• Как попфолкът стана най-мощната музикална индустрия у нас и защо днес дори старите му звезди питат къде останаха песните
• В началото чалгата беше в кръчмите, после - в телевизора, а днес е в смартфоните

Имаше време, когато една песен можеше да разплаче Георги Илиев, да донесе на певеца пачка от 10 хиляди и още същата вечер да бъде поръчана десет пъти. Попфолкът на 90-те се ражда сред мутри, хиперинфлация, ресторанти и торби с бакшиши, но от този хаос излизат песни, които се пеят и 30 години по-късно. После жанрът получи телевизия, стадиони и милиони, стана най-мощната музикална индустрия у нас и някъде по пътя сякаш започна да губи точно онова, което го направи голям - историята в песента. Днес парите са повече, клиповете са по-скъпи, телата - по-съвършени, а хитът трябва да се роди за няколко секунди в TikTok. Как от "Бедни и богати" и "Гълъбите бели" стигнахме до песни, които понякога остаряват още преди да са излезли, а текстовете им да са дълги от две до три изречения максимум.

Певицата Кали има едно изречение, което описва златната ера на поп-фолка по-добре от всяко социологическо изследване: "Излизахме от заведенията с торби от бакшиши". Това са 90-те - времето, в което в България може да нямаш почти нищо през деня, а вечер в някое заведение върху певицата да валят пари. Самата Кали разказва, че тогава нямало достатъчно певици за всички заведения. Пазарът бил огромен, музика се искала навсякъде, а най-платежоспособната част от публиката била новият елит на прехода.

В същото време Сашка Васева помни съвсем друга торба. Не с бакшиши, а с обезценени левове. В разгара на инфлацията човек можел да занесе цяла торба пари в чейнджбюрото и срещу нея да получи една банкнота от 100 долара. Точно тази действителност ражда "Левовете в марки", а албумът получава вероятно най-точното възможно заглавие за България от онези години – "Инфлация и любов". Васева разказва, че идеята дошла на път за участие в Боровец - очаквала да получи "кошница" пари, само че многото хартийки вече почти нямали стойност. Години по-късно тя нарича кариерата си "история на прехода" и казва, че песните им били огледало на действителността.

И вероятно точно затова най-ранната чалга днес е интересна дори за хора, които никога не биха признали, че я харесват. Тя може да е кичозна, елементарна, понякога откровено нелепа, но разказва за времето си. В нея има бедни и богати, мутри, пари, ревност, изневяра и мечта за друг живот. Радо Шишарката пише за "тигри", рекет и пари.

Сашка пее за левовете. Тони Дачева - за бедните и богатите. България тогава не слуша чалга. На моменти самата България прилича на неин текст. А най-колоритните герои неизбежно се оказват хората, които вечер седят на първите маси.

Кали никога не е крила близостта си с Васил и Георги Илиеви. Нарича ги свои "много добри приятели" и прави важно уточнение - замисля се колко майки може да са разплакали и на колко хора да са причинили зло, но личният спомен за тях е положителен.

За Георги Илиев казва и още нещо, което години наред храни светските легенди: първородният син Жорко е кръстен на него.  Слуха, че Илиев е баща на детето, тя отрича, но говори за него винаги с голяма любов.

Сашо Роман разказва още по-цветни истории. "ВИС ме взеха под тяхно крило", спомня си певецът. Говори за пейджър, за ушити костюми, за Иво Карамански и за Георги Илиев, пред когото е пял. Една от любимите песни на Жоро била "Гълъбите бели". Според разказа на Сашо Роман след едно нейно изпълнение получил 10 хил. в петдесетолевки.

Подобни суми от 90-те трудно могат да бъдат независимо проверени днес и затова трябва да останат това, което са - спомените на участниците. Но историите са толкова много, че очертават една доста ясна картина: около ранния попфолк се въртят много пари и голяма част от тях са в брой. Има обаче една подробност, която лесно се губи сред пачките. Тези хора искат песни.

Тони Дачева разказва, че "Бедни и богати" е сред любимите песни на братята Илиеви. Георги я поръчвал, а според спомените веднъж дори се разплакал, докато я слушал. Точно това е любопитният парадокс на мутренския поп-фолк - мъжете, превърнали показността и силата в начин на живот, плащат огромни суми, за да слушат песни за любов, предателство, бедност и самота. И тук не бива да се подхлъзваме по романтиката.

След 30 г. историите за Жоро, Васко, Карамански, пачките, подаръците и купоните звучат почти симпатично, но не са. Това е погледът на певците, към които тези хора често са се отнасяли добре, а не пълната картина. Дори Радо Шишарката, който е един от символите на онази епоха, години по-късно критикува колеги, че са превърнали борците едва ли не в добри герои. Но връзката между тези два свята е факт от културната история на прехода - едните имат парите и заведенията, другите носят музиката, а някъде между тях се раждат звездите. Точно от тази кръчмарска школа излизат част от имената, които после ще направят жанра огромен.

