Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Защо хърватите летят, а ние копаем дъното

У нас младият играч купува мерцедес и място в чалготеката с първата си заплата, а там талантът се влага до последна капка кръв в името на успеха.

В случая връщането в не чак толкова далечното минало е задължително. Изброяването на някои сухи на пръв поглед факти също много ще помогне. Става дума за сравнение, от което националната ни гордост сериозно ще пострада. А българинът най-мрази да го удрят на достойнство, въпреки че го заплювахме и подритвахме по време на безконечния преход.

Да започнем с годината на създаването на Хърватия. Балканската държава обявява своята независимост през 1991 г. Тази история обаче не е за геополитика, а за спорт. Става дума, че те са поискали да бъдат независими и свободни само три години преди да се случи българското чудо на световното в САЩ. В тези години българският футбол е произвел възможно най-силното си поколение, което печели бронзови медали на американския мондиал и след това сравнително безпроблемно се класира за световното 4 години по-късно. Във Франция пристига и хърватският национален отбор, така че това е първата допирна точка между нас и тях.

Оттук нататък може да започне сравнението, което според някой непросветен гражданин на трета страна би трябвало да е на наша страна. Те са млади и неопитни, а ние сме успели и качествени. Те тепърва трябва да се доказват, а ние се радваме на звезди, които играят в най-добрите първенства на Стария континент. Само че на световното във Франция те започват своето изкачване нагоре, а ние хващаме асансьора към дъното на мината.

На Мондиал '98 "шахматистите" печелят третото място след победа 2:1 над Холандия. След това участваха на световното в Бразилия през 2014-а, а две години по-късно на Евро 2016 играха на осминафинал, губейки от бъдещия шампион Португалия след дузпи. Стигна се и до най-големия успех на хърватския футбол - второто място на световното в Русия. През това време нашите записаха едно безславно участие на европейско, а през останалото време ядоха бой от големи държави и футболни джуджета. (За проблемите на националния ни отбор след 1998 г. четете на стр. 46-47.)

Какво точно свършиха хърватите и къде се провалихме ние, за да се стигне до сегашния момент да им завиждаме толкова силно за великото постижение в Русия? Да са по-големи от нас на територия и население - не са. Напротив, двойно по-малки са - 56 хил. кв. км и малко над 4 милиона население. Да са по-технологично напреднали - пак не става за обяснение. И те играят на овехтели стадиони, а най-големият им "Максимир", на който се подвизава грандът "Динамо" (Загреб) и националният отбор, е вдигнат в началото на XX век. Да, след това е минал през няколко основни ремонта, но пак не може да говорим за изграждането на поредица от модерни спортни съоръжения, с които да ни превъзхождат.

Сигурно местното им първенство е много силно и заради това играчите им са на световно ниво, ще кажат оптимистите. Но и това не е тайната на хърватския успех. Висшата им лига с 10 отбора е също толкова цъфнала и вързала като българската Първа лига. Дори може да се каже, че "Лудогорец" е натрупал доста повече успехи в евротурнирите от "Динамо" (Загреб) или някой от другите по-солидни хърватски отбори.

От всичко изброено дотук става ясно, че хърватският и българският футбол сякаш са вървели по един път на развитие от онази 1998 г. та до днес. Но не! Разлики има и те никак не са в наша полза.

"Ватрените" могат да се похвалят с футболисти, които играят в най-големите европейски грандове. Модрич и Ковачич са в "Реал" (Мадрид), Ракитич е звездата на "Барселона", Манджукич вкарва за "Ювентус", Перишич сега е в "Интер", но го искат отвсякъде... Няма смисъл да продължаваме с изброяването. Те са на върха, а ние копаем дъното. И основната причина за разликата от земята до небето е в манталитета на българските и хърватските футболисти.

Нашите ритнитопковци бързат да уредят ежедневието си, когато вземат първата си голяма заплата. Изсипват им се купища проблеми на главата и те спират да мислят за собственото си психическо и физическо самоусъвършенстване на терена. Трябва да се търси сравнително запазен мерцедес на 4-5 години, да се наеме луксозно жилище и да се плати за лично сепаре в най-модерната чалготека в Студентски град. Кариерата някак си остава леко на заден план. В това няма нищо чак толкова страшно. Нали има още 10 като него в отбора, които се на абсолютно същата мозъчна вълна. Още в детските си години всички тези съучастници на голямата измама са се научили как да лъжат околните и дори самите себе си. Те тренират по план, ходят по лагери в чужбина и след това участват в скучните мачове от първенството. Правят всичко това, само колкото да не си проличи, че ги интересуват съвсем други работи, а не просперитетът на отбора.

