Празниците станаха едни поредни слети неработни дни и - тъжно - дори вече на трапеза не се събираме дружно. Затънали в грижи и пристрастия, сме все по-разединени

Съединение иде от единност. С представката “съ” означаваме съпричастие, съмишлие, сътрудничество, съпреживяване, съчувствие, съжителство. Всичко, що е общо дело в името на обща цел. И общо бъдеще.

Съединението на Княжество България с Източна Румелия не е просто дата в календара, отбелязана като национален празник. То Е национален празник. И като такъв се чества къде повече, къде по-малко тържествено. Най-масово в социалните мрежи. Там всеки “крещи” с главни букви “Честит празник, българи!” над литографията на Николай Павлович “Съединена България” - обикновено колажирана на фона на трибагреника, овенчана с рамка от рози, шевици и пушки, коне и юнаци и задължителния надпис “Съединението прави силата”. Настрана колцина знаят чия е литографията и че е литография. Настрана колцина знаят откъде иде “тази девиза”, както би се изразил проф. Иван Шишманов.

Някак неусетно свикнахме да отбелязваме делниците и празниците си в своя виртуален живот. Социото ни се свежда до това да споделяме ежедневно радост и тъга, богатство и бедност, здраве и болест в таймлайна си и да СЪчувстваме и

СЪпреживяваме

от екрана на

компютъра

или телефона. Особено по Големи празници. Нещо като - ставаш сутрин, правиш тоалета си и вместо на казионна манифестация под раздадени по списък знамена и плакати, копваш картинка от гугъл и пишеш статус, приветстващ цялата ти френдлиста с тържествения исторически ден. После...

После може да поналайкваш и да прокоментираш честитките на по-първите ти френдове или поне на тези, дето първи ти излизат по подразбиране в новините. Можеш да си доспиш, щото е почивен ден, да си допиеш кафето. Разполагаш с времето и желанията си.

Абе празник, ама вече си се аднал тържествено и просто са едни поредни сляти неработни дни Много пъти съм писала, и не само писала, ами съм се и възмущавала къде отидоха празниците ни. Кой, кога и как

ги превърна в

почивници,

по термина на един о Бозе почивший бивш политик. Леко назидателно съм се отнасяла към хората и фактите, че дай ни празник, та да се наредим дружно край трапезата, да се наядем и напием като невидели под звуците на “Бяла роза” или “Гърди си с рози накичи”.

И по времето на манифестациите беше така. Минаваш в стройни карета, махаш с карамфилчета пред официалните трибуни, пък в първата пресечка предаваш знамената и плакатите и се прегрупираш къмто парка, кафенето, или бързаш у дома за празничната трапеза. С роднините, тавите и дамаджаните. Или със съседите, мезетата и бутилките. Ве-сел-ба.

В деня на Съединението ми се обади един-единствен приятел, за да ми честити празника. Преди всичко, защото е почивен ден и да се видим, но и защото не можем да преодолеем домашното си възпитание да се поздравим по случай. И докато говорехме делнични неща, констатирах за себе си, че народът вече дори на трапеза не сяда празнично. Да, слял си е народът по един или друг начин дните, та да му се получат цели четири почивни, да, едни са отпрашили за морето, други за Гърция, трети за родните си места, от панелките се носи есенният мирис на печени чушки, пустичко по софийските улици, ден като другите - бавен, прашасал. Никакво съединение, дори на две съдби човешки, на два рода и на две тумби приятели. А празнуваме 133 г. от Съединението на България. Разединени, всеки с грижите си, с пристрастията си, с възгледите си, защо, бе? Няма празнични обяди, няма празнични обреди, няма хора, седнали рамо до рамо, всеки гледа в собственото си дворче, безрадостно се точи един от най-тържествените български празници.

Допреди няколко години се чуваше музика и глъчка от съседните апартаменти, стълбището миришеше на пържени кюфтета, по асансьора се разнасяха купи и тенджери, допреди няколко години на Нова година играехме хоро на стълбите и се чукахме с шампанско. Не сме се изпокарали, същите сме си, само дето

някак престанахме да се

събираме с повод и без повод

Къде ни отиде единението - по комшийски, по колегиално, по приятелски? Няма по-тъжно нещо от народ, който дори на трапеза не се сбира дружно, камо ли на площад или мегдан да се сбере, без предварителна организация в социалните мрежи. То и с организация толкоз се събира. Стотина души - да тропнат българско хоро я по Йордановден, я по Рила и Пирин, я по “Витошка”, колкото да станат трън в очите на виртуално ангажираното народонаселение... Къде ни отидоха празниците, скъпи СЪотечественици, драги СЪнародници и обикновени СЪжители на тази територия, която е нашата България? Единяваме се поединично, “съ-”-то изпадна, без да се усетим. На каква сила да се надяваме?!