Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Благодарение на него се провеждат конспиративни срещи между шефовете а двете разузнавания

В света, в който живеем след падането на Берлинската стена, се появиха нови опасности и нови предизвикателства. На мястото на врага (поне в началото) по-ярко се открои конкурентът. Очертаха се две насоки на развитие: "Разузнавачи от всички страни, обединявайте се" - обективната тенденция за сътрудничество, и "Приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари" - тенденцията на задълбочаващата се конкуренция.

Очевидно и двете ще продължат да съществуват и да се развиват паралелно, но определено

на две скорости

Първата с много по-бавни темпове и с много повече бариери и трудности. Ако искаме да защитим националните си интереси, трябва да можем успешно да участваме в "играта".

А от 24 февруари 2022 г. "играта" сериозно загрубя. Успяха да вкарат във военен сблъсък два братски, православни славянски народа (според някои две съставки на един народ), на които ние, българите, сме дали и писмеността, и православието!

За съжаление май сме изправени пред края на едно "пиянство" и оптимистичната заблуда, че Студената война е останала в историята. Оказва се, че не само не е свършила, а преминава на ново, дори по-опасно ниво. И очевидно съм бил прав, когато преди повече от двадесет години заявих, че РАЗУЗНАВАНЕТО Е ПОВЕЧЕ БЪДЕЩЕ, ОТКОЛКОТО МИНАЛО.

Като илюстрация на тези тенденции, преди да правя опит да погледна в бъдещето, ще си позволя да вдигна завесата от едно събитие, развило се през 80-те и 90-те години на ХХ век.

Случаят не е уникален. Той има свои прецеденти в историята на световното разузнаване. Една от малкото "оптимистични" новини от последните, сложни и объркани дни е едно "просмукало се" съобщение, че Пентагонът прави плахи и засега несполучливи опити да възстанови неофициалните канали с руското военно командване, за да се избегнат евентуални непланирани стълкновения между двете армии, които могат да повлекат след себе си унищожителни последствия.

Оказва се, че и в решителните години на Студената война между специалните служби на двете свръхсили са действали с различен интензитет свръхсекретни канали за връзка. Става дума за използване на разузнавателните канали за предаване на информация между разузнаващите се страни и за един почти неизвестен случай не само у нас, а и в двете конкретни ангажирани в случая страни – Русия и САЩ.

Знае се, без да е известно на широката публика, че изходът от Карибската криза, възникнала в резултат на разполагането на руски ракети с ядрено оръжие на кубинска територия и докарала света на границата на атомния холокост, е намерен до голяма степен в резултат на активната роля на руското разузнаване. То успява да създаде пряк информационен канал до министъра на правосъдието на САЩ Роберт Кенеди и чрез него до президента Джон Кенеди, и да предаде достоверна информация за готовността на Никита Сергеевич Хрушчов да изтегли ракетите при взаимно договорени от двете страни условия. Кои са били конкретните "играчи" от руска страна, все още не е известно публично, но имам сериозни подозрения, че един от тях е мой добър приятел.

Случаят на подобно сътрудничество, за който сега искам да разкажа, е много различен. Възникнал е през 1983 година, продължил много години и то регулярно, с малки прекъсвания за кратки интервали. И което е най-важно, стигнал до лични срещи и контакти на шефа на руското външно контраразузнаване ген. Анатолий Тихонович Киреев, когото имах шанса да познавам лично, и по-късно – наследилия го ген. Никитенко (ПГУ) и "големия шеф" – началника на Първи отдел (САЩ) на Второ главно управление (контраразузнаването на СССР) ген. Рем Сергеевич Красилников, с техни американски "партньори" на също толкова

високи нива

от Централното разузнавателно управление.

Всички тези контакти са провеждани абсолютно конспиративно, най-често във Виена, Москва, Хелзинки, Токио, но което е най-важно – със знание и санкция от най-високо ниво – Роналд Рейгън и Михаил Горбачов. Въпреки че бяхме "братски" служби с руското разузнаване, те никога не са споделили и грам информация, че имат свръхсекретни контакти с американците. През 1983 г. това би могло да помогне при търсене на изход от създалата се ситуация с ареста в Рим на Сергей Антонов, въпреки нищожно малките шансове за някакъв резултат. Все пак една от целите на това активно мероприятие бе чрез България да се удари СССР и лично шефът на КГБ Юрий Андропов.

Парадоксът е, че научих това, което ще ви разкажа, едва сега и то от американски източник, един от отговорните участници в тези контакти от страна на ЦРУ.

Случаят е известен с кодовото название "каналът Гаврилов". Името са дали руснаците. Американците решават, че Гаврилов е руски поет от дореволюционна Русия, но така и не правят опит да си отговорят на въпроса какви са били

мотивите

руснаците да изберат това име. За момента аз приех мнението на американската страна за името на свръхсекретния канал между двете разузнавания, но типичното за професията ми любопитство не ми даваше спокойствие. Макар с няколко години закъснение, открих защо кръстниците избират това име.

