В новогодишния си брой "168 часа" публикува откъси от "Истории за личности и буболечки (В мътилката на прехода)" - новата книга на Кеворк Кеворкян.

В нея журналистът по неповторим начин прави дисекция на известни личности. Между тях са и някои от най-любимите звезди на публиката у нас, с които той многократно е контактувал през годините. Създателят на "Всяка неделя" пише за книгата си: “Това са кратки “портрети на чувствата” - породени от конкретен факт, несъгласие или дори потресение. В тях ще се натъкнете на въздигания, но понякога и на пропадания - най-накрая и в неумолимата паст на Забравата.

Имаше нещо у него, което - някак по народняшки - предразполагаше хората. Той беше по-различен от Калата, от Стоянка, от Парцалев. Никога не съм го чувал да каже нещо грозно за тях, напротив. Лятно време той живееше в Банкя с Марето в една скромна сглобяема вила - тя бе голямата му радост. И понякога, когато бяхме заедно, пристигаше и Калата и казваше: "Хайде, какво ядем?"

Домакините го иронизираха незлобливо за това - и толкова.

Калата беше син на млекар, но се държеше като потомствен Чорбаджия, даваше си сметка за грамадния си талант. Чорбаджия си беше и половина.

Стоянка е друга - тя пък се опитва малко да простее и тъй да се принизи до хората. Парцалев пък бе съвсем различен - докрай се терзаеше, че не е успял да изиграе Дон Кихот - такъв се виждаше той независимо от сплетните край него.

Кольо бе най-достъпен и естествен,

може би не беше и съвсем сигурен в себе си. Все разказваше как го натирили във Варненския театър, понеже не ставал за Сатиричния, а после всичко се наредило - и той вече беше един от властелините му, но не се натрапваше с някакво насилено самочувствие.

Правеше чудесни роли една след друга, например в "Сако от велур", но сега никой не спомена за нея, пак разказваха как не му потръгнало в началото и даваха някакви фрагменти от блудкави постановки.

Изобщо - Шепот, още отсега.

Никога не съм забелязал дори някаква искра на ревност или завист у него, обратното - умееше да цени чуждия талант и успех. Винаги е говорил с възхищение за Калата примерно.

Обратното се случваше по-рядко.

Всички те съществуваха в/за момента - и много добре си даваха сметка, че след тях в по-далечното бъдеще няма да останат кой знае какви следи освен някои

смътни спомени, които все повече ще избледняват

Е, киното и телевизията нещичко щяха да съхранят - доколкото изобщо играха нещо свястно там. Кинаджиите ги дърпаха при себе си доста пресметливо - искаха да продадат добре познатия им от театъра образ, но не и да ги изведат на ново възвишение, използваха ги занаятчийски.

Критиката, поне когато бяха в най-хубавите си години, се вглеждаше сравнително успешно в театралната им кариера. Обаче през последните години те бяха оставени на самите себе си, лишени бяха от сериозни оценки, всичко се превърна в халтура.

Те си отиваха титулувани -

но сякаш неразбрали себе си

Това е по-ужасно дори от това да те забравят.

Веднъж Кольо беше казал в интервю пред Антон Стефанов, аз го познавам по-добре, отколкото той самия себе си. Сега си припомних това и се нажалих още повече. Дали беше така - ако изобщо е вярно? И как бих могъл да изразя поне приблизително това "познание"?

Той беше много любвеобилен и винаги засмян - дали по този начин не ни подсещаше, че отвътре страдаше за нещо. За какво ли?

Но не съм го чул

да се оплаква,

сякаш вярваше, че е получил толкова, колкото заслужава.

Истинското, сладостното приятелство се създава, когато обуздаваш любопитството си, така поне мисля аз. Имало е неща, които можехме да коментираме, лични неща - но не го правехме. Например беше много интересно - но сега го казвам - как е овладял кризата на Марето - чудесната му съпруга Мария Косева, когато тя е трябвало да се откаже от кариерата си на певица, за да се отдаде изцяло на Кольо.

Защо да го питам - си казвах тогава, казвам си го и сега, - когато виждах каква двойка са и след десетилетия брак. Тя беше много шармантна, мъничка, каквато е всяка голяма жена - това са думи на Жана Моро.

Но имаше един поглед, който ти казваше, че е разпознала у някой нахалник дръвника или у някоя претенциозна фукла - селянката.

Кольо все разказваше историята за една проклета бира. Как играе не знам кое си поредно представление на някаква постановка, залата се кикоти, но той едва удържа товара на рутината - и тогава си дава кураж с едно светло видение: след малко представлението ще свърши, той веднага ще тръгне към дома си - който е на двеста метра от театъра, ще отвори хладилника - и ще надигне кутийката бира.

Блаженство пълно.

Обаче бирата я нямало - някой я бил изпил! Тук Кольо неизменно се заливаше от смях, толкова много обичаше синовете си.