Преди няколко дни, решихме и пуснахме в ФБ един текст платен, за да достигне до повече читатели. В началото имаше коментари, повечето позитивни. В един момент, за кратко време заваляха агресивни коментари, директни обиди, псувни на майка. Седнал съм и чета - обиждат и псуват като каруцари, на майка! Какво става, лавина от озлобени хора! Пак ли съм сам –промълвих. И чух реалния глас, на съмишленик седнал до мен: „Как си сам! Я виж лентичката горе! Повече от 700 човека са харесали написаното, одобрили са го”.

Погледнах лентичката и наистина 700 човека до синята ръчичка.Добрите хора. Много сме. Добри сме. Почувствах сила. Почувствах солидарност.

Да, добрите трябва да се търсим и да се организираме. Да дадем отпор на лошите, които съсипват живота ни. Трябва.

Подобно нещо преживях преди много години.

1991 г. - първата минута, когато влязох в кметския кабинет, като кмет на Дупница (тогава гр. Станке Димитров) отидох до прозореца, погледнах навън и почувствах огромната отговорност пред хората. Трябва да бъда за пример, трябва да докажем, че освен тъпото комунистическо управление има и друго и то е много по-добро. Трябва да бъда най- добрия кмет не в България, да няма по-добър кмет в Европа от мен. Това си помислих тогава и започнах, още първата минута да действам, воден единствено от здравия си разум и огромното ми чувство за свобода и справедливост.

В тежката работа, за тежките, необичайни решения трябваше да убеждавам дори и най-близките си сътрудници.

Рано сутрин. Тръгнал съм за работа (отивах по-рано, защото имах много работа), на светофара (ходех си пеша) чакам да светне зелено. Чакам и си мисля: това да свърша, това, това и все проблеми, защото трябваше да убеждавам и най- близките си съмишленици и сътрудници.

Аз само аз. Почувствах се токова сам, толкова сам… И в този миг ги видях- хиляди очи, светли очи в цялото пространство около мен. Страхотни очи! Чух ги да казват: „Кмете не си сам. Всички сме с теб. Действай с теб сме, до теб сме”. Видях, чух и почувствах тази огромна подкрепа и доверие. Почувствах силата, солидарността на добрите.

След 5 минути бях в общината и не бях сам. Бях силен. И днес ,когато си спомня това тръпки ме полазват. Подобно нещо преживях и сега – 700 сини ръчички, ръчички на добрите, Ако не ние, няма кой.

Коментарът е от фейсбук