• Публичният линч в социалните мрежи е новият площад за екзекуции
• Да обиждаш в интернет е удобно и безопасно, публиката зрелищно ни се услажда

“Прост селяндур”, “Нека му е!”, “Така му се пада”, “На такива това им се случва”, “Това показва колко му е лабилна психиката и че не става за полицай”.

Това са само малка част от гневните коментари в социалните мрежи под новината за самоубийството на полицая Петко Атанасчиков. Същият, който миналата година на 28 ноември стана известен на цяла България, след като се изплези на протестиращите в София. Снимката му обиколи страната със скоростта на светлината. А под нея заваля убийствен хейт. Дни по-късно чрез статус във фейсбук профила си униформеният се опита да даде обяснение за постъпката си, но това вече нямаше никакво значение. Етикетът му бе залепен, а той беше мишената на публичния линч.

По информация на “24 часа – 168 истории” в онзи период Атанасчиков е бил обект на постоянна агресия. Стотици хора са го обиждали чрез лични съобщения, а някои са стигнали дори и по далеч.Намерили са личния му телефон, на който са отправяли заплахи за убийство. Колегите му твърдят, че той тежко е преживявал тази реакция на българите и е изпаднал в депресия, защото хейтърите започнали да ровят в живота му и да публикуват материали, свързани с образованието му, политическите активности, студентските му години и други. Така в социалните мрежи той бе превърнат в еталон за непрофесионализъм, липса на дисциплина и “поведение на гамен”.

Затова и когато новината за смъртта му шокира цяла България, някои коментари продължиха в същия дух. Грубите мнения включваха и спекулации за живота му и психическото му състояние. Разбира се, в тази дискусия се появиха и хора, които осъждат публичното му унижение и питат защо никой не се е опитал да му помогне.

Първоначално по неофициална информация от колегите му стана ясно, че вероятно самоубийството на Атанасчиков се дължи на депресията, в която е изпаднал. Но никой не знае какво го е подтикнало да го направи точно в онзи момент. Вечерта на 9 септември (сряда) е бил на работа на мача на “Левски” – ЦСКА, а за предстоящия уикенд е имал планове да играе тенис. Намерен е от близки на следващия ден, след като не си е вдигал телефона в продължение на часове.

Според наши източници обаче ден преди фаталния му край приятелката му е решила да приключи връзката им. Психолози казват, че натрупаната несигурност от хейта срещу него и неочакваната раздяла може да са довели до решението му да сложи край на живота си. Днес обаче никой не може да каже категорично дали това се дължи на лавината от омраза. Но каквото и да се установи, случаят “Петко Атанасчиков” е показателен как само за няколко часа един човек беше превърнат в публична мишена и тотално съсипан.

“Когато сме ядосани, безсилни, или сме натрупали някакво напрежение, агресията може да бъде насочена именно към някакъв такъв достъпен обект. И човекът, когото нападаме онлайн, даже понякога може да няма и нищо общо с първоначалния източник на раздразнението – споделя пред “24 часа – 168 истории” социалният психолог доц. Николай Димитров. - При случая с полицая една случайна снимка и коментар към нея предизвика огромна вълна от негативна реакция, но агресията, която беше насочена към него, по-скоро беше породена не от него, а от събитията, които се случваха тогава. И така възприемането от някого, че неговото поведение е било неадекватно за времето и мястото, накара всички останали да проявят това стадно чувство и да започнат да изразяват негативно отношение. Просто защото сметнаха, че това е нормата към него. И той, ако няма достатъчно сили да се противопостави дори вътрешно, в смисъл да игнорира подобно отношение, разбира се, че може да се стигне дотук.

И особено когато се натрупат много непознати, които ни атакуват, ти започваш да си задаваш сам въпроса: “Добре, аз наистина ли направих нещо, което не трябваше?”. Това обвинение го прихващаш, правиш го вътрешно и влизаш в една спирала на самообвинение, от която трудно може да излезеш, и накрая, разбира се, може да се стигне до фатални резултати.”

