Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Случки под големите бомби над София на 10.01.1944 г. Столицата имала 20 защитни групи, всяка между 220 и 230 души

Майка ми, вече зряла жена, като чуеше сирена на линейка, вой на пожарна кола, леденото механично бучене над покривите за Деня на героите 2 юни или профилактика на системата за известяване, пребледняваше, спираше на улицата и се опираше до най-близката стена или ограда. И докато отмине воят, стоеше като вкаменена... После с изсъхнала уста си признаваше, че е стискала крака, за да не се напикае... От страх! Както в горящата под бомбите София в първите години на юношеството й.

Случило се така, че изкарала повечето въздушни атаки в столицата, на “гражданския си пост”. Заради поредната „храброст” на дядо ми Дечо. След величавата му служба и предсрочно уволнение от Френския чуждестранен легион в Мароко през 1921 г., втори героичен период - доброволец във Въздушната защита на София през Втората световна война.

Ама не само той, а и

храбри жена и две деца под бомбите. Няма да дежури сам, я! Кой да му принася, да го глади, да му пере? В цивилния си живот е естет елегант, скулптор – гипсов декоратор, един от най-добрите... От съвсем млад с фамилията си работи дори в Двореца на царя... Дежурни и те, та чак до последната евакуация.

Дядо ми Дечо, скулпторът, е оставил и четири фотографии с колеги от Въздушната защита на София. Ето го в състава на

доброволческия отряд на ІІІ защитна група,

заснет в двора и пред вратата на Механотехникума в Старата махала. Командното място било в карето между улиците “Дунав”, “Стара планина”, “11 август” и “Росица”. Крайният вдясно е дядо ми Деспот Деспотов. Този с голф костюма, издокаран под каската като туз аристократ.

Младото семейство през 1936-а е получило още едно русо момиченце, сестра на Прекрасната Дора, с име Виолетка. Преместили са се във втора по-голяма квартира, пак на улица “Дунав” в Драз махала на Стара София

Но малко по-нагоре, на една пряка под Командното място на Въздушна защита. Пак на висок партер, но в голяма еврейска кооперация. Война, кой ще ти строи и украсява, само от време на време и рядко по някой и друг ремонт на някой богаташ.

Кротко, скромно, с продоволствия на купонна система от 1941-ва, та чак до... 1952-ра

Включително и три сушави следвоенни години с опечена по полята реколта... Може и да са били резултат от първите “успешни” ядрени опити на алчните – малоумни?... Не знам. Но тогава вече сме били на моя си “Дунав”, на № 36. Сега, към края на войната, старата ми фамилия още е тук, на 100 метра по-нагоре към бул. “Дондуков”.

Хлебарят от фурната отсреща събирал трохите от баници в хартийка - за някое бедно съседско дете. За пълнеж между корите слагал зеленище от киселец, лапад или праз лук, понякога имало и сиренце.

Ако не друго, поне да оближе пръсти детето, да се зарадва малко, да не реве от глад. За мляко столичани марширували до съседните села. Кротки, красиви, недохранени. Редовно, дори през зимата из преспите пеша.

Дрехите се прикърпвали, перели и преправяли до скъсване

и преминаване в агрегатно състояние “парцали” – нови платове няма, или са много скъпи. А обущарят шиел обувки с подметки от стари гуми на разбити от взривове леки коли и камиони. От външните гуми, дебелите с грайфери, да не се хлъзгат хората... Какво ти?! Дори светая светих на кулинарията, колбасницата на Докузанов горе, на бул. “Дондуков”, е срутена и опожарена от авиационна бомба

След първата предупредителна авиоатака на 6 април 1941 г. са последвали две години и половина на привидно спокойствие и леко пренебрегвана от властите реална опасност. Подновяването на офанзивата над столицата започва на 14 ноември 1943 г. с 91 бомбардировача В-25 “Мичъл”. Следват датите 24 ноември, 10-и, 20-и и 30 декември 1943, 4 янаури 1944-а. Огнена Коледа – “дар“ от съюзните сили!

На 20 декември1943 г. летецът Димитър Списаревски точно по обяд над центъра на София, пред смаяните очи на гражданите води битката, станала вече епос в световната военна история. Бойният пилот от летище Божурище атакува с малък “Месершмит” Ме-109G-2 американски бомбардировач Б-24 “Либърейтър” (в превод "Освободител"), охраняван от 50 изтребители. По разкази и спомени на стари софиянци – свидетели, Списаревски извършва тарана на „летяща крепост" точно над Княжеската градина и я унищожава. После горящата машина на победителя, един от любимците на Стара София кап. Списаревски

пада край Пасарел и отлита към Безсмъртието...

