Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Мими Николова: Йорданка не беше близка с Фидел Кастро

Щастлива съм, че най-накрая мога да пея каквото искам, казва певицата на юбилея си

В навечерието на нейния юбилей певицата Мими Николова разказа пред "168 часа" за творческия си път. Тя е пяла с най-големите звезди на българската естрада в миналото и има значителни успехи както на родна, така и на международната сцена преди 1989 г. Днес не говори за пари, но приятелите й казват, че оцелява с минимална социална пенсия.

От 10 години тя пее отново - на английски, френски, испански, италиански и португалски. Така благодарение на пианиста Петър Железаров, който е неин аранжор и импресарио, тя отново изнася концерти. А в репертоара им вече има повече от 200 джаз стандарта, евъргрийни, блусове, латино и български шлагери.

- Госпожо Николова, как решихте да станете певица?

- Винаги съм имала влечение към музиката. Още като ученичка ходех на много концерти, а имаше страхотни концерти тогава. Сашо Сладура, Бог да го прости, свиреше страхотно на цигулка с джаза на Оптимистите. Леа Иванова - и тя там, Ахинора Куманова, Снежка Добрева... После те пееха и в цирка.

В зала "България" например имаше матинета от 11 часа всяка неделя с участието на Сашо Сладура, Емил Георгиев, Людмил Георгиев, Емануил Манолов – Бадема. Спомням си, че бях “дежурна” на петия ред по време на тези представления.

Ирина Чмихова също - тя пък пееше в Летния театър в Борисовата градина и аз си виках:

Ех как мечтая и

аз така да пея.

Първо кандидатствах за хора на девойките "Бодра смяна" с диригент Бончо Бочев. Помня, че се чудех- абе как така пеят и не се объркват. Приеха ме, а след това и в един квартет. Водеше го Джеки Леви. Те бяха приятели с Петър Ступел и веднъж той му казал: имам една песен за филма "Любимец 13" и търся някой да я изпее, но да бъде естествено. Пробвал много певици - от оперетета и от други места, но все не бил доволен. Тогава Джеки Леви му отговорил - имам едно момиче, което ще ти свърши работа. Отидох, направих записа и оттам всъщност тръгна кариерата ми - от тази песен. След това я записах за радиото и започнаха да ме канят. Сега се чудя

как тази песен стана шлагер, та толкова много се слуша.

- Правите впечатление на много скромна и притеснителна при професионалните успехи, които имате зад гърба си...

- Да. Може би ми повлия една случка в детството. Веднъж за Нова година в кварталното читалище трябваше да изсвиря "По върховете на Манджурия” с акордеона - кучешки студ беше, а аз с плисирана поличка, копринена блузка и бели панделки. Излизам на сцената, натискам клавишите на акордеона, но никакъв звук не излиза. Стоя и започвам да плача... Дойде учителката госпожа Буйновска и казва - Ами замръзнали са й пръстите...

А и по-късно, съвсем в началото, пеех в един оркестър към СГНС. Имахме къща на ул. "Бургас" в София. Тогава още нямаше телефони и дойде един човек да ме пита - колко хонорар искате? И аз гледам в земята и кърша ръце: Ами... А той настоява - колко де, кажете! Винаги ме е срам да говоря за пари - те затова хората си имат импресарио.

- Печелили сте "Златния Орфей"...

- Всъщност това беше първият "Златен Орфей". През 1965 г. Генко Генов реши да прави такъв фестивал и първоначалната идея беше да се казва "Песни от българското Черноморие". Решиха конкурсът да бъде във вариетето на Слънчев бряг - най-хубавото и най-голямо вариете в Югоизточна Европа.

Започна да се обажда Генко - песни да се напишат. Тогава Заберски написа песента "Калиакра" и ми я даде на мен. Толкова беше хубаво - създаваше се неповторима атмосфера, но имахме много малко време за подготовка. На бърза ръка стана и финалът.

Спечелих първа награда.

Песента обаче беше с много дълъг текст и когато ме изкараха да я изпълня за втори път като наградена много бях притеснена и си написах първата строфа от всеки куплет на ръката - да се подсещам. Написаното се изтри. Излизам аз с големия оркестър, дирижиран от Емил Георгиев, и моментално забравям текста. Не знам дори как започва песента. Викам си, ами сега какво ще правя?! Обаче в началото има един вокал: "Калиакрааа, Калиакрааа..." и по едно време като че ли Господ ми помогна и я изпях. Ама много се бях уплашила.

- Имали сте и среща с Тодор Живков...

- Да. (смее се). През 1970 г. заминах за Куба на фестивал.

Бяхме заедно с Йорданка Христова и с Бисер Киров и се върнахме чак през 1971 г. А на следващата 1972 г. ни поканиха на откриването на бар "Каней" в Златни пясъци. Бяхме с Гери и Крум Калъчеви, които имаха много добър оркестър. Оказа се, че ще идва Фидел Кастро, а аз пеех една песен за Куба - "Куба ке линда" (Куба, колко си хубава). Тя беше химн и в текста се казваше: колкото си по-далече, толкова повече те обичам и на всичкото отгоре се пее за един Фидел, който слиза от планината. Бях учила испански.

