Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Полк. Дянко Марков - от боен пилот през лагерите на смъртта до Европарламента

Доживял демокрацията, става депутат в три народни събрания

Hа 17 февруари, броени месеци преди да закръгли 100-годишен юбилей, ни напусна полковник Дянко Марков. Той беше забележителна личност, не само устояла на резките превратности в съдбата на България през дългия му и нелек път, а и сам участник и свидетел на най-важните събития у нас през цяло столетие.

През съдържателния му живот е трудно да се изброят дори само част от

заслугите му към род и родина

Ветеран, пилот на боен самолет, защитавал небето на България през Втората световна война, полковник от запаса, репресиран и лежал в лагери, изявен демократ, Дянко Марков след промените беше депутат от ОДС в два поредни парламента - в 37-ото и 38-ото НС, а преди това и народен представител във Великото народно събрание.

След 1989 г. Марков създава Съюза на възпитаниците на Н.В. училища, както и Българския демократичен форум и съюз "Истина".

Ненапразно през 2014 г. именно той бе поканен в Европейския парламент, за да разкаже като жив свидетел за страданията по време на комунистическия режим. А неговият разказ пред депутатите от Стария континент трогна до сълзи залата и изправи публиката на крака.

През същата година беше и моята среща с него - в дома му в центъра на София. В "168 часа" подготвяхме обширен исторически материал за истината около събитията, свързани с 9 септември 1944 г.,

последвалата касапница

и злокобния фарс, наречен "Народен съд". В тази връзка потърсихме мнения от известни наши историци, които да коментират фактите от онова време. Но за мое учудване се оказа, че дългите години с напластявания на фалшива тоталитарна пропаганда са оставили такива поражения, че дори мастити учени понякога се затрудняват да отговорят категорично на някои елементарни въпроси за случилото се на тази ключова, но мрачна дата. Какъв по-добър случай от това да говориш с някой, който ги е преживял лично и има автентични спомени?

Отидох без големи очаквания - мислех си, че няма да е лесен разговор, особено като се има предвид преклонната възраст на събеседника. Затова голямо беше учудването ми, когато ме посрещна един изключително жизнен човек с почти тийнейджърска пъргавина и младежки блясък в очите. Като че недокоснат от времето, той цитираше безпогрешно по памет дати, личности, събития отпреди 70 години така, сякаш са се случили вчера.

Другото впечатляващо усещане беше за неговата непоколебимост. За този човек, видял толкова много в богатия си живот, истината беше с главно "И" и нямаше никакво съмнение кое е добро и кое - зло, състояние, така характерно за съвременните дискусии в България. И за разлика от модерните политици той никога не говореше за себе си, а само доколкото е бил лично свидетел на някакви случки.

Но в искрящия му оптимизъм

нямаше и сянка

от заблуда

В тази връзка още в началото на разговора ни той с болка сподели:

"Днешната обществено-икономическа обстановка в страната ни твърде малко благоприятства разпространяването на истината за отминалата епоха и осъзнаването й от младежта на днешна България. Понятието "демокрация" приляга само като

черна ирония за състоянието,

в което се намира отечеството. За това състояние неотдавна предложих определение, което се прие от слушателите ми с акламации: демократична метаморфоза на комунистическото всевластие."

А по зададените от мен въпроси за събитията, които, макар да са го разтърсили навремето, отговорите му бяха стегнати и точни. На 9 септември, когато Съветският съюз без всякакво основание, с единствената цел да ни окупира, ни обявява война, той е бил най-младият летец в летателния състав на летището в Пловдив. Усещането за предстояща катастрофа кара някои от по-възрастните му колеги да тръгнат с юнкерсите към Турция. Подпоручик Марков отказва да вземе предлагания му шмайзер и първоначално решава да се добере до родния Плевен и да сподели съдбата на родителите си.

Самият той военен, за него от съществено значение беше драмата, която преживява българското офицерство. Предадени отвътре - министърът на войната ген. Иван Маринов се оказва изменник, - те са били крайно объркани. От една страна, са верни на дълга си да защитават отечеството, макар и срещу многократно по-силен окупатор, който нахлува в страната, а от друга, нямат реална информация за случващото се. Ситуацията е много коварна, а

разправата с патриотите

- безпощадна. И веднага дава пример с майор Йорданов, командир на Първо щурмово артилерийско отделение от Бронираната бригада. Той изпратил куриер до министъра ген. Маринов, с когото иначе били в близки приятелски отношения, че отказва да се предаде и смята да се оттегли с отстъпващите германски части. От министерството главнокомандващият му отговаря със следната телеграма: "Приятелю Йорданов, моля те, не предприемай прибързани действия с възможни тежки и нежелани последици. Каня те на среща във военното министерство, в която да обсъдим отечествените интереси в тези драматични дни, защото те ни заставят да действаме заедно... Чакам те!"