Оказа се, че не е името на автора – Александър Сергеевич Пушкин, а на една ранна негова поема, писана през 1821 година, когато той е само на 22 години, и за която едва не е заточен за много години в Сибир. Става дума за неговата "Гавриилиада", в която геният си позволява да богохулства и да представя пратеника на Господ Бог до Дева Мария – архангел Гавриил, който трябва да й съобщи "благата вест", че носи в утробата си младенеца Исус, като "Божий сводник". Скандалът стига до руския патриарх и царя. Църквата иска тежко наказание за богохулника, но слава Богу, съдбата спасява гения. Царят вседържец Николай I след "разкаянието" на поета го "помилва" и опрощава. Любопитният читател с литературни интереси може да открие пълния текст на поемата на руски език в интернет.

Всичко това днес е история, но не е особено чудно, че шефът на руското контраразузнаване приема идеята каналът да носи символичното име на Божия пратеник.

Нещата започват доста директно и елементарно. Представители на КГБ посещават блока, в който живее резидентът на ЦРУ в Москва Карл Гефарт, и чукат на вратата. Той решава, че е

провокация,

не отваря вратата, но докладва в Ленгли. Информацията стига до тогавашния директор на ЦРУ Бил Кейси. Той вика шефовете на отдела за СССР да обсъдят случая и се стига до решение да видят все пак защо руснаците така директно "чукат на вратата".

Още тогава решават, че при всеки евентуален контакт от страна на ЦРУ с руската страна ще участват двама отговорни служители. Все пак разговорите трябва да са в присъствие на свидетел, за да се предотврати възможността някой да се поддаде на евентуално руско предложение, а и за по-голяма сигурност. Това решение се спазва при всички следващи срещи.

Контактът стартира във Виена. Първите американци, осъществяващи контакта, са бившият резидент в Москва и шефът на външното контраразузнаване от отдела за СССР.

Тази първа среща е начало на поредица регулярни срещи с различна честота.

Още в началото двете страни се договарят, че основната цел на "канала Гаврилов" е да се избегне възникването на потенциално опасни ситуации между двете страни, както и да се обсъждат сфери, в които има съвпадение или близост на интересите. Приема се, че борбата срещу тероризма е една от тези области на общи интереси. Използването на този канал продължава до момента, в който Белият дом и Рейгън решават да го експлоатират за политически и дипломатически цели. Професионалистите от ЦРУ предупреждават, че с руснаците е договорено каналът да се използва само за чисто професионални цели между двете служби и руснаците няма да приемат промяна на неговия характер.

Въпреки това на ЦРУ, с решение на Съвета за национална сигурност, е наредено да съгласува с руснаците използването на канала и като подсигуряващ дипломатически канал.

На среща отново във Виена американците правят съответното предложение, руснаците го отхвърлят и през следващите няколко години каналът престава да действа.

Един от ярките резултати на това негативно развитие: На 17 септември САЩ обявяват за "нежелани" – персона нон грата – 25 дипломати на СССР на работа в ООН, с обвинения в шпионаж.

На 19 октомври руснаците гонят пет американски дипломати от посолството на САЩ в Москва. В края на октомври в отговор американците гонят 55 руски дипломати от Вашингтон, като правят сметка, че руснаците няма как количествено да им го върнат. Американските дипломати в СССР са много по-малко на брой от руските дипломати във Вашингтон, Ню Йорк, Сан Франциско и Чикаго плюс дипломатическите екипи към ООН и другите международни организации със седалище в САЩ. Да, ама са си направили сметката без кръчмаря.

Руснаците не гонят нито един дипломат. Просто изтеглят целия руски обслужващ персонал от посолството, консулството и търговската служба на САЩ в Москва. 260 камериерки, готвачи, градинари, шофьори. Американците знаят, че всички те

сътрудничат на КГБ,

но не могат да минат без тях.

Дейността не само на ЦРУ, а на цялото американско посолство в Москва сериозно е затруднена и практически е блокирана. Както се шегува един мой познат от тези среди: "резидентът вместо да вербува, трябваше да мие колата на посланика!"

И когато към всичко това се прибави и фактът, че по същото време, по абсолютно неизяснен начин са арестувани почти всички агенти на ЦРУ в СССР, за американското разузнаване настъпват черни дни.

Много години по-късно става ясно, че провалите са резултат от вербовката на Олдридж Еймс от КГБ. В тази връзка една от хипотезите е, че началната връзка на руснаците с Еймс е в резултат на "наводка" от българското разузнаване.

Като човек с голям опит по американска линия и отговарящ за това направление много години, читателят е в правото си да ме запита така ли е. За съжаление нито мога да потвърдя, нито да отхвърля подобно "допускане". Както казват американците в такива случаи: "NO COMMENT" – БЕЗ КОМЕНТАР.

И това продължава до 29 ноември 1989 г., когато

на домашния телефон

на Майк Клайн, новия американски резидент в Москва, се обажда не някой друг, а самият Рем Сергеевич Красилников.

"Здрасти Майк. Безпокои те "Гаврилов". Чудя се дали може да се срещнем утре за малко, за да обсъдим нещо важно?"

"Каналът Гаврилов" се събужда за нов живот.

"Каналът Гаврилов" няколко години по-късно (1987 – 1989) имаше свой български вариант, но за него друг път.

Повече за секретните канали и защо западните разузнавания объркаха психопортрета на Путин, четете в следващ брой.