Трябваше да спасявам хора след наводненията в Мизия и съм плакал с пострадалите при бедствия, които съм отразявал

Повече от 15 години Николай Василковски е по петите на природните стихии, по-близо до пожарите от всеки друг, в епицентъра на всяко бедствие, понякога спасявайки дори животи. А емоциите от преживяното често го държат и след края на работния ден. С отдадеността си е печелил редица награди, сред които и такава за цялостна работа в областта на опазването на околната среда. Капризите на времето отдавна са част от ежедневието му, а от няколко месеца репортерът вече е готов дори да опита да ги изпреварва с новото си амплоа на водещ на прогнозата по Нова телевизия. Василковски зае място до Гергана Малкоданска, Никол Станкулова (двете ще се завърнат на малкия екран след майчинство) и Нора Шопова в ефира с идеята да поднася на зрителите една по-различна, по-любопитна и по-полезна прогноза.

- Ники, свикна ли вече с ролята си на водещ на прогнозата за времето?

- Единственото, с което е трудно да се свикне, е ранното ставане. Сигурно трябва да минат години, за да може човек да си настрои биологичния часовник. Иначе останалото не е толкова ново за мен, тъй като от години в работата си се занимавам с теми, свързани с времето.

- Всъщност повече от 15 години следиш изкъсо темите за климатичните промени, околната среда, екологията и науката. Можеш ли да се определиш като добър познавач на времето?

- О, не. Всеки, който има смелостта да го каже, греши. Дори най-добрите синоптици винаги говорят с условности. Никой не може да е категоричен предсказател на времето.

- И все пак ти си натрупал опит. Присъствието ти в ефира разчупва ли донякъде тенденцията водещи на времето да бъдат красиви лица, които нямат експертност и по-дълбоки познания в метеорологичната сфера?

- Всъщност това, което аз самият искам да променя - и смея да твърдя, че горе-долу вървя в тази посока, - е да направя прогнозата за времето малко по-интересна и с повече полезна допълнителна информация. Тъй като класическата прогноза, която сме свикнали да слушаме години наред, вече не е така необходима на хората. Всеки от нас има телефон и хиляда приложения, чрез които да провери и да следи дали ще вали, дали ще е слънчево и т.н. Тоест трябва да има някаква добавена стойност.

Иначе относно красивите лица нормално е да се търсят именно такива за прогнозата за времето, защото това веднага привлича вниманието, продава.

- Любопитното е, че самият ти пък си икономист по образование.

- Да. Тъкмо това исках да изясня и подчертая. Не съм синоптик в истинския смисъл на думата. Казвам го с дълбоко уважение към всички онези хора, които са дали години от живота си, за да бъдат синоптици. Но имам достатъчно информация, натрупана през годините на работа, и също така изкарах кратък синоптичен курс в ТВ-МЕТ.

- Защо нямаш нито един работен ден като икономист?

- Обстоятелствата се стекоха така още докато учех международни икономически отношения в Свищов. Просто в един момент се пренасочих. Започнах работа в медиите, хареса ми и завърших образованието си, за да го имам. Не ми се е удавал шанс и не съм имал желание да работя по тази си специалност. Хване ли те машината на медиите, просто те увлича.

- Преди да застанеш пред картата, получи ли някакви съвети от предшественичките си Никол, Гери и Нора?

- Да. Да действам винаги с усмивка. При мен не е проблем, защото обичам да гледам весело на всичко, независимо колко драматично може да е.

- Страхуваш ли се от гафове пред камерата и имал ли си такива?

- Всеки ден. Класическият гаф, който си личи в ефира, е, че понякога компютърът, който управлява синоптичните карти, не ме слуша. Реагирам бързо, защото това е част от едно ошлайфане от работата ми като репортер. Все пак съм имал безброй живи включвания от драматични места, където всичко се случва на момента и трябва да импровизираш.

- Новата ти ангажираност в ефира в момента пречи ли на работата ти като репортер?