Кастро беше на официално посещение. Цял ден се подготвяха за височайшата визита, а аз имах банкнота кубински песос и си викам - ще отида при него и ще поискам автограф върху нея. Но не стана - дойдоха отговорниците и викат оттука няма да мърдате. Начертаха един кръг и наредиха: от тези очертания няма да напускате!

Бяхме в "Каней" - много шикозен кубински бар, който тогава откриха. След като провериха всички маси да няма нещо отдолу, точно в 6 часа дойдоха официалните гости и насядаха горе на масите. Имаше и голям екип от журналисти. Оркестърът започна с репертоара на Карлос Сантана - Гери и Крум свиреха. Започнах да пея и Кастро много внимателно слуша, а бай Тошо беше от другата страна. Свърших да пея и всички прожектори се насочиха към нас - аз бях с една червена рокля с гол гръб - много впечатляващо. Фидел Кастро идва при мене, ръкува се и виждам сълзи в очите му. Казвам му, че съм била в Куба. А той ме поздравява и казва: "Ако бяхте продължили, всички щяха да станат да танцуват!" И точно тогава един глас зад мене избоботи:

"А къде сте се научили така хубаво да пеете по кубински?

Наверно сте били в Куба?" Беше Тодор Живков. (смее се). Те всичко знаеха, разбира се. Останаха толкова доволни, че ни поканиха да отидем в "Кошарите", където имаха вечеря. Закараха ни с коли заедно с оркестъра, както си бяхме облечени.

- Навремето се говореше, че Йорданка Христова е много близка с Фидел Кастро, верни ли са тези слухове?

- Не е вярно - приказки от 1001 нощ. Йорданка не е имала нещо общо с Фидел Кастро. Заедно бяхме, а те така го охраняваха там, че пиле не можеше да прехвръкне.

Изобщо в онези години в Куба атмосферата беше много особена. Фидел Кастро беше като луд - държеше по пет-шест часа речи на площада. Ние излизаме към 5 часа следобяд - връщаме се в 12 вечерта, а той още държи реч. Като бях там, плашеха хората, че ще има война със САЩ - ла герра! Да, ама като дойдеха американци, веднага хората хукват с тях... Разправяха се и вицове в Куба, че Кастро загинал в катастрофа, а негов двойник бил оцелял.

- Имаше ли ограничения навремето по отношение на репертоара?

- Определено. Понеже съм пяла предимно по морето - на Златни пясъци например имаше ограничение колко процента от песните трябва да са чужди и колко преводни. Примерно чуждите песни не трябваше да надвишават 20%.

И за жалост много малко се пееше на английски, а публиката беше предимно от англичани и други чужденци.

Някъде след 1965 г. Милчо Левиев ме покани като солистка на “Джаз Фокус 65”, а на Златни пясъци пеехме в бар "Астория". И там ни бяха подгонили много. Обаче имаше един Личев във варненската дирекция, който беше голям арабия и той правеше всичко възможно да не дойде комисия. Накрая те все пак дойдоха, но нашият ангажимент вече свърши.

Идваха комисии да слушат и проверяват. Аз пея на португалски, а един от проверяващите, Парашкевов, вика не - това е на английски! Свещена простота. Мене не са, но много музиканти ги глобяваха, и то глупаво, защото публиката беше западна. Дори руснаците казваха: Абе стига сте ни преследвали с тези наши песни - ние се чудиме как да чуеме друга музика. Имаше един Попов, шеф по партийна линия, който много ни гонеше:

Продължавай да пееш, казваше, и с куфарчето в София! Затова сега се радвам, че мога да пея каквото поискам.

- Имате успешни изяви и на международната сцена...

- Да. Бях в Сопот в Полша и голямата Катерина Валенте беше с нас. Там изпях "Беата" и Йежи Полонски се учуди - “не знаех, че моята песен може да звучи така хубаво”. След това в Сплит. После в Ирландия, Кеселбар и Варадеро - Куба.

Но един от най-големите ми успехи е в Япония. За тамошния конкурс кандидатстваха 1800 песни от цял свят и от тях 32 отиват на финал в Япония. Беше през 1977 г. - съпругът ми Иван Стайков написа песен на английски и се класирахме. Беше все едно че отиваш на друга планета. Невероятно. Имаше участници от Америка, от Бразилия, от Европа, а от соцлагера бяхме само аз и Карел Гот. С един “Боинг” заминаваме от Амстердам, но когато излетяхме, непрекъснато ни даваха разни неща на борда за ядене и пиене и по едно време схрусках нещо твърдо - ау, коронката на предния ми зъб се счупи! Леле като ми се развали настроението - как ще пея в този вид?!