Накрая идват мачовете от евротурнирите и страхотните излагации срещу световни анонимници. Но и там си има схема. Момчетата застават пред камерите, монтират си тъжните физиономии и обясняват на накацалите ги репортери, че този път късметът не е бил на тяхна страна, но "всички в съблекалнята гледат напред и догодина тимът ще покаже съвсем друго лице". Това, новото лице, го чакаме вече 20 години на клубно и национално ниво. Да, "Лудогорец" проби в Шампионската лига, но го направи с чуждестранни играчи, за които бяха платени немалко пари. В същото време така и не се появяват обещаващите таланти, които да се изградят като достатъчно добри играчи, че да носят на гърба си държавния тим.

Как се появиха те при хърватите ли? Пак ще поговорим за манталитет. Много малко след обявяването на независимост от бивша Югославия футболистите и въобще всички местни спортисти осъзнават по-специалната си мисия. Ако колегите им от другите държави дават 100 процента от себе си, хърватите трябва да дадат 110. Нацията има нужда от трупане на самочувствие, а спортът се е доказал като най-мощен генератор на национална гордост в наши дни. Но не става само с чувства и емоции. Трябва и акъл, и сгорещяваща мозъка амбиция, за да пробиеш към върха.

Младите таланти в хърватския футбол излизат във всеки мач с мисълта, че днес е наложително да оставят белите си дробове на терена само и само да направят по-добро впечатление от връстниците си. Рано-рано са осъзнали, че местното първенство не може да им даде просперитета и богатството, за което мечтаят. Те ги очакват зад граница, но за да ти купят билет за заминаване, трябва преди това да си показал необходимите качества.

Модрич, Манджукич, Ракитич и компания на младини странят от кръчмарските забавления и не познават номера със скатаването на тренировки или по време на мач. Доста от момчетата, които стигнаха до второто място на световното, са имали тежко детство, свързано с войната в бивша Югославия, което допълнително доизгражда желязната им психика.

Напомпани с хъс и енергия, бъдещите звезди минават транзит пред местния шампионат, за да се доразвият след това на Запад. Статистиката в случая е категорична - само двама от избраните да облекат шахматния екип в Русия са представители на хърватското първенство.

За сметка на това петима от националите играят в италианската серия "А", четирима са в Бундеслигата, още четирима идват от Примера дивисион, а Деян Ловрен е титуляр в английския гранд "Ливърпул". Там са научили тези момчета на футбол и за тях остава единствено да се сработят като колектив в националния, за да стигнат до мача за световната титла.

Съвсем кратко завръщане към българския футбол ще ни напомни, че мнозинството от играчите ни зад граница се трудят или в турското, или в руското първенство. Въпреки че и там спряха да се интересуват от родната стока. По-лошото е, че по едно време повечето от важните имена в държавния ни тим бяха твърди резерви в клубните си отбори. Няма как при това положение националният изведнъж да се вдигне от пепелта и да повтори успехите ни отпреди 20 и повече години. Няма го новото талантливо поколение. По родните терени е пълно с неграмотни във футболно отношение чужденци, които явно служат за някакво пране на пари. Обещанието, че "от утре ще залагаме на юноши", също не се случва. Самите юноши са толкова отчайващи, че да те е страх да ги пуснеш дори при вече решен мач. Липсва ли им този хъс на хърватските им връстници? Нямат ли желание да се напънат днес, за да са добре утре? Те ще отрекат да е така, но резултатите им говорят друго.

И ако още се чудите защо хърватите са толкова добре в спорта, а ние кретаме - нека поговорим за радостта от спортуването. Ето какво пише по въпроса в своята фейсбук страница бившата журналистка от "24 часа" Виолета Симеонова, която години наред е живяла в Хърватия и познава добре хърватския манталитет:

"Най-важно е отношението на хърватите към живота и спорта. Хърватите обичат да играят, да се забавляват, да "уживат". Не обичат да се напъват в монотонни и повтарящи се дейности. Така си живеят живота - като се съберат, попийнат малко, хапнат повече, а най-много пеят. Такива са и в спорта - не си падат по еднообразието, дай им на тях игри, в които има изненада, импровизация, борба, характер, но и креативност. Затова са добри във всичко с топки! (И не, не говоря за това, дето си го мислите.) Сетете се: имат олимпийски и световни шампиони в хандбала, ватерполото, тениса ("Уимбълдън" и "Дейвис Къп"), чудни баскетболисти, футболисти. Топки им дайте на тях, малки и големи...

Само няколко жени единаци са изключение, т.е. потвърждение на правилото: дискохвъргачката Сандра Перкович, скачачката Бланка Власич, скиорката Яница Костелич. Искат се женски характер и хъс за този индивидуален напън и титли.

И NB: В Хърватия обичат и се занимават със спорт масово, по национална традиция. Не става дума за всенародни и безплатни школи. Всички деца ходят на нещо след училище, независимо дали родителите плащат или не: баскет, футбол, плуване, тенис.

Това е въпрос на отношение, манталитет, чувството, че детето ти няма да е пълноценно, ако не е било в някакъв спорт, докато расте. Това е част от социализацията, шлифоването на човешкото същество тук. Във всичко това е цаката на хърватското чудо."

Коментара ()

Вашият коментар