- Двете вървят ръка за ръка. С условието да репортерствам само по теми, свързани с времето. Да го наречем ресор, в който единствено аз да действам.

- За кой свой репортаж можеш да кажеш, че те е хвърлил в окото на бурята?

- Най-драматичните ми репортажи са тези от наводненията в Мизия. Там се сблъсках с драмата на хората. Мнозина загубиха живота си, а други пострадаха. Това, което всъщност ми се е запечатало в главата, е спасяването на бедстващите. Ние бяхме едни от първите на мястото заедно с военните и всъщност обикаляхме с техни лодки из къщите, където хората се давеха. Вадехме пострадали. Помагахме. И това са моменти, в които просто настръхваш. Трябва да спасяваш хора, а в същото време и да предаваш събитията за зрителите.

- Преживяваш ли емоционално повечето си репортажи?

- Ревал съм със сълзи винаги когато съм правил драматични репортажи след бедствие, застигнало някого. Имам предвид, когато правя интервю с човек, пострадал при някаква стихия, ако той заплаче, аз също го правя. Не мога да се удържа.

- Тези преживявания държат ли те и след края на работния ден?

- Когато знаеш, че си помогнал на някого, съвкупността от подобни емоции те държи жив. Подкрепя те да си вършиш работата.

- Имал ли си рискови моменти в преследването на природните стихии?

- Имах една класическа ситуация. Вече съм забравил коя година беше. Имаше тежки наводнения в района на Хасково и трябваше да правя живо включване за предаването на Милен Цветков, което тогава бе в следобедните часове. Бях избрал най-драматичната картина зад себе си. Там имаше огромна локва с вода или аз поне я виждах така. Подозирах, че е много плитко, защото в района водата беше около половин метър. Направих живото включване и понечих да стъпя в локвата, за да покажа дълбочината, но в този момент разбрах, че ако бях направил по-рязко движение, щях да пропадна. Впоследствие видях, че бе над 2 метра дълбоко. Да, мога да плувам, но все пак... Истината е, че рискове постоянно има. Но не ме плашат. Дори когато има пожар, често постъпвам и безразсъдно - опитвам се да вляза по-навътре, да видя нещата по-отблизо.

По принцип при всяко едно бедствие това, което се събужда у мен, е адреналин, докато много хора се страхуват. Точно на рождения ми ден, на 22 май, се случи пернишкото земетресение. Няма да забравя как разтресе апартамента и чух и усетих как хората пищят и бягат навън. Аз излязох на балкона, изпуших една цигара, някаква тръпка ме обзе и после си легнах. Малко по-късно, разбира се, се обадиха колегите, че трябва да потегляме към Перник, за да отразяваме събитията.

- Кое е най-любопитното място, на което те е отвеждала работата?

- Вулканът Етна. Съвсем близо до кратера. Трудно се описва този адреналин, който те превзема. Чувството да знаеш, че си на ръба на нещо, което всеки момент може да се срине под краката ти и да те погребе под лавата. За съжаление не се осъществи една моя мечта - да отида на най-студеното място на планетата. Бяхме планирали едно пътуване с колега до Оймякон в Сибир, но поради финансови причини не се случи. Надявам се, че все пак в близките години ще стигна дотам.

- Марс също е една от любимите ти теми. Ще се радваш ли един ден да направиш репортаж не за, а от Червената планета?

- Готов съм дори в сегашния момент да тръгна за Марс, ако имаше такава възможност. Без обратен билет.

Преди време имаше една кампания, мисля, че още върви, но е в по-напреднал етап. Една международна фондация продаваше билети за Марс на символичната цена от 16 долара. Бях от първите, които си купиха такъв. Самото чувство да бъдеш първи, да си там, където не е стъпвал човешки крак, да си на място, за което никой нищо не знае, да си пионер, е изключително вълнуващо.

- Днес спомняш ли си своя първи репортаж и за какво беше?