Офицерите покрай майора заподозрели, че има нещо нередно в поканата, и се опитали да го спрат, но той им отговорил: "Господа, въпреки всичко аз отивам! Но ако до два часа не съм при вас отново, действайте, както приятелството и офицерската ни солидарност ви диктуват. Довиждане!"

Когато не се върнал в уреченото време, войниците му тръгнали към министерството, за да освободят командира си. Насочили дулата на самоходните си оръдия към сградата и поставили ултиматум той да бъде освободен. Тогава се отворил прозорецът на кабинета на военния министър откъм градинката и там се показали майор Йорданов и прегърналият раменете му ген. Иван Маринов. Командирът им благодарил за самоотвержеността, но ги помолил да се оттеглят и

“да изпълняват новите заповеди”

Часове по-късно подразделението е изпратено в Сливница, а злополучният майор Йорданов е задържан от новите следователи, които го подлагат на нечовешки инквизиции. Впоследствие е осъден от т.нар. Народен съд на смърт.

И така е било в цялата страна, разказваше с болка Дянко Марков. Новосъздадените "войнишки комитети" започват масови арести и избиване на офицери, заклеймени като "фашисти", внасяйки анархия в стройните доскоро поделения. В започналите Вартоломееви нощи важна роля играят новоназначени политически офицери без всякакъв ценз, които разстрелват поголовно. Навсякъде те свалят българския трибагреник и издигат червени знамена. Отделно Червената армия разграбва произволно материалната база и оръжието. Някои

сами слагат край

на живота си

или се бият отчаяно в неравни битки, докато бъдат повалени от куршумите. Непосредствено след 9 септември се самоубиват о.з. полковник Славейко Василев, министър в кабинета на Иван Багрянов, ген. Кочо Стоянов, командир на Пета армия, и съпругата му, директорът на полицията полк. Сава Куцаров, началникът на столичната пожарна команда Юрий Захарчук, началникът на софийското полицейско училище Светослав Паскалев, началникът на ШЗО ген. Петър Цанков и много други. Но и на останалите живи съдбата не е за завиждане. По

инструкция на Георги Димитров

от Москва те са изпратени на фронта, където във военна обстановка е било удобно да се разправят с тях. Чистките се правят по тайни списъци, изготвени от ОФ, и обикновено завършват с разстрел на място. През това време пропагандата гърми за "наказване на виновниците за вкарването на България във войната на страната на Тристранния пакт" и за "справедливо наказание на фашистите". Връщат се от фронта, но следват екзекуции от т.нар. Народен съд, небивали репресии не само за тях, а и за техните семейства, затвори, лагери... Разбира се, разказът на Дянко Марков за драмата, която разделя обществото ни дори до наши дни, нямаше и не можеше да има край. Но в предговора на книгата си "Свидетелствам под клетва" той го обобщава по прекрасен начин:

"За основна своя задача съм смятал краткия период от няколко години (1943-1951), в който беше

заличена националната ни независимост

и унищожени лицата и институциите - крепители на обществения морал и достойнство на нацията.

Този процес, планиран и реализиран под контрола на московския Коминтерн - идеен и методологичен приемник на деспотичната Източна империя, превърна процъфтяващата ни до Втората световна война в духовно и материално отношение родина в безлична задунайска провинция на източната Империя на злото".

В няколкото часа, които щедро ми отдели, Дянко Марков нито веднъж не оплака собствената си съдба. Напротив, цялото му енергично същество

бе изпълнено

с вяра в бъдещето,

на която може да завиди дори и младеж. Чак после разбрах от общи познати, че дори и по времето, когато се видяхме, е бил тормозен - жилището на ветерана е било обект на взлом цели 7 пъти. Един от последните царски офицери свирел на цигулка, но крадци го лишили от любимия инструмент по време на поредния обир на дома му. Не сподели и дума за това с мен - напротив, изпълнен с вяра в бъдещето, той ми цитира последната си книга:

"В зората на информационния век, когато по цялата планета се полагат основите на бъдещата човешка цивилизация - цивилизация на знанието, истината, справедливостта и морала, уверен съм, че отечеството ни не ще се окаже гето на антицивилизацията - на лъжата, клеветата, омразата и организираната престъпност. Млада България не ще допусне това. Ней - бащиният ми благослов!"