l Баща му - поет, изкуствовед и филмов критик, му подарява първата камера, когато е на 15 години

l С Марлон Брандо се изолирали и правели изненадващи промени в сценария, като шокиращата сцена с изнасилването на Шнайдер

l Казал да предадат на Ридли Скот, че трябва да се срамува, заради изрязването на Кевин Спейси от филма си

Един американец и една млада французойка имат фатална среща в парижки апартамент за гореща сексуална афера, без да споделят дори имената си един на друг.

Навярно малцина не биха могли да разпознаят този сюжет, който макар привидно повърхностен засяга невъзможния сексуално-психологически комфорт на екзистенциално обречената личност, потисната от очакванията на обществото.

Това е “Последно танго в Париж” с Марлон Брандо и Мария Шнайдер - заклеймяван и величан. Етикиран като “скандално непристоен” и като шедьовър. Това е творбата, която осигури вечен живот и статут на киномайстор на своя създател - италианския режисьор, сценарист, драматург и поет Бернардо Бертолучи.

Знаменитият творец почина на 77 години в дома си в Рим след дълга битка с рака, който сложи край на неговото танго, макар че в киното то ще остане завинаги. В последното десетилетие от живота си италианецът бе прикован към инвалидна количка вследствие на неуспешна операция на дискова херния през 2003 г. Режисьорът няма свои наследници, но след себе си оставя децата си, родени от любовта му със седмото изкуство - от което бива обсебен. (“Прелестно обсебен” се казва книгата му със спомени и размисли.)

“Това беше последният император на италианското кино, господарят на всички фрески и номера. Празникът свърши: трябват двама за танго.”

С тези думи изрази скръбта си по повод смъртта на Бертолучи - Жил Жакоб, бившият президент на кинофестивала в Кан, който му връчи почетната награда “Златна палма” през 2011 г. И ставайки въпрос за отличия няма как да не се припомни за 9-те статуетки “Оскар”, които грабва неговият филм “Последният император”, но преди това...

Кой е виновен за яркото присъствие на този гигант в света на седмото изкуство? Навярно най-голяма отговорност си поделят Атилио Бертолучи, Фредерико Фелини, Пазолини и Жан-Люк Годар.

Бащата на Бернардо, който е известен поет, изкуствовед и филмов критик, му подарява първата камера, когато той е 15-годишен. Фелини го поразява с лентата си “Сладък живот” и навярно с нея го предизвиква... Пазолини го въвежда през вратите на киноиндустрията. Годар пък, към когото италианецът изпитва огромна почит, го влюбва във френската “нова вълна”. След като гледа “До последен дъх”, Бертолучи дори заявява, че принадлежи много повече на френското, отколкото на италианското кино. И дори стига дотам да предпочита да дава интервютата си на френски език.

От дете Бернардо расте в средата на интелектуалци, защото и майка му Нина е учителка. Той бива повлиян от баща си и също прописва стихове, като в края на 50-те публикува и първия си сборник с поезия “В търсене на загадката”, за който е отличен с национална литературна награда. По това време следва и литература в Римския университет.

Баща му Атилио има ценни познанства, но най-важното за сина му е това с Пиер-Паоло Пазолини, който тогава е писател и поет. Той наема 20-годишния Бертолучи като асистент за филмовия си дебют от 1961 г. - “Безделник”. След това му удря още едно рамо, като го препоръчва за сценарист на “Сухата кумица”, който впоследствие се превръща в режисьорския дебют на Бертолучи през 1962 г.

Кариерата му продължава с “Преди революцията”, “Партньор”, “Любов и гняв”, “Стратегията на паяка”.

Безспорният талант на визионера проличава обаче с неговата лента “Конформистът” (1970), свободна адаптация по едноименната повест на Алберто Моравия, която печели критиката. В нея прозират и политическите крайнолеви убеждения на отявления марксист, който използва филмите си, за да ги демонстрира.

В този филм, както и в по-късния “Двадесети век”, Бертолучи сблъсква социалистическата и фашистката идеология в сюжети от първата половина на миналото столетие.

“Конформистът” му осигурява международна популярност, световната слава го връхлита с “Последно танго в Париж” (1972).

