Стар капан за наивни българчета*

Bчерашната неделя, на 17 юни, България пропусна да отбележи една тъжна годишнина - 105 години от най-съдбоносната грешка в новата ни история.

Решението на цар Фердинанд и тогавашния политически и военен елит в нощта на 16 срещу 17 юни 1913 г. нашите войски да атакуват сръбските и гръцките части в Македония. Започва Междусъюзническата война, в която ние губим всичко, което сме спечелили след славните победи в Балканската война.

Към онзи момент според Лондонския мирен договор от 30 май 1913-а, подкрепен и признат от всички Велики сили, българската територия в Източна Тракия достига до линията Мидия-Енос, тоест съвсем близо до самия Истанбул и Галиполи, а границата с Гърция минава само на няколко километра от Солун, цяла Беломорска Тракия е в българските предели.

Като територия това е повече дори от Санстефанска България. Практически националният ни идеал е осъществен, остава да се реши въпросът за т.нар Спорна зона в Македония.

В този исторически миг за българската нация гърците и сърбите ни залагат исторически капан, в който ние попадаме и с двата крака. Започват кървави и гадни провокации към нас, окупират изконни български земи в Македония, като при това вече са сключили тайна спогодба, че при война с българите ще се опитат заедно “да ни видят сметката”. Зад гърба ни за удар се готви и Румъния. И ние по най-глупав начин, без да проявим и капка разум, водени от емоции, от опияние и от справедливо възмущение, се хващаме на тяхната игра. Издигаме два красиви лозунга “Всичко или нищо” и “Сега или никога” и атакуваме…

Само че в историята често този, който иска всичко, получава нищо. Въпреки героизма на армията ни ние губим войната главно заради удара в гръб на румънските войски, които стигат без съпротива чак до квартал “Враждебна”.

Грешката на 17 юни 1913 г. завинаги ще предопредели националната ни съдба - да търсим все реванш, а не да браним вече постигнатото. Именно от тази дата започва и сръбско-гръцката, и руската, и англо-френската пропаганда срещу България - като страната агресор и “предател” на Балканите. Започва целенасочено създаване на лошия образ на България. Заради пропилените си шансове и в двете световни войни ние ще се нареждаме винаги до търсещата също реванш и губеща Германия.

Българската нация така и не успява да осъществи пълния и справедлив геополитически потенциал.

Днес на Балканите пак ври и кипи. Спорът е за името на Македония. Името Илинденска Македония беше повече от екзотично. Името Северна Македония е може би най-неприемливото за България, но това наистина не е нашият спор.

Не защото не ни засяга, а защото цели да ни вкара отново в спиралата на противопоставяне, където всички са добрички, а българите са “гадни агресори, фашисти и татари”.

Този прословут спор за името си е все същият класически гръцко-сръбски капан за наивни българчета. Нека оставим скандала на гърците и просръбските среди в Македония. Нека оставим гръцките депутати да се обръщат към македонците на чист български, едва ли има по-добро съвременно доказателство, че в Македония живеят българи. Нека се надяваме, че един ден, когато скъсат пъпната връв с Белград, македонците ще осъзнаят, че историческите им корени тръгват не от Александър Македонски, а от Аспарух и Симеон Велики. И нека още отсега начертаем червените линии в т. нар. обща история, зад които не бива да отстъпваме, защото, гледайки какво се случва, може да се окаже, че нашето ходене по македонските мъки тепърва започва.

*Авторът е водещ на “Операция История” по “България он еър”