В световната история най-много се помнят масовите убийци - от Нерон и Цезар до Хитлер и Сталин, казва историкът

МИЛА ГЕШАКОВА

- 110 години честваме на 22 септември от обявяването на Независимостта на България. Дали защото някои ваши колеги го наричат “жалко събитие”, този празник се оказва някак в сянката на 3 март и 6 септември, акад. Марков?

- Празникът е наследен от Царство България, но след 1918 г. се отбелязва по новия стил - на 5 октомври, когато е възшествието на цар Борис III. И понеже тъкмо по тази причина са го нарочили за царски празник, той е отменен и забранен.

След 1989 г., когато вече се съставя новата система от празници, се възстанови най-напред Денят на Съединението на 6 септември. А търновци, понеже там е центърът на събитието, предложиха да бъде възстановено и празнуването на Деня на Независимостта на 22 септември.

Според мен обаче същността му не е осъзната, защото хората казват: “Нали след 1878 г. вече сме свободна българска държава!” Да, но според Берлинския договор тя е била

васална на

Османската империя

Това означава, че държавният глава се избира от Великото народно събрание, но се одобрява от султана и се утвърждава от Великите сили.

България също така няма дипломатически отношения на ниво легации, а дипломатически агенти, които са се нареждали на опашката на дипломатическия корпус.

България спазва режима на капитулациите от Османската империя да не се пипат митата на Великите сили. Има и редица други ограничения - български министър-председател не е можел да подписва самостоятелно международни договори. Това става постепенно, но българският княз е васал на султана, който е сюзерен, както е в международното право. Така че преди 22 септември 1908 г. България е била фактически свободна, но юридически зависима. Този е и смисълът на празника на Независимостта на 22 септември, който честваме.

- Юридическото ни освобождение е станало 30 г. след освобождението ни от османско владичество и според вас благодарение на това България е станала равноправна европейска държава. За други ваши колеги обаче до 1908 г. България е била по-самостоятелна в решенията си, а взетите след това все са били грешни. Откъде този разнобой?

- Вярно е, че през 1911 г., когато България се превръща от княжество в царство, се променя конституцията. Царят има право да сключва тайни военни съюзи, което става с Балканския съюз, и по-късно влизаме в съюз с Германия и Австро-Унгария.

Увеличава се ролята

на царя във външната

политика

Но това не означава, че като сме били независима държава, сме вземали грешни решения.

- Вероятно колегите ви историци имат предвид последвалите войни.

- Да, войните, но съюзни договори се сключват в зависимост от съдържанието, постигнато от преговарящите, от гаранциите, които дават. Така че въпросът не е бил, че България е независима в международните отношения, а как се е водила външната ни политика, дали е била зависима, или васална. Грешките са си грешки и зависят от политиците, които ги допускат или избягват.

- Споделихте, че скоро ще излезе нова ваша книга, занимаваща се с психологията на историята.

- От Константин Фотинов, който през 1842 г. издава първото списание “Любословие” в Смирна, днес Измир, взех едно възрожденско заглавие за книгата си. Тогава той издава “Психология на децата” в превод от гръцки, но я нарича “Душесловие на децата”. Затова нарекох моята книга “Душесловие на историята”.

- Споделихте, че в нея, най-общо казано, анализирате влиянието на психическото състояние и поведението на лидера върху историята на един народ. Кои са основните ви изводи?

- Хората, които правят политиката и управляват държавата, имат човешка психика, както всеки простосмъртен. Притежават и различен темперамент. В историята има и много слабоволеви личности, които са управлявали, има и лидери с твърд характер. Има личности, които приемат желаното за действително, и други, които са безпощадни реалисти. За да стане политикът държавник обаче, е много важно едно - да промени на първо място себе си. Да не се поддава на страсти и чувства. Ето, говорим за Балканските войни и за Първата световна война, когато някои са вземали решения в състояние на умопомрачение поради силни чувства или душевна болка. Разглеждам и някои случаи на отклонение от нормалната психика. Има такива примери и в нашата средновековна, а и в най-новата ни история. Когато един политик е желаел да постигне една цел, но не е имал волята и характера да го направи, тогава си е хвърлял оставката. Или пък е набеждавал все други, които са му виновни.

- Може ли да посочите имена?

