Обезвереният народ го чака по комитетските ханове, но позволява на кариеристи да погубват завета му

В мразовитото утро на 6-и (18-и по нов стил) февруари 1873-а, докато София едва се пробужда под тежкия скреж, един човек крачи към вечността.

Питаме се: за какво ли е мислел Апостола на свободата в тези последни минути, докато желязото на прангите е било единствената му връзка със земята?

Може би сред ледения вятър е чувал веселия грохот на водопада Сучурум край родното му Карлово, онзи тътен на “хвърчащата вода”, който е огласял детството му.

Но дали в гъстата софийска мъгла не са изплували и по-страшни видения? Дали неговото пророческо око не е видяло бъдещите “важни люде”? Онези, които тогава подписват присъдата му, а

после - в свободна България - заемат важни постове и се

кичат с ордени

Дали в този миг не е видял и съдбата на собствената си кръв? Брат му Петър Кунчев, който ще премине през ада на Шипка като опълченец, ще бъде тежко ранен и накрая в “свободната” държава ще бъде принуден да пише жални писма до новите властници – просещ за служба, докато тези, които са го предавали, вече делят държавната трапеза.

И майка му... дали не е видял лицето на Гина Кунчева?

Жената, която заптиетата ще давят в бунара, за да изкаже нещо за сина си, а тя ще мълчи като камък. Дали е предчувствал нейния последен час сред хаоса на войната, когато в сетния си дъх тя няма да мисли за своята мъка, а, страхувайки се за своите внуци, само ще шепне: “Деца... децата...”?

И ще сложи над всичко грижата и тревогата за внуците си, за бъдещето, за живота, който трябва да продължи въпреки всичко.

Може би най-голямата му болка е била именно тази - да види обезверения си народ, който ще превърне името му в икона, за да скрие зад нея собствената си нерешителност.

Народът, който ще продължи да го чака по комитетските

ханове,

докато същевременно позволява на кариеристите да погубват завета му.

Когато се е изправил пред бесилката, той не е видял в нея позор. В крайния си шепот: "Избави, Боже, България", той вероятно е молил за избавление не само от чуждия гнет, но и от нашата собствена неблагонадеждност и неблагодарност.

От забравата към тези, които дадоха всичко, без да искат

нищо

Не знаем със сигурност какво е мислел. Може би неговият последен дъх е бил молба за прошка - към брат му, към измъчената му майка, или пък е бил мълчалив и тягостен укор, който продължава да ни преследва през пелената на времето?

Може би той заедно с останалите загинали герои не са просто портрети на стената, а нашите вечни съдници. Те стоят там, в тишината на историята, и ни наблюдават – как градим държавичката си, как пазим "чистотата" и

какви хора ставаме, когато никой не ни гледа

Защото най-страшната присъда не е само онази, подписана в София през 1873-а. Най-страшната присъда е онази, която очите на Апостола произнасят всеки път, когато застанем пред тях. Нека помним.

(От фейсбук)