Умереният оптимизъм към Пекин е препоръчителен. Надеждата да станем част от нов Път на коприната засега е в сферата на мечтите

Големи надежди се възлагат на китайските инвестиции у нас след посещението на председателят на Държавния съвет на Китай Ли Къцян. Говореше се за проекти за милиарди, за които височайшият гост обеща солидни парични вложения.

По време на разговора двамата премиери подчертаха важността на договореностите в София - ангажираността на китайската страна към проекта АЕЦ "Белене", участието на Китай в реализирането на инфраструктурни проекти като довършването на магистрали, за които не са предвидени европейски средства и тунела под Шипка. Беше изразено и съгласието за създаването на Глобален център за партньорство на държавите от ЦИЕ и Китай и бяха подписани документи за насърчаване на икономическото и търговското сътрудничество. Като капак азиатската суперсила обеща да изкупува и реколтата ни от тютюн.

Защо обаче китайските компании избраха

да изсипят милиарди в страната ни

и доколко големи проекти като АЕЦ "Белене" и тунела под Шипка попаднаха в приоритетите на Пекин и София? И в крайна сметка дали да вярваме на подобни обещания?

По мое скромно мнение, засега е рано да изпадаме в еуфория от щедрите обещания на китайците и трябва да запазим умерен оптимизъм. И то не защото те не са световна икономическа сила - никой не го оспорва, но през последните десетилетия прекалено често сме изпадали в телешки възторг от големите перспективи на двустранните икономически връзки и далеч не винаги това е имало някакъв пряк резултат. В България наистина има успешни и

значителни китайски инвестиции

- достатъчно е да се сетим за автомобилите Great Wall, например, но през годините е имало и много големи намерения, които така и не станаха реалност.

Не знам защо, но след тези новини неволно се сетих как през 2003 г. учех немски в университета в Бохум, Германия. Повече от половината в нашата група бяха китайци. По вида им можеше да се съди, че са издънки на неслучайни семейства в родината си - деца на партийни функционери или успешни бизнесмени. И което си е вярно, бяха доста старателни. Идваха винаги с половин час по-рано за часовете и с готови домашни. Друг е въпросът, че ако чуете някой да говори на немски с китайски акцент, това може да бъде последната гледка в живота ви. Но както и да е...

На моя чин също седеше китайче - Чан. Любезно и винаги усмихнато. Обичаше да си говорим (на развален немски, разбира се). За близо два месеца, въпреки че постоянно ме питаше, така и не успях обаче да му обясня къде се намира страната, от която съм и как се казва. "Ние си имаме свои наименования за държавите!", отсичаше Чан и упорито отказваше да се ориентира по картата на света, за да види на нея поне Балканския полуостров.

Постепенно ми направи впечатление, че зад неизменната учтивост обаче се крие много посредственост, а и

някои

откровени лъжи

Особено на въпроси, свързани с родината му, Чан бълваше такива опашати лъжи, че дори и лошото владеене на немски не можеше да смекчи неприятното впечатление. Питаш го например: вие там сте еднопартийна система, нали? - ръководната роля е на комунистическата партия, така беше и у нас навремето? Чан придобива изражение на космонавт и казва - о, не, ние сме демокрация. Е, да де, не се предавам аз, ама други партии нали няма? Не, казва уверено китайското ми другарче, напротив, имаме си още много - демократическа, либерална и т.н.

Да, ама доколкото знам, са забранени, не се предавам аз. Не, не са, казва твърдо Чан, но истината е, че те у нас нямат много привърженици.

Викам си, може пък

да е жертва на пропагандата...

Но после видях, че Чан наистина никак не е любител на истината. Един ден например учителката ни даде едно упражнение - два часа говориш с другарчето до тебе с какво се занимава и след това трябва да разкажеш на всички - всеки за съседа си.

И аз му разказвам - имам планове да уча за програмист, защото ми се струва, че има бъдеще в тази професия, но за съжаление в момента не знам нищо. Предварително преговорихме и какво ще разказваме един за друг, като ни изправят на дъската.

Но изненадата беше пълна. Бре, като стана Чан, като започна да ме описва: Моят приятел Иван, не мога да кажа от коя страна е, но той е най-добрият програмист там в родината си. Притежава и страшно много други таланти, но в програмирането е направо божество.

Изчервих се аз, започнах да протестирам, но Чан се обърна към всички с обезкуражаващата си усмивка: Освен това моят приятел Иван е много скромен!

Още от същия автор