Психологът уточнява, че хейтът сам по себе си не е психологическа категория. Зад тази дума стоят различни явления - агресия, враждебност, презрение, морално осъждане, завист, някаква фрустрация. Такива видяхме изключително и при аферата “Петрохан” и при публичното осъждане на Дара, когато беше избрана да ни представя на “Евровизия”.

“Трябва да разграничим, че когато не харесваме нещо, имаме право на коментар, на някаква критика. Не може всичко да бъде позитивно и приемливо – посочва доц. Димитров. - И в този смисъл ние започнахме да наричаме хейт почти всяка негативна реакция. Ние използваме думата като укор към някого, който си е позволил да не харесва нещо. Но има огромна разлика между критика на поведение или позиция и атака срещу личността и нейната човешка стойност и достойнство. От друга страна, много рядко човек си казва съзнателно: “Сега ще бъда отвратителен” или “Този го заслужава”. И тогава вече агресията може да бъде преживяна не като нарушение на някакви собствени морални стандарти, а именно като изпълнението им. Най-лесно ставаме жестоки не когато мислим, че вършим нещо лошо, а когато сме убедени, че другият го заслужава. И тогава влизаме в този режим на публичност, защото, когато сме на живо, ние виждаме човека, лицето му, реакцията му, неудобството, дори болката, която бихме могли да причиним, и получаваме някаква незабавна обратна връзка. Обаче когато сме онлайн, пишем, натискаме Enter и отиваме да си направим кафе. Тук вече се намесва един много мощен фактор в цялото взаимодействие и това е публиката. Ако напиша обидата насаме, имам един получател. Пращам ви го на лично съобщение и само вие го четете. Ако, обаче го напиша под публичен пост вече имам сцена и не комуникирам само с жертвата. Има зрелище. А възможността да имаш публика буквално се услажда.”

При този сценарий алгоритмите на социалните мрежи филтрират и показват само негативните коментари под дадена публикация, защото те преобладават. Това още повече усилва този момент и създава нормата, че мнението за този човек или събитие трябва да бъде отрицателно, защото всички останали го правят.

“Тук има и друга сюжетна линия - популярните събития като “Петрохан” стават теми емблеми и разделят на лагери – обяснява доц. Димитров. - Човек има нужда да изрази принадлежност - и особено тогава, когато мнението му съвпада с едната група. Това е нормална човешка реакция - да бъдем приети, да видят другите, че мислим като тях, че сме едни от тях. Хейтът може да се превърне в своеобразна демонстрация на лоялност - като атакувам тях, показвам, че принадлежа към нас. Но ние, между другото, реагираме особено силно, когато някой застрашава не просто нашето мнение, а нещо, което е станало част от идентичността ни: “Това са моите ценности, моя начин на живот, моите хора, които харесвам”.

Това вече отваря и темата за социалните мрежи, където е далеч по-лесно да хейтим. От една страна, е удобството на бързото разпространение на мнението ни, защото, ако аз изляза на центъра на площада и кажа нещо, то ще бъде чуто от далеч по-малко хора, отколкото ако го напиша във фейсбук например. Онлайн е доста по-лесно, защото ние не виждаме този, когото хейтим, и едновременно с това сме защитени от неговата реакция и това ни дава далеч по-голяма свобода. И тези емблеми стават като един дартс - мишени, в които ние се прицелваме, а това някак си много ни увлича. Социалните медии дадоха на всеки възможността да бъде автор на съдържание, на всеки да бъде журналист. Дадоха му и тази самоувереност, че той може да бъде морална инстанция и да дава оценки.”

Различни проучвания са показали, че въздействието на социалните мрежи върху хората може да се сравни с хазарта. Само че в интернет се използва алгоритъм, който ни прави зависими, като ни показва точно това, което искаме да видим в този момент. Всеки лайк за един тийнейджър например е като да спечелиш на ротативката.

