши и моли дежурния офицер да му влее ум в главата. После двамата се прибират, а Сюзън му разказва, че от търговския център е било отвлечено малко момченце. Предупреждава Джон, че маниакът, който го е похитил, като нищо е можел да вземе него.

Робърт също се прибира и разказва на майка си Ан Томпсън как е бил напердашен от Сюзан. Тя побеснява и подава сигнал за побоя в полицията.

През това време майката на малкия Джеймс се намира в ада. След полунощ в деня на изчезването полицията преглежда видеозаписите от търговския център. Търси застаряващ мъж с профил на педофил. Никой не може да си представи каква всъщност е истината. Служителите на реда са шокирани от кадър, на който се вижда как Джеймс е изведен от две момчета. Записите са дадени на медиите.

Случаят предизвиква смут и паника,

майките започват да се вглеждат в синовете си.

Дали може да са те?!

Ан директно пита Робърт дали е момчето от видеото. Той отрича. Това не я успокоява и тя споделя опасенията си със своя приятелка. И семейство Венабълс стават подозрителни към Джон, който има същото яке с цвят на горчица като това на момчето, държащо Джеймс за ръка.

В неделя следобед четири деца откриват тялото на малкия Бълджър, като отначало го мислят за разполовена на две кукла. Горната част била скрита в дрехите му, а долната лежала по-надолу по жп линиите, напълно разсъблечена. По него са открити 42 наранявания, главно по главата и лицето. Криминалистите смятат, че някои от тези под кръста биха могли да бъдат от сексуално естество. Близо до тялото са открити 3 батерии АА, както и кутия със синя боя.

Установено е, че детето е било живо по време на мъченията и почива по-късно малко преди влакът да го премаже. Дори и най-опитните следователи са без думи.

Жителите на Мърсисайд правят мемориал за Джеймс близо до линиите. Самият Робърт лично носи роза там. Може би с мисълта, че така никой няма да го заподозре. Вкъщи Джон пък често повтаря: “Ако видя тези хлапета, ще им наритам тиквите”.

Може би на двамата хулигани щяло да им се размине, ако не се случва едно анонимно обаждане.

Жена съобщава в полицията, че нейната приятелка Сюзан има син на име Джон, който прилича на момчето от записа. Той бил пропуснал училище в петък и имал синя боя по ръкава на якето си. Тя казва още, че Джон има приятел на име Робърт, с когото били заедно в онзи ден.

На 18 февруари полицаите звънят на вратата на Ан Томпсън със заповед за обиск. Робърт осъзнава, че е загазил, и започва да плаче. Служителите на реда откриват обувките му, по които има кръв.

Щом Сюзан отваря вратата на униформените, без да подозира за какво идват, казва фалшиво на сина си: “Знаех си, че ще дойдете. Казах му, че ще искате да го видите, задето е избягал от училище”.

Джон се хвърля към нея с истеричен плач:

“Не искам да отида в затвора, мамо.

Не съм убил бебето. Беше Робърт Томпсън. Той винаги ме забърква в неприятности”.

Докато вземат отпечатъците на Джон, той нервно пита: “Можеш ли да оставиш отпечатъци върху всичко, което пипнеш? Ако дърпаш някого наистина силно, ще оставиш ли следи от нокти по кожата му?”.

В същото време продавач от “Бутъл Странд” съобщава, че момчетата от видеото може би са били в магазина му в деня на отвличането. Разследващите отиват и снемат отпечатъци. Тези на Джон съвпадат напълно.

Робърт е разпитан в деня на ареста си в присъствието на майка си и на адвокат. Той отговаря нахакано, хладнокръвно и лъже невъзмутимо. Играе ролята на “печен”. Скоро обаче се пречупва под натиска: “Защо трябва да стоя тук? Джон е този, който взе детето”. Дори избухва: “Може да питате учителката ни кой от нас е по-лош и тя ще ви каже, че това е Джон”.

Описва как приятелят му е изпаднал в неконтролируема ярост. Заявява, че Джон е хвърлял тухли по детето и след това го е ударил с “голямо метално нещо с дупки по него”. После и с пръчка, като бебето паднало върху релсите и лежало там неподвижно с отворени очи.