- Сред волевите български държавници например е Стефан Стамболов. Според анкета сред мои колеги историци, в която участвах и аз, той е и най-харесваният български премиер. Но колегата му Иван Евстратиев Гешов - известен финансист, председател на БАН и един от двигателите в създаването на Балканския съюз, който води победоносно войната с Османската империя, е с подчертано

неустойчив характер

Когато се създава кризата със съюзниците, които отказват да изпълнят договора и България се изправя пред нова балканска война, той си подава оставката след подписването на договора в Лондон на 17 май 1913 г. После заминава за Виши да се лекува. А след националното крушение пише книгата “Престъпно безумие”, която издава на три езика. В нея пише: “Защо моите наследници Стоян Данев и Васил Радославов стигнаха до национална катастрофа?”. Не поема своята отговорност за крушението, а влиза в ролята на съдник.

- Твърдите, че народът уважава повече твърдата ръка, отколкото интелектуалеца начело на държавата. Че човеколюбивите, благородните и демократичните политици винаги са на по-заден план. Това важи ли за съвременна България?

- В народопсихологията ни има такава черта и тя е наследство от вековното ни минало. Защото България всъщност няма дълбоки традиции в демокрацията, в народовластието.

Имало е царе, имало

е и султани, и князе,

и генерални секретари

И не е случайно, че по новата конституция президентът беше ограничен, макар да имаше и гласове за президентска република. Срещу тях впрочем мнозина наскачаха с аргумента: “Достатъчно сме страдали от силната ръка на определени личности!”

Но е вярно и друго - че има едно преклонение пред твърдата ръка. Обяснението е в това, че само при нея поданикът или гражданинът, се чувства сигурен, че има кой да отговаря за политиката на държавата. Докато например в една парламентарна република с 240 депутати отговорността се поделя между тях и неслучайно някои наричат това “колективна безотговорност”.

Впрочем страната ни е могла да съществува и без партии и парламент. Това е станало след 19-майския преврат през 1934 г., когато България излиза от стопанската криза. Тогава правителството на Кимон Георгиев забранява политическите партии, суспендира конституцията и за 4 г. затваря Народното събрание. Образно казано - слага му катинар. И любопитното е, че от този момент до войната в Европа през 1939 г. България се съвзема. В този смисъл и демокрацията не е гаранция, че ще подобри стандарта на живот на един народ.

Говорим, че най-труден е изборът между хляба и свободата. И вярно - само с хляб не се живее. Но е вярно и обратното - че и само със свобода не се живее. Историческият опит на българина е 500 години без свобода. Но е имало хляб и е дочакал Освобождението.

- Значи ли това обаче, че в името на хляба трябва навеждаме глави и да чакаме някой друг да поеме отговорността за държавата ни на уж свободни хора?

- Безспорно лесният начин на съществуване е да казваме “Тази личност се провали, да дойде друга да управлява?!”. Но нали при демокрацията ние избираме управляващите? Ние носим отговорност! Става така, че когато едно управление се провали, когато се обърне общественото мнение, а това при нас става много лесно, тогава човек се чуди:“Нали ние избрахме тези, които се провалиха?” Избралите личност или партия също трябва да носят някаква отговорност, а не да сочат с пръст провалилите се като лоши.

- В друго свое интервю правите извода, че в историята от Античността до днес най-трайно влизат масовите убийци. Че народите уважават тези, които са ги изтребвали, а не спасяващите живот. По каква логика?

- Мнозина делят историческите личности като театралните герои - на положителни и отрицателни. Но като се вгледа човек в световната история, запомнят се най-големите масови убийци - от Нерон, Цезар, Александър Велики, Чингис хан, за да се стигне до Хитлер и Сталин. А като попиташ: “Кой е открил пеницилина?”, спасил милиони хора, и назовеш Флеминг, отсреща те питат: “Ама не беше ли това авторът на Джеймс Бонд?”.

В средата на XIV век от Китай в Европа идва страшна чумна епидемия, в която умират 25 милиона души - половината от населението на континента. И неслучайно това отваря пространство за османското нашествие в България. Ами “Жълтата гостенка” на Смирненски? Цели семейства са загивали от туберкулоза до средата на XX век, а и от много други епидемии. А учените, помогнали тези болести да бъдат победени, не живеят в масовото съзнание.

- Нека ви попитам по друг начин - зли хора ли са силните личности, в които привиждаме народни водачи?

- Масовите убийци са в историята по силата и на това, че трябва да носят поука. Освен това много силни личности са били масови убийци и са правили империи, обаче с тях са свързани и много нови открития.

Масов убиец е и Сталин, но той е и един велик диктатор без кавички, с природни качества, за да създаде свръхсила с атомна бомба. Когато се среща с Рузвелт и Чърчил, той е един незавършил семинарист, но се държи с тях като с равен. И те го оценяват. Разбира се, култът към личността на Сталин бе разгромен още по времето на Хрушчов. Тогава казваха, че Червената армия е победила въпреки Сталин. Но според мен трябва да има някакво равновесие в оценката за една историческа личност.