“Не забравяйте, че има много по-голям хейтърски обем, който се постига фабрично. Тоест чрез фалшиви профили, сайтове, реакции – отбелязва пред “24 часа – 168 истории” медийният експерт Георги Лозанов. – Пускат се две мнения, които може да са автентични и, след това десетки, които са тиражирани през сайтове или през тролове. И тогава хората, като видят тази маса на омразата, още повече ги предизвиква те да се включат в нея и да станат част от този хор. И да казват сходни неща. И затова ще видите нещо много характерно. Общо взето, с едни и същи думи мразят. Няма въображение. Така се конструира цялата система, която ние непрестанно продаваме, и тя се оказа другото лице, за съжаление, на социалните мрежи. Ние гледахме на тях като на много голяма човешка свързаност, а оттам и възможности за солидарност и даже определени граждански движения минаха през тях. Но заедно с това се оказаха и територия, абсолютно незащитена от омраза, от кенсъл култура (култура на отхвърляне), предизвикана по пропаганден начин. В резултат на това се смени целият модел на света.”

Разбира се, хейтът не е български феномен, а се среща във всички останали страни. Само че напоследък у нас усещането за постоянна онлайн агресия е изключително силно. Защото почти всяко голямо събитие превръща социалните мрежи в кръвожадна арена.

През 2025 г. почти половината интернет потребители в 20 държави от ЕС са попадали на онлайн послания, които възприемат като враждебни и унизителни към определени групи или хора. Най-често става дума за политически и социални възгледи, етнически произход, сексуална ориентация, религия и др. Има и още нещо важно: това, което виждаме като “мнение на обществото”, невинаги е мнение на мнозинството. Най-шумните хора може да създадат усещането, че “всички са побеснели”.

Според проучването на European Observatory of Online Hate за последното тримесечие на 2025 г. по-високи нива на токсично съдържание са регистрирани в Западна Европа. Тази агресия се наблюдава в САЩ, Германия, Франция, Великобритания, а моделът е сходен навсякъде. При голямо събитие социалните мрежи се активират, хората се разделят на лагери, коментарите стават по-агресивни, започват лични нападки, появяват се конспирации, а всеки нов факт се използва за потвърждение на предварително избраната версия.

Само че българската онлайн агресия не изглежда просто като повече хейт, а има различен профил от останалите в Европа. Това показва изследване на Агенцията на Европейския съюз за основните права (FRA), която сравнява България, Германия, Италия и Швеция. Оказва се, че при нас унижението/очернянето е сравнително силно представено, докато в Германия например много по-голям дял има негативното стереотипизиране.

За нашата страна има данни, че самото усещане за хейт се е преместило от телевизията към онлайн платформите. Проучване на Open Society Institute – Sofia за 2023 г. показва, че 67% от анкетираните посочват социалните мрежи и сайтовете като място, от което достигат до тях прояви на език на омразата.

Но дали има светлина в тунела?

“Ако кажа, че трябва да бъдем по-добри хора, това би прозвучало много красиво, но абсолютно безполезно – категоричен е доц. Димитров. - По-скоро ние трябва да си върнем спирачките и да започнем отново да осъзнаваме, че нашето право свършва там, където започва правото на другия. И да спрем да възнаграждаваме агресията с внимание. Защото всеки един лош коментар, всеки един хейт в социалната мрежа е преднамерено пуснат, за да предизвика лайкове. И колкото повече харесвания трупа, толкова повече ние възпитаваме този модел. А спрем ли да го правим, агресията ще започне да отслабва, ще спрем да я храним. Трябва да се върнем към нашия морален компас, който разграничава несъгласието от унижението. Разбира се, трябва да изграждаме норми, при които агресията не носи социален престиж. Защото към момента, за съжаление, агресията точно това прави. Трябва наистина да започнем да си даваме сметка, че не е правилно. И не е полезно за нас като общество.”