• Срещу луди пари сенчести компании предлагат пълно заличаване - ново име и лице, нов град, нов живот
• Бизнесът се заражда в Япония, където хората се крият доброволно заради голям провал
• Изчезването става все по-трудно в интернет - всеки потребител генерира около 1,7 мегабайта данни всяка секунда

Всяка сутрин той облича риза, стяга вратовръзка и нахлузва сакото. Пръска се със скъп парфюм. Целува жена си за чао и излиза. Качва се в колата и тръгва към офиса. Но не стига дотам. Мотае се по цял ден, защото е уволнен. Норихаро работел като инженер, но губи позицията си. Срамът не му позволява да признае на семейството си истината. Затова всеки ден по часовник извършва сутрешните си рутинни действия. Понякога дори се прибира твърде късно, за да създаде впечатлението, че е бил на по питие с колеги.

И накрая, вместо да признае за проблема, един ден изчезва безследно. Сякаш се изпарява от лицето на Земята. Той е един от 100-те хиляди, които изчезват в Япония всяка година благодарение на компании за изтриване на дигиталната самоличност.

Това е историята на феномена „Джохацу" - изпаряващите се хора в Япония. За първи път се случва през 60-те години на миналия век, но се засилва рязко през 90-те, когато страната се бори с дългова криза. Докато някои планират заминаването си сами, други се обръщат към услугите на „нощните хамали": компании, които помагат на хората да изчезнат безследно. Срещу огромни суми осигуряват фалшиви биографии, изтриват сървъри и буквално изпаряват клиентите си. Все едно никога не са съществували. Те помагат на хора да напуснат дома си за часове, без работодатели, кредитори или роднини да разберат къде са отишли.

За това явление в Страната на изгряващото слънце се осмелява да разкаже преди години френската журналистка Лена Майер, която посещава Япония и дълго време изследва феномена. Тя събира различни истории и ги публикува в книга. Някои звучат твърде фантастично, но се оказват напълно автентични. Тези, които решават да променят живота си напълно, обикновено са бизнесмени под заплаха. Хора, бягащи от дългове или нещо по-тъмно. Други не могат да се отърват от тежка депресия и просто хващат влака и сменят името си. Някои не могат да се противопоставят на сексуалната си ориентация или да се справят със зависимостта си от наркотици или хазарт. Всички те се отказват от адресите, работата и семействата си като от нежелани костюми. Понякога сменят дори лицата си.

Майер посещава квартала „Саня" в Токио – мястото, където японците с разрушена кариера, дългове или семейни проблеми могат да се слеят с тълпата. Там много от „изпарилите се" живеят под наем в малки стаи, на временна работа и избягват всякакъв контакт с миналото си. Там вероятно отива и Норихаро. Мястото се определя като тайно и срамно от местните, но и като най-готиното гето в столицата. Името му е заличено от картите на града още през 1966 г., а географските му граници са включени към няколко други района. Целта била опит за повишаване на репутацията на „Саня" и привличането на инвестиции. Днес, разбира се, новите закони са сложили край на съмнителната работна ръка, но там могат да се намерят евтини стаи под наем и бюджетни ресторанти. „Таксиметровите шофьори избягват да се впускат в този сенчест квартал - пише Майер. - Единствените, които ходят там, са тези, които са изключени от добрия живот и са забравени от всички – безименните."

Повече за изчезващите хора и за този бизнес за милиони четете в брой 6 на списание "Космос".