Въздухът трещи и боботи от машинен моторен рев, слънце и луна се крият зад черни пушеци и облаци, запалителни авиационни бомби, грохот от взривове, димящи руини от домове, писъци, убити и ранени хора, гейзери от спукани водопроводи, линейки, скъсани проводници за ток, изкривени и щръкнали линии на трамваите, доброволци, полицаи, цивилни, защурани безцелно с празни очи... Гладният за човешка плът вълчи вой на сирените... Ад под небето! В останалото време – мъртва тишина... И ето ти, в един такъв притихнал, постен и глупав военен ден на външната врата се чука. Не се звъни на звънеца. Било е преди голямата бомбардировка от 10 януари 1944-та.

Прекрасната Дора тича да отвори. Голямата входна врата и тук е от ония тежките, тип “баварски”, с две крила и две прозорчета, с красиви решетки. Дърпа перденцето, гледа на площадката – никой. Хмм? Счуло й се е. Връща се назад по коридора, но пак се чука... Припва обратно, муши руси плитки към стъклото на вратата – никой, бе! Ааа!

Мърмори си под носа, но не прилага забранени фрази. Тя вече е млада изискана госпожица на 12 години, ученичка във Френския колеж в София, а по примера на героичния си родител, и санитар-доброволец в Червения кръст. Кльощавото момиченце вече е започнало да се източва и разцъфтява, две ужасно тежки руси плитки стигат до кръста... Единственият й грях до момента е кражбата на усмивка и красота от ангел небесен... Е, взривените с карбит консервени кутии долу край Владайска река не се броят. Дето, ако не внимаваш, можеш да останеш без пръсти. За тях си отговарят момчурляците от Драз махала, не Русата Дора. За надутите със сламка жаби – също.

Третият сигнал откъм входната врата пак я сварва насред коридора. Придружен е от глух стон: “Г-жа Деспотова, г-жа Деспотова, отворете! Аз съм.”

Леле, да не е някой ранен?!

Или роднина? Отваря младата доброволка и що да види?! Павлето, художникът, приятелят на баща й.

- Но господин Павлов, защо не звъните?! Изкарахте ми ангелите! – още ядна и задъхана от тичането из коридора казва младата стопанка. Прехапва устни, изчервява се, сменя тона. – О, извинете, забравих. Заповядайте, влезте.

Високият само метър и четири сантиметра мъж, но много голям български художник Георги Павлов-Павлето, почтително сваля вечното си френско таке. Поглежда към звънеца, който не може да достигне сам, поглежда и към долния ръб на прозорчето – почти педя над главата му, поздравява учтиво:

- Добър ден, г-це Теодора. Баща Ви, г-н Деспот, вкъщи ли си е? Наминах да го видя.

- Не, на дежурство в Противовъздушната е. Но Вие влезте, влезте. Г-жа Надка току-що е наготвила хубава картофена супа. Няма да я застройваме, че няма яйца и мляко, но все пак.

Следват учтиви думи “Но, моля Ви, госпожице...” и любезна покана “Влезе, влезте. Не стойте така на вратата”. Нагласяват го върху стол и една-две възглавници край масата и почват приказка. А откъм кухнята ухае на готвено... Почти като в истински, нормален човешки ден. Но необикновеният гост носи и своето различно сияние. Говорят си как

заради бомбите Лъвът на храбростта е евакуиран

от пл. “Ал. Невски”, че г-н Владимир Димитров се чувства отлично в село Шишковци и си гледа боите, момите, а не ранени и убити по паважите на столицата, че...

Да, голяма гордост и чест за мама Дора бе приятелството на семейството с такива величия на българския арт – Павлето и Владимир Димитров-Майстора. Малкият-голям човек живееше в кооперация на ул. “Раковски” срещу Операта и дори ме е водила там в началото на 80-те. Докато Майстора е идвал само два-три пъти на обяд у дома по простата причина, че сърцето и ателието му били под зноя на кюстендилското село Шишковци. В София къщата му беше на бул. “Сливница”, оттатък река Владайска, преди Лъвовия мост, в дъното на хлътнал двор, цялата изписана от великия маестро.

От вратата гърми негово геройско величие дядо ми Дечо: “Какво има за обед? Умрял съм от глад! Здрасти, Павле!”. С твърда нотка в гласа баба ми Надка: “Картофена супа!”

Въздушният доброволец се тръсва на стола до приятеля си: “Еее, аман от тия компири! – Лукаво пита. – А нещо “по-така”? Домакинята го срязва пак: “Консерви от военния наряд останаха само две. Нека да има малко месце за децата!”

Деспот Доброволски нещо хъмка, сумти, но се разсмива:

- Откак изгоря колбасницата на Докузанов, в цяла София не можеш да намериш месо... И на пазара, и на черната борса, и по гостилниците дори... Където и да влезеш, картофи, картофи, картофи...Надке, я сипи по една капачка от билковата ти ракия, а? Гост ни е дошъл.