Стюардесите като разбраха - веднага изпращат по телекса в Япония - счупен преден зъб! А от нашето посолство пък разбрали, че всичките ми зъби ги няма. Румен Сербезов беше тогава посланик. И аз пристигам в много лошо настроение, а те ми казват - сега вижте дали има писмо за вас. Аз си викам кой пък ще ми пише писмо? И гледам на един плик пише: Miss Mimi Nikolova - дават ми адреси на 30 най-големи зъболекарски клиники в Токио. Обаче как ще ходя аз в тях - та ние нямаме никакви пари... Отиваме в хотела, където всички знаеха за инцидента. Разтичаха се хората и ми казват - спокойно, ще платиме или ние, или самолетната компания, защото се е случило по време на полета. Куриозното е, че преди това аз се смеех и се подигравах, че хотел "Кейо плац", който беше като цял град на 50 етажа, има какви ли не агенции и даже има зъболекарска клиника. Викам си - Божеее, чак пък зъболекарска клиника?! Сутринта веднага дойдоха взимат ме и ме слагат на стола - аз им давам моята коронка - а те казват: ние с такива материали не работиме. Донесоха една тава с коронки и так-так за пет минути ми оправиха зъба. Казаха, че е временно, а аз после 20 години изкарах с нея.

След това отиваме на репетиция в Токио в някакво студио - не с целия оркестър, който беше 120 души, а с половината - 60 души, да кажем. Изпявам песента и целият оркестър ме аплодира. След това на генералната репетиция бях в голямата зала "Будокан" - 13 000 души публика, а на мишпулта за озвучаването работят 50 души . И там не беше като на "Златния Орфей", да ти дават да започваш отново - само няколко такта с целия оркестър и вечерта направо на концерт. Присъдиха ми специалната награда на журито.

- А помните ли репресиите срещу музикантите?

- Разбира се. Сашо Сладура, горкия, на втория ден са го убили след като влиза в лагера. Спомням си като пътуваме през Ловеч и колегите шепнат под сурдинка - тука е Сашо Сладура, а той вече е бил убит. Леа Иванова пък често се шегуваше след лагера. Разправяше как една нейна съученичка отишла на екскурзия в Египет при пирамидите и една мумия се разбудила и казала: абе тука една Леа Иванова, тя още ли пее?

Баща ми и чичовците ми са свещеници и в биографията ми пишеше - произхожда от фашистко семейство. Навремето даваха характеристики от партийния секретар и веднъж дали писмото на майка ми да го занесе. Тя обаче работеше в пощите, отваря го и там пише за мен: "произхожда от фашистко семейство, бащата свещеник, чичото, и той свещеник - в Сливенския затвор. Врагове на народната власт. Тя има отрицателно отношение към народната власт. Пее на английски. Мечтае за Запад."

Някъде през 60-те години получавам призовка - да се явя за кратка справка в Централния затвор Бях студентка - следвах английска филология. Викам си, Боже, защо ме викат?! Да не би баща ми да се е напил и да е казал нещо против властта?! Какво ли не си мислих и не можах да спя цяла нощ. Ни жива, ни умряла отидох сутринта в 7 часа в Централния затвор и давам съобщението. Човекът на информацията, като ме видя, пита - и коя песен ще ни изпеете сега? А един байчо, който беше като някакъв разсилен, казва: “Сега не й е до пеяние!”

Водиха ме от етаж на етаж - един ме посреща, друг ме изпраща - не знаеш къде отиваш. И накрая се оказа някаква грешка - съвпадение на имената. Ставало дума за някаква история с търговия на дънки. После ми се извиниха и с една джипка ме изпратиха до университета на лекции.

- Имате ли любимци сред другите звезди на българската естрада?

- Разбира се. Работили сме заедно с някои от най-големите имена. Спомням си например Емил Димитров и баща му факира Мити и майка му - мадам Сизи. А пък той много възпитан. Заминаваме на едно турне но от две места - ние пред цирка, а те пред министерството на земеделието. И той дойде при мене: "Аз съм Емил Димитров и искам да се запозная с вас. Исках да ви поздравя."

Със "Студио 5" правехме концерти в БИАД. Там беше отделна "губерния" и аз пеех на английски "Хийт дъ роуд Джек".

Със “Студио 5” правихме и смесена програма из страната с известните комици - Георги Парцалев, Стоянка Мутафова, Енчо Багаров.

За една бройка щях да бъда и с незабравимата Паша Христова в самолета. По това време бях в оркестър “София” към СГНС. Но стана едно недоразумение, и не заминах. За щастие. Беше много трагично събитие кончината й. Божа работа. Но и Стефан Воронов, който се страхуваше да лети със самолет, си отиде нелепо - катастрофира с автобус.

- Разбрах че продължавате да пеете и в момента, как се чувствате след толкова години на сцената?

- Щастлива. Радвам се, че най-накрая вече мога да пея каквото искам. В тази връзказаповядайте и на юбилейния ми концерт на 30 юни в Студио 5 на НДК.

Oще четете:

Кой даде прякора "човек от народа" на Тодор Живков

Холивудска звезда си взе куче, намери си любим бар и стана виден столичанин

Коментара ()

Вашият коментар