Тогава идва следващият етап. Чалгата се появява и решава, че вече не иска само маса. Иска телевизор. "Пайнер" постепенно превръща дивия пазар в индустрия. Глория се превръща в първата голяма звезда на новия модел, а след нея идват Камелия, Ивана, Деси Слава, Емилия, Мария, Анелия, после Преслава, Галена. Появяват се професионални клипове, стилисти, фотосесии, телевизия "Планета". Мащабът вече няма нищо общо с певицата до масата.

За първите си 30 г. "Пайнер" отчита работа с над 300 изпълнители, повече от 10 000 произведени песни, 2200 албума и около 6000 видеоклипа, концерти и предавания. А през лятото на 2004 г. идва моментът, в който става ясно колко голямо е станало явлението. Първото национално турне "Планета Прима" минава през 15 града и според данните на компанията събира по стадионите над 200 хил. зрители.

Това вероятно е истинската златна ера на попфолка. Не защото всяка песен е шедьовър - далеч не е. А защото за първи път жанрът има цяла собствена екосистема. Свои телевизии, продуценти, композитори, текстописци, списания, награди, клубове, турнета, секссимволи и скандали. Певиците вече не чакат мутрата на първата маса да ги хареса. Те могат да съберат десетки хиляди души. И точно през тази епоха се появяват песни, които две десетилетия по-късно продължават да работят. "Луда по тебе", "Залезът и зората", "Гълъбите бели", "Бедни и богати" - днес ги пеят и хора, които не са били родени при излизането им.

Разбира се, паметта е велик редактор. От хилядите стари песни сме запазили добрите, а ужасните сме забравили. Днешните още не са получили този шанс. Само че самите звезди от златното поколение виждат и друга промяна. Камелия казва директно, че на попфолка вече му липсват "чувственост и съдържание". За нея най-слабото звено е текстът - пълен с моментни закачки и "лафчета", които утре вече са минало. В друго интервю говори за "втвърдяване" на текстовете, прекалено арогантни послания и изчезването на романтиката и лириката. Според нея, когато нещо се открои като хит, останалите започват да го копират и жанрът влиза в еднообразие. Радо Шишарката е далеч по-недипломатичен - определя повечето нови фолкпесни като "еднодневки" и смята, че при част от изпълнителките физическите дадености са изместили певческите.

Старото поколение, разбира се, винаги е убедено, че младото е развалило хубавото. Но този път зад мрънкането има и икономическа логика. Просто се е променило онова, което продава песента. През 90-те трябва да спреш масата. Изпяваш песента, някой вдига ръка и казва "пак", а ако е достатъчно доволен - плаща. През 2000-те трябва да спреш дистанционното. Клипът да се завърти по "Планета", песента да влезе в клубовете, а изпълнителят - на турнето. Днес трябва да спреш палеца. Песента вече не се състезава само с другите песни, а с всичко в телефона - TikTok, Instagram, инфлуенсъри, скандали, мемета, секс, новини и следващото видео. Затова няма време да чакаме третата минута, за да дойде великият припев. Трябва реплика. Веднага. Трябва нещо дръзко, сексуално, смешно, че човек да го повтори. И ако една подобна реплика направи милиони гледания, музикалният бизнес логично произвежда още 10. Простотията вече също има статистика. И тук кръгът става почти съвършен. Попфолка винаги е слушал този, който плаща. През 90-те той е на първата маса. През 2000-те е продуцентът. Днес е алгоритъмът. Само че последният е по-капризен и от мутрата - не го интересува дали песента ще бъде помнена след 20 г., а дали точно сега няма да я подминеш.

Променил се е и героят в самите песни. Старият попфолк също е обсебен от парите, но често ги гледа отдолу - някой е беден, някой няма, някой мечтае да стане богат. Днешният герой много по-често вече има всичко и основната му грижа е останалите да разберат за това - кола, часовник, марка, шампанско, секс. Преди парите бяха мечтата, но заедно с тях любовта, здравето, щастието. Сега те са по скоро декорът. Това, разбира се, не е само български проблем - същото се вижда в рапа, трапа и голяма част от световната поп култура. Но попфолкът винаги е бил особено чувствителен барометър за България. През 90-те показва държава на инфлацията, мутрите и внезапните пари. През 2000-те - държава на телевизията, силикона, известността и новото потребление. Днес показва държава на телефона.

Затова може би въпросът не е защо днешният попфолк понякога звучи толкова глупаво. Твърде лесно е да обвиним певиците, авторите или младата публика. По-правилният въпрос е защо точно това продължава да се продава. Защото от торбите с бакшиши на Кали до TikTok не се е променило основното правило на този жанр - той дава на публиката онова, за което тя иска да плаща.