Дядо Дечо не употребява твърд алкохол, какво го е прихванало? Ама така, за компания, пък и да ядоса “ръководството”, сеща се... А и точно в тоя момент баба ми Надка се е приготвила да разкаже какво е видяла на опелото на Негово величество обозе почившия цар Борис ІІІ Обединител. На 5 септемврий 1943-та. Как е плакала цяла България... Как е отишла с двете деца, редила се е на дълга опашка, обикаляща каре от четири улици... Как в храм-паметника “Св. Александър Невски” са поднесли цветя, брани в двора на Пацеви... С коя черна шапка е била, защото траурното облекло е било задължително... Как е имало и селяни от близките села, вървяли пеш по 20-ина километра да се поклонят... Как от канцеларията на Негово величество лично

са отговорили на съболезнователната телеграма

Красивата Надка ги обича тържествените неща, официалните. Дори е приготвила телеграмата в джоба на роклята, да я покаже на Павлето. Щото гостът не е от почитателите на монархията, та да му натрие носа. Ама на! И нейният “принц” е такава стока, от тия устатите в кръчма “Дивите петли”. Чуй го, моля ти се, какви ги дрънка на масата: “Тия англичани взеха да ни друсат като млада булка в стар креват! Хе-хе-хе”.

- Дечо, не пред децата, де! Кажи нещо по-хубаво. Беше почнал нещо за картофите.

Аа, да...И любителят на “по-завързаните” вкусотии изказва възмущение как ги прекарало келнерчето оня ден в ресторант около Халите.

Следващо геройство на г-н Деспот Доброволски в този драматичен период е учредяването на приют за изоставени от евакуиралите се съседи котки. Девет на брой! С видими елементи на дресура.

Всяко животинче със собствена консервена кутия за хранене. Наредени в дворчето пред входната врата, сипва им се дажбата, а за реда и дисциплината се грижи 2-метрова пръчка в ръцете на дядо ми. Ако протегнеш език към канчето на съседа – Фрас! през ушите. И всички са доволни.

Кошмарът с елементи на героизъм е прекратен решително още на следващия ден след голямата бомбардировка над София на 10 януари 1944-та. Просто Красивата Надка грабва двете деца, куфар с дрехи, нещо за ядене и напуска огнения ад на столицата. Като другите нормални,

ошашавени от ужас хора

Чак до 15 септември 1944 г. са евакуирани в пернишкото село Голям извор. Където Прекрасната Дора за пръв път вижда какво е това партизанин. Първия път като убит и изложен пред общината нещастник, втория – вече като завземащи властта народни герои... С въшките се е срещала и преди това.

През януари и март 1944 г. от съюзническите бомбардировачи над почти новата столица са изсипани хиляди тонове авиационни бомби. България е участник във Втората световна война и една от големите жертви от тогава е архитектурният блясък на София. Търговският център е в руини, по-голямата част от населението е евакуирано, засегнати са важни административни сгради, снабдяването на останалите в града е силно разстроено. Осъществен е и един исторически парадокс:

бомбардирането от аероплан е измислено от Българската армия

през 1912 г. Сега българското военно “изобретение” унищожава изисканото кокетство на българската столица.

Бомбардировките през 1943-1944 г. са болезнени за старите софиянци, но все пак са описани в не много книги и публикации: Марко Поло (Ячо Кабаивански) “Под бомбите”, Г. Караславов “София под огън и желязо”, прекрасният разказ на Павел Вежинов “Жълтото куфарче”, спомени на летци – защитници на столицата от Въздушните на Н.В. войски, военни историци. Бедствената ситуация в София по време на и след Голямата бомбардировка на 10 януари 1944 г. съвсем обективно, безпристрастно и документално, от “първа ръка” е описана в “РАЗУЗНАВАТЕЛНО ИЗВЕСТИЕ ПО ВЪЗДУШНИТЕ НАПАДЕНИЯ, извършени на 10 януарий т.г. над гр.София”, 1944 г.

Докладът известие е на 38 машинописни страници, но не е подписан. Пази се в архива на исторически портал “АНАМНЕЗИС”. Според Чарлз Ланиус, военен кореспондент на National Broadcasting Company от 1944-1945 г., във въздушните боеве по време на бомбардировките над София са

свалени и пленени 355 американски офицери и войници

Събрани по лагерите и натоварени на 15 камиона, под руски конвой, в началото на 1945 г. те са откарани в Турция. Пред смаяните погледи на софиянци мисията по освобождаването им приключила успешно. Оттук нататък забравете.

Дядо ми Деспот остава до край да се сражава с въздушните похитители, запушващи небето над София като жужащи облаци скакалци. Години след това на излет около града до някое високо място майка ми Дора с дълбока въздишка показваше синята шир над Софийското поле: “Представяш ли си всичко това, наредено със самолети убийци?! Кошмар! Войната е най-отвратителното нещо на света!”

Днес в градинка до Парламента на България е поставен кръгъл камък от планината Витоша - около метър, срязан на две. На него със скромни букви е изсечено следното: “В периода от 14 ноември 1943 г. до 17 април 1944 г. София беше тежко бомбардирана. Загинаха 852 мирни жители и бяха разрушени над 12 000 сгради. Нека Бог дари покой на невинните жертви и разум на бъдещите поколения. Мати Болгария”.

Коментара ()

Вашият коментар