Вносът на работници от т.нар. трети държави отдавна е усвоен както от големите компании, така и от заможните домакинства на Запад. В България тази мода се появи по-късно, но постепенно обхваща все повече сектори - от производството и ресторантьорството до грижата за деца и поддържането на дома.
За нашия работодател чуждестранната домашна помощничка все още е лукс. За нейното семейство обаче дори сравнително ниската заплата у нас може да означава значително по-висок стандарт на живот.
Попфолк певицата Камелия още през 2025 г. разказа, че е наела филипинка, която да помага вкъщи, като процедурата по пристигането продължила шест месеца. Година по-рано мебелна компания от Русе съобщи, че е чакала близо година, за да назначи работници от Непал, Бангладеш и Индия, въпреки че поема настаняването и останалите им разходи в България.
Тези хора често вършат същата работа като в родината си, но срещу поне два или три пъти по-високо възнаграждение, посочват експерти. Ако работодателят осигурява жилище и храна, част от тях успяват да спестят около две трети от заплатата си
и да изпращат парите на своите семейства. За някои работници това не е просто временен доход. Парите, спечелени в чужбина, променят изцяло траекторията на живота им.
Преди пандемията от COVID-19 филипинката Мери Грейс Саура прекарва повече от три години като домашна помощничка в Хонконг. След завръщането си във Филипините използва натрупаните спестявания и помощта на държавна програма за завръщащи се работници, за да отвори собствен магазин за хранителни стоки.
Подобен път изминава и Мерилин Магно. След години работа като домашна помощничка в чужбина тя получава подкрепа от филипинското Министерство на търговията и индустрията и създава собствен бизнес за производство и продажба на замразени храни.
Това обаче е възможност, до която не всяка работничка успява да достигне.
Друга филипинка, също на име Мери, работи за семейство, живеещо на една от най-скъпите улици в Лондон. Домът е луксозен, но нейното възнаграждение остава минимално. По цял ден тя се грижи за британските деца, докато може да участва в живота на своите три деца единствено от разстояние - чрез телефонни разговори и парични преводи.
Разстоянието между Обединеното кралство и Филипините я отделя от тях не само физически, но и емоционално. Но благодарение на парите, които изпраща, дъщеря става учителка, а двамата синове завършват висше образование и започват работа в технологичния и строителния сектор. Цената на успеха им е отсъствието на тяхната майка.
Хиляди подобни лични истории стоят зад бързо растящия световен пазар на домашния труд. Официалните данни показват, че и в България всяка година пристигат все повече сезонни и дългосрочно наети граждани на държави извън Европейския съюз. Най-рязкото годишно увеличение е отчетено през 2023 г., когато страната допуска до пазара на труда 24 945 души - с около 65% повече от предходната година.
През същия период Международната организация на труда към ООН изчислява, че приблизително 53 милиона жени по света се прехранват чрез платена работа в чужди домакинства. Голяма част от тях са икономически мигранти.
Глобалната статистика обаче трудно измерва една важна особеност на професията. Домашният труд се извършва зад затворени врати, а границата между професионалната услуга, личната привързаност и зависимостта от работодателя често остава неясна.
Това се вижда особено отчетливо в съседна Гърция. Социални антрополози проследяват в продължение на повече от две десетилетия живота на филипински домашни работнички в Атина. Изследването обхваща 48 жени, които са работили като чистачки, детегледачки, готвачки и болногледачки.
Разказите им са различни, но в много от тях се повтарят едни и същи проблеми – извънреден труд, липса на ясни работни часове, промяна на първоначално договорените задължения и зависимост от семейството, в чийто дом живеят.
Една от жените разказва, че работодателката ограничавала достъпа до храна и не позволявала свободно да взема продукти от хладилника. Друга пристигнала с договор за гледане на дете, но впоследствие от нея било поискано да чисти целия дом и да се грижи за болен член на семейството - без съответна промяна в заплащането.
Някои от интервюираните сравняват първите си години в Гърция със своеобразно робство. Причините не са само ниските възнаграждения. Жените разказват за продължителни работни дни, липса на почивка, контрол върху храненето и облеклото им и часове труд, които не са нито регламентирани, нито заплатени.
Когато домашната помощничка живее при работодателя си, работният ден трудно има ясно начало и край. Присъствието в дома може да бъде възприемано като постоянна готовност да изпълни поредната задача.
В изследването обаче се открояват и положителни примери. Част от жените изграждат истинска емоционална връзка със семействата, за които работят. Работодатели им помагат при заболяване, плащат лечението им или ги подкрепят при семейни затруднения. От своя страна помощничките остават до възрастни и болни хора дълго след края на обичайния работен ден.
Тъкмо тази близост прави отношенията още по-сложни.Изразът "тя е част от семейството" може да означава взаимна привързаност, но понякога се превръща и в оправдание за допълнителна работа без заплащане. Очаква се помощничката да бъде лоялна, постоянно на разположение и готова да направи компромис. Една от основните тенденции, откроени от антрополозите, е че все повече филипинки предпочитат да живеят отделно, дори когато това увеличава разходите им. Причината не е само желание за лично пространство. Отделният дом им позволява да определят по-ясно работното си време, да поддържат собствен социален живот и по-лесно да сменят работодателя. Те плащат за своята автономност, но така поне успяват да отделят работата от личния си живот.
В България най-популярният пример за наемането на филипинска домашна помощничка засега остава разказът на Камелия. Зад него обаче стои тенденция, която вероятно ще става все по-видима. Недостигът на работна ръка,
застаряващото население
и затрудненията на семействата да съчетават кариера с грижите за деца и възрастни постепенно ще увеличават търсенето на подобни услуги.
В същото време България е сред държавите, които не са ратифицирали Конвенция №189 на Международната организация на труда. Документът урежда основни права на домашните работници – писмени и ясни условия на труд, почивка, справедливо възнаграждение, социална защита, лично пространство и свобода да държат собствените си документи.
Конвенцията е призната само от 40 от общо 187 държави-членки на МОТ. Останалите 147, сред които са България и Гърция, не са поели специалното международно задължение да приложат и отчитат всички заложени в нея стандарти.
Това не означава, че домашните помощнички у нас са лишени от законова защита. Означава обаче, че професията им все още остава в зона, в която трудовите отношения лесно могат да бъдат представени като лична услуга или семейна близост.
Вносните домашни помощнички тепърва ще навлизат в българските домакинства. За семействата, които ги наемат, те ще бъдат удобство и все по-търсен лукс. За самите работнички България може да бъде възможност за по-висок доход и по-добър живот на близките им.
Важно е този бъдещ лукс ще бъде изграден върху ясни трудови правила.