Израелските спецслужби го манипулират до края на операцията

Когато за първи път научихме, че самолетът на "Ер Франс" е кацнал в Уганда, един мъж от моята охрана ме дръпна настрани и ми каза, че познавал Амин доста добре, тъй като някога работил при него като съветник.

“Той ще влачи това, колкото се може по-дълго - каза той за Амин. - Обожава вниманието.”

Когато лежах буден в ранните часове на сряда сутрин, си спомних тези думи. Ако човекът от моята охрана беше прав, това означаваше, че по различни причини Амин и аз споделяхме една цел - да отлагаме края на кризата. Отидох в министерството рано, все по-уверен, че Амин ще моли терористите да отложат крайния срок. Междувременно събрах няколко офицери от ИОС, които бяха служили в Уганда и които познаваха Амин. И така стигнахме до момента на пълната яснота.

Офицерите ми казаха, че Амин много разчитал на оценките на близките около него, че обичал да бъде в светлината на прожекторите и хранел големи надежди да се отнасят към него като към равен на световната сцена; даже си представял един бъдещ ден, когато щял да спечели Нобелова награда. А всъщност бе жесток и страхлив тиранин, незаслужаващ своите големи амбиции. Един от мъжете около мен си спомни времето, когато Амин, с пушка в ръка, се прицелил в хората, тълпящи се в двора на вилата му и започнал безцелна стрелба. Съобщиха ми също така, че

Амин не обичал да се намесва

в чужди войни, така че малко вероятно било да има силно струпване на угандийска армия в Ентебе. Офицерите също смятаха че диктаторът не мисли да избие заложниците по своя воля: веднъж Амин разказвал история, в която майка му го предупредила никога да не убива евреи, защото щял скъпо да плати за това. А освен това мнението беше, че той е непредвидим. Ако сметнеше, че нещо засяга гордостта му, или - както се е случвало в миналото - е имал впечатляващ сън през нощта, никой не би могъл да предвиди действията му.

Разговорът се оказа безкрайно ценен. От него заключих, че армията на Уганда не представлява заплаха за една военна операция и че Амин вероятно нямаше да подкрепи екзекуция на заложниците, докато се намираше

в центъра на

една международна драма

Също подозирах, че Амин би могъл да бъде обработен в наша полза - можеше да се използва неговият нарцисизъм и то в наша полза.

Помолих един от офицерите, полковник Барух “Бурка” Бар-Лев, да се обади на Амин, който го смяташе за приятел. Ако успееше да стори това, аз го инструктирах да каже на угандийския лидер, че говори от името на висшето ръководство на държавата. Казах на Бурка да заложи на егото на Амин - да му внуши впечатлението, че Израел гледа на него като на лидер от голямо международно значение - и да се опита да убеди Амин да се намеси.

- Кажи му, че ще бъде обвинен, ако нещата тръгнат зле, и ще изглежда слаб - добавих. - Кажи му, че може дори да спечели Нобелова награда, ако ни помогне. (...)

След приключването на срещата, научих, че Бурка все пак бе успял да говори с Амин и бързаше да се срещне с мен. Бурка бе изпълнил всичко, което се искаше от него, но Амин бил непреклонен,

като твърдял, че няма сили, за да спре терористите на собствена земя. Това, че не се съгласяваше да съдейства, само потвърждаваше мнението ми, че единствената опция е спасяване с помощта на военните.

От разговора разбрахме, че похитителите са освободили четиридесет и осем заложници, които нямат еврейски произход, което по-късно ни бе потвърдено. Но все още бе съвсем трудно

да отделим фактите от измислицата

Амин твърдеше, че там имало трийсет терористи, макар че на основа на техни изявления предполагахме че са около седем души. Той говореше, че похитителите носели жилетки с взрив и имали достатъчно динамит да взривят цялото летище, което беше нещо трудно за вярване, като се имаше предвид, че са летели с пътнически полет.

И това бяха обстоятелствата. След още една безсънна нощ, посрещнах утрото напълно мрачен. Беше четвъртък, първи юли, и ултиматумът изтичаше този следобед. И макар че се надявах срокът да бъде продължен, страхувах се от предстояща касапница, ако грешах. 

Какъв е първият практичен план за спасение, четете в хартиеното издание или в книгата на Шимон Перес "Няма място за малки мечти".