- Има ли нещо вярно в твърдението, че психически болните хора имат талант да управляват, защото са добри манипулатори и имат харизма? Има ли такива управници в историята?

- Вярно е, че

има

психически

обременени

исторически личности

Те произхождат преимуществено от израждащите се поради роднински бракове кралски династии, говоря за монарсите, а това влияе върху поведението на един управник. Ако вземете например Европа, там наистина всички са братовчеди. Симеон Втори, знаете, е братовчед на английската кралица.

През 1936 г. крал Едуард VIII заради това, че иска да се ожени за една разведена американка, управлява по-малко от година. Парламентът му забранява този брак и той се отказва от престола. Докато днес вече има някакво опресняване на аристократичната кръв. Кралските особи се вземат с артистки, стюардеси, спортистки от цял свят. Не е както преди Втората световна война да е имало изискване да се сродиш с аристократ от кръга със синя кръв.

Има и избрани държавници, които според мен носят обременености. Според мен такива сигнали дава президентът на Франция Еманюел Макрон, който иска да стане водач на Европейския съюз, но го води за ръчичка неговата учителка. Ако му направим портрет чрез психоанализата, е много вероятно да си проличи наличието на някаква обремененост.

- Не сте ли твърде консервативен?

- Не съм. Впрочем, когато обсъждах това с колеги, една професорка ми възрази: “Значи Тръмп има право на млади жени, а ние, по-възрастните нямаме право на млади мъже, така ли?” Аз й отговорих, че ако тя стане президент и се вземе с някой по-млад с 25 г. мъж, това вече ще повлияе върху поведението й на този пост. И в този смисъл

всяка особеност на психиката

на един управник се

отразява върху

управлението

на държавата

Но мисля, че съм прав да твърдя, че днес няма световни лидери като Чърчил, Рузвелт, ген. дьо Гол, а и като Сталин. Затова все по-често се говори за криза в лидерството, при това в световен план.

- У нас национални герои и до днес са Левски и Ботев, хора от миналото ни, а не от настоящето. Защо?

- Защото трябва да мине време, за да бъдат оценени, а те са прехвърлили горнилото на времето и затова са се превърнали в национални икони. Всеки народ има нужда от такива личности. Днес е модно някои фондации да развенчават националните митове и герои. Показват “човешкото” лице на великите, за да ни покажат, че по нищо не са се отличавали от всички нас. Но това не е вярно! Левски се е отличавал по всичко от съвременниците си, също и от днешното поколение. Така че времето прави “селекцията” на националните герои.

Но е прибързано на живи хора да се издигат паметници и така да се обезсмъртяват. Навремето на Тодор Живков приживе му издигнаха паметник в Правец. Няма да говоря за Сталин, с чиито бюстове бе осеян целият Съветски съюз, а и Източна Европа.

- Доколко психиката и поведението на тълпата са имали влияние върху българските управленци?

- Тълпата, като част от народа, може да прави история. Тя превзема Бастилията във Франция. Но пък дава погрешна представа на онзи, който я води, защото попадне ли в тълпата, личността се изгубва. Тогава човек може да извърши неща, които никога не би извършил, когато е сам. Затова е погрешно, когато едиmн политик казва:“Тълпата ме обожава и затова моето управление ще остане в историята!” Но от “Осанна” до “Разпни го!” са само 5 дни... Настроението на тълпата много лесно се променя, затова политиците трябва да внимават. Защото тълпата не е народът. Даже и ние сме го преживели това след 10 ноември 1989 г. И ако Луи XIV e казвал “Държавата - това съм аз!”, по това време тълпата по българските площади скандираше: “Държавата - това сме ние!” Само че в историята не народът, а тези, които го управляват, носят отговорност. И много често става така, че управленците си присвояват успехите на народа, а стоварват бедите и грешките си върху него. Когато народът ги избира, се бият в гърдите: “Ето, народът ме избра!”, а когато си отиват от властта, се оплаква:“Народът не ме заслужава!”. Има много такива примери и от най-новата ни история.

Затова според мен е вярно написаното от Хегел, че “всеки народ си заслужава управниците”. Но бих добавил - стига да може да ги избира! Също - когато избираме своя лидер, да внимаваме и “да не ходим за гъби” и да гласуваме. А ако има някакъв провал в управлението, после да се сърдим на себе си.