В неделя, 27 юни 1976 г., влязох в кабинета на министър-председателя, за да се присъединя към седмичната среща на кабинета. Ръководеше я Ицхак Рабин. Две години по-рано Рабин и аз се състезавахме кой да е начело на правителството и след победата

му той ме помоли да служа като министър на отбраната на Израел. Тогавашното заседание беше най-обикновено: обсъждане на липсите в бюджета и сериозните трудности, свързани с наши бъдещи дела. Никой около масата не предполагаше какво ще последва, когато вратата на кабинета се отвори рязко и един от моите военни съветници влезе в помещението. Бързешком се приближи и ми

подаде сгъната

бележка,

надраскана с нервен почерк, което предполагаше същата спешност, както стъпките му.

"Еър Франс", полет 139 от летище "Бен-Гурион" до "Орли", Париж е бил отвлечен след междинно кацане в Атина - гласеше текстът. - В момента самолетът е във въздуха, а направлението му е неизвестно."

Подадох бележката на Рабин. Веднага след като заседанието приключи, той помоли малка група министри да оформят оперативен щаб и да се присъединят към него по стълбите до заседателната зала, за да се обсъдят възможностите. Споделяхме това, което знаехме - а то беше почти нищо.

В следващите часове нещата започнаха да се проясняват. Научихме, че терористите, който са се качили на самолета в Атина, са членове на печално известния с насилието си "Народен фронт за освобождение на Палестина" и бяха поели командването на

самолет с близо

250 пътници,

включително повече от стотина израелци и дванайсетчленен френски екипаж. Следобедът получихме доклад, че самолетът е кацал за презареждане в Либия. Мордехай "Мота" Гур, началник на генералния щаб на ИОС (Израелските отбранителни сили - бел. ред.), ме дръпна настрани, за да ми каже, че допуска възможност самолетът да се насочи към Израел.

Късно през нощта, отидох при Йекутиел "Кути" Адам, оперативен началник на ИОС, на една странична писта, където група от “Саярет Маткал”, елитните

командоси

на ИОС, очакваше заповед за вероятно освобождаване на заложниците. Имах пълно доверие на смелостта и умението на “Саярет Маткал”. Това бяха много креативни мъже, здрави не само телом, но и духом. Бяха най-добрите бойни сили на Израел. Смятах ги дори за най-добрите в света. Техен наскоро назначен командир беше Йонатан Нетаняху, брат на бъдещия министър-председател. (...)

В 4,00 потвърдиха съобщението, че пътническият самолет е кацнал на летище "Ентебе" на брега на езерото Виктория, на трийсетина километра от столицата на Уганда и на около три хиляди и двеста километра от мястото, където се намирахме.

Макар че предизвикателството беше голямо, залозите бяха още по-големи. Първо, това бяха

самите

заложници

- повече от стотина израелци, изправени пред голяма опасност. По-късно щяхме да научим, че някои от терористите бяха от Германия и лаеха заповедите си на немски. Една от жените заложнички, оцелял концлагерист, бе изпаднала в истерия, когато беше чула този език. По-късно отново щеше да й бъде напомнено за холокоста - както и на всички нас - когато заложниците бяха разделени на две групи, на едната страна евреи, на другата - не-евреи. Това беше зловещ шепот от миналото, грубо напомняне за собствените ни задължения. ...

Защо Перес иска да чуе плановете на подчинените си, които ги нямат, четете в хартиеното издание или в книгата на Шимон Перес "Няма място за малки мечти".