Премиерата е последвана от ураган от гръмки възхвали, но и още по-безпощадни критики. Цензурата в Италия конфискува продукцията само шест дни след нейното излизане, защото е “неприлична и лишена от артистично съдържание”. През 1976 г. по нареждане на Касационния съд се изземат за унищожение всички копия, а Бертолучи е заплашен от два месеца затвор за “нарушаване на благоприличието” и с отнемане за пет години на гражданските права за гласуване.

Тогава той пише отворено писмо, в което казва: “Господа съдии, морализатори, бих искал да знам в кой крематориум ще бъде изгорен негативът на “Последно танго в Париж”. С вашето решение изпращате в концлагер идеите на няколко милиона зрели зрители - същите, които са си извоювали правото да гласуват, да стачкуват и да се развеждат. Те са виновни, че са обичали, мразели или просто гледали “Последното танго”. Не си правете обаче илюзии: в Италия от 1976 г. сте само историческо и биологическо малцинство на изчезване.”

По това време в личен план творецът свързва живота си с британската сценаристка и режисьор Клеър Пелоу, с която се вричат един на друг през 1978 г. Нямат деца от своя брак.

През 1981 година “Последно танго в Париж” е върнат на екран, а днес е един от най-гледаните филми в Италия за всички времена. И все пак десетилетия след създаването си отново успява да разбуни духовете. Само преди две години шокираща сцена от филма отново предизвика възмущение в Холивуд. Това стана, след като режисьорът призна, че с Брандо са се наговорили да снимат изнасилване без съгласието на 19-годишната тогава Мария Шнайдер, в която като лубрикант героят използва масло.

“Стремях се към нейната естествена реакция - като унизено момиче, а не като актриса”, обяснява Бертолучи. Той определя стореното като ужасно, но и казва, че ни най-малко не съжалява.

По време на снимките двамата с Брандо изграждат силна връзка и се изолират от Шнайдер и останалия екип, като често само правят изненадващи промени в сценария.

Така Бертолучи не се размина със словесните атаки на най-активните лидерки на движението #Metoo. Самият той коментира, че няма против него, но е възмутен от някой крайности. Щом научил, че Ридли Скот е премахнал сцени от “Всички пари на света” с Кевин Спейси, визионерът писал на монтажиста Пиетро Скалия да предаде на Скот, че трябва да се срамува. И веднага у него се появило желание да снима филм с Кевин Спейси.

Да се върнем обаче на “Последно танго в Париж”, който остава сред представителните хитове и в творчеството на най-големия оператор на новото време Виторио Стораро, с когото Бертолучи работи още по “Преди революцията”.

“Стораро е четката. Виторио е поет” - с тези думи режисьорът описва своя верен партньор на снимачната площадка. Така след сензационния сладко-горчив успех на “Последно танго в Париж” режисьорът получава и друг бонус - солидни печалби. Благодарение на това може да си позволи да заснеме голямата историческа фреска “Двадесети век” с Робърт де Ниро и Жерар Депардийо.

Геният му категорично се затвърждава от лентата “Последният император” (1987), която печели 9-те награди “Оскар” - като разбива конкуренцията във всички категории, в които е номинирана. Филмът проследява съдбата на последния китайски владетел Пу И, като е определяна за най-големия триумф на режисьора. За снимките му екипът получава безпрецедентния дотогава достъп да снима във вътрешността на Забранения град в Пекин. Така чрез тази продукция Бертолучи става първият и единствен италианец със статуетка “Оскар” за най-добър режисьор.

Впечатляващите творби не секват и следват “Чай в пустинята”, “Открадната красота”, “Мечтатели”... През 2012 г. след близо десетгодишно прекъсване Бертолучи прави филма “Аз и ти”, адаптиран от романа на Николо Аманити. През 2015-а организира мащабно киносъбитие с благотворителен характер след земетресението в Непал (в сътрудничество с вестник “Република”). В Рим той прожектира филма си “Малкият Буда”, а приходите отиват за Emergency и Children village.

“Винаги е по-трудно е да забравиш, отколкото да запомниш”, казва големият режисьор.

А след като си извоюва почетно место в паметта на изкуството, едва ли Бернардо Бертолучи ще бъде забравен някога...