“Аз само го щипах”, обяснява Робърт.

Следователите му казват, че според тях и той е удрял детето, а той отвръща: “Ами щом така мислите”.

Много от отговорите му са насочени директно към майка му: “Опитах се да го спра, но той продължаваше да удря ли удря и аз нищо не можех да направя”.

Казва, че е занесъл роза: “За да знае малкият Джеймс, че се опитвах да му помогна там и че сега мисля за него”. Освен всичко Робърт се страхувал, че духът на момченцето може да го преследва от отвъдното.

Заради травми по гениталиите на детето полицията смята, че момчетата са пъхали батерии в ректума му. При тези въпроси Робърт се смущава и разстройва. Започва да плаче и да повтаря: “Аз не съм перверзник, да знаете”.

Казва, че Джон сигурно ще го натопи, като излъже, че той е свалил панталоните на момчето и си е играл с “ония му работи”.

По време на своя разпит Джон е в истерия от самото начало. Присъствието на майка му Сюзан допълнително го притеснява. “Не съм го убивал. Мамо, мамо, ние го взехме и го оставихме на канала. Мамо, това е всичко”, ридае той.

Започва да признава различни неща чак след като полицаите молят родителите му да го уверят, че ще го обичат въпреки всичко.

Все пак Джон се опитва да прехвърли отначало вината върху Робърт. Изтъква, че той бил лошият и се забърквал в проблеми. Според него Робърт си играел предимно с момичета, защото другите го смятали за лош: “Той самият си е момиче”. Разказал и за колекцията на приятеля си от кукли тролчета: “Виждат им се задникът и онова”. Джон заявил, че идеята да избягат от училище в петък била на Робърт. Както и това да убият Джеймс.

Накрая, поощрен от Сюзан, Джон признава:

“Аз наистина го убих.

Ще кажете ли на майка му, че съжалявам?”

Според него Робърт плиснал синята боя в лицето на бебето и после го попитал: “Боли ли те главата? Ще ти сложим лепенка”. И го замерил с тухла по главата.

Джон твърди, че не е изпитвал ярост към Джеймс: “Не, аз не исках наистина да го нараня, щото не исках да го заболи от тежките неща, само от леките... нарочно пропусках...”.

На въпроса за батериите Джон станал истеричен: “Не знам какво е правил Робърт с батериите”.

На Джон са повдигнати обвинения за отвличането и убийството на Джеймс. Той седял и си рисувал на един лист, докато чакал да бъде прочетен обвинителният акт. Плачел само когато майка му плачела. Робърт бил обвинен същата вечер и казал само: “Джон го направи”.

Всеобщото впечатление било, че “злият” двигател на чудовищното убийство е Робърт. Той изглеждал “лош”. Живеел в трудна среда - майка му била алкохоличка, баща му я биел и накрая напуснал семейството, а петимата му по-големи братя го тормозели. Единият крадял, другият нападал учители, третият бил подпалвач и освен това бил заподозрян в сексуална гавра с по-малки деца. В такава среда Робърт се научил да оцелява. Искал да бъде добър син, помагал на майка си, опитвал се да й угоди и гледал седмото дете - бебето Бен. Правел се на “корав”, на голям мъж.

Джон, макар и да изглеждал по-мек, се оказал способен да извърши най-лошото - убийство.

Той бил хиперактивен и лесно се разсейвал. Често проявявал агресия към себе си, но нерядко и срещу другите. Веднъж започнал да души свой съученик с дървена линия. Някои учители обаче го съжалявали. Джон бил средното дете - имал брат и сестра с проблеми в развитието си. Заради вниманието към тях Джон се чувствал игнориран и изпитвал завист.

Учителите на Робърт и Джон забелязали, че двамата събуждали най-лошото един у друг. Според експерти те убиват Джеймс, защото го приемат за “кукла” и го вкарват в своята брутална игра. Момчетата проектират върху него всичко лошо от света около себе си и го унищожават.

С осъждането им през 1993 г. Джон Венабълс и Робърт Томпсън стават най-младите убийци с присъди в британското кралство от 250 години.

През 2001 г. комисията по предсрочно освобождаване одобрява пускането им на свобода със сменени самоличности.