- Никога няма да го забравя. Стана много бързо, след като започнах работа в новините на Нова телевизия. Бях дошъл от музикалната телевизия ММ, където правех неща, свързани с музиката - документалистика и т.н. Първият ми репортаж за новините беше от един музикален фестивал на летище София и по-драматичното беше, че трябваше да направя живо включване. Костадин Филипов тогава беше нещо като мой наставник. И аз, свикнал на фриволното поведение в една музикална телевизия, застанах пред камерата по потник с някакви надписи. После ме направиха на нищо. "Къде ти е ризата? Къде ти е сакото? Това са новини!"

- Ти си печелил редица призове за работата си, но търпиш ли критика? И самокритичен ли си?

- Да, абсолютно търпя критика и съм ужасно самокритичен човек. Сдухвам се от най-малките неща, които усещам като пропуск и като гаф. Всеки ден в начина на представяне на прогнозата се случва по някоя дребна неточност и винаги ми е неприятно. Коментирам тези неща със специалисти от НИМХ, както и с мои познати, които са синоптици. Гледам, доколкото мога, да изглаждам всички неточности.

- Какви жертви изисква от теб професията?

- Всичко взема. Свободно време и приятели. Останах почти без такива, защото, когато аз работя, те почиват и обратното. Взема здраве също. Преди да се втурна в големите новини, бях много спокоен човек. Дори да се руши светът около мен, не трепвам, а в последните години съм кълбо от нерви, но го казвам в добрия смисъл. Сам съм избрал този път и никога не съм се оплаквал. Човек търси тръпката. Ако трябва да работя нещо по-спокойно, сигурно няма да издържа.

- Някога все пак замислял ли си се, ако не те беше омагьосала телевизията, с какво друго би се занимавал?

- Най-вероятно с нещо, свързано с животни и по-общо казано, свързано с природата. Просто обожавам всякакви животни без значение дали насекоми, влечуги, или други.

- Как обичаш да прекарваш свободните си часове?

- С най-близките си приятели. Както казах, те може да се преброят буквално на пръстите на едната ръка. Те са хора, на които мога да се обадя по всяко време за всичко. Дори тези дни леля ми има здравословни проблеми и се наложи да бъде транспортирана от София до Велико Търново. Обадих се на един от тези мои малцина приятели и той веднага откликна.

Та с тях през малкото свободни часове пътуваме много из България. Оказва се, че има невероятни места, които не познаваме, а си струва човек да отиде дори за два часа и да избяга от стреса. Също така обичам да практикувам плуване и колоездене. Спортът е задължителен. Няма как иначе човек да се справи с напрежението.

- Според теб хората винаги ли ще са подвластни на капризите на времето, или има шанс някога да го подчиним?

- Никога няма да го подчиним. По-скоро ще свърши човечеството. И не само времето, по-общо казано, природата. Лошото е, че се опитваме да правим такива опити. Играем си с огъня и виждаме резултата от цялата тази работа - наводнения, катаклизми и т.н. Човечеството е като едно раково образувание на планетата Земя. Не осъзнаваме доколко си вредим самите ние, защото реално режем клона, на който сме увиснали. Все по-бързо и с все по-силни темпове.

- Кое е предпочитаното от теб метеорологично време?

- Обичам бурите и облаците. Колкото и да не съм специалист в чистата метеорология, напоследък съм се запалил да снимам облаци.

- А с житейските бури как се справяш?

- Човек трябва да се научи да посреща всичко със спокойствие. Това го казвам, след като вече обясних, че съм кълбо от нерви, но аз поне се опитвам и успявам да гледам весело на нещата. Ясно е, че дори най-лошото, случвайки се, не може да се предотврати. Аз съм човек, който дори не се притеснява от напредването на възрастта, да речем, като други хора. По една проста причина. Днес, обърна ли се назад във времето, много малко са нещата, за които съжалявам. Доволен съм от себе си и че съм направил повече добри, отколкото лоши неща. Пожелавам на всеки човек да не съжалява за нищо, което вече е станало. Трябва да се гледа напред, доколкото е възможно. А то винаги е възможно.