Когато днес у нас стане убийство, журналисти веднага летят към мястото на „произшествието”. Разказват ни що за човек е бил убитият, какво скръбно семейство оставя, колко добър съсед е бил. Питат и разпитват – кой, как, защо. Ако убийството е „знаково” разказът продължава с дни и седмици.

В СССР при режима на Сталин са унищожени над 10 милиона души. Всеки от тях е имал своя семеен и професионален живот. Но е нямало кой да предава от „мястото на престъплението”. И все пак, нека да си представим, че е имало кой да "предава". Да си представим, че към всеки убит е препускала дежурната кола на "редакцията" и журналистка е вирела микрофон. Да допуснем, че на един човек убит от Сталиновия режим „медиите” трябва да отделят поне 10 минути. Това би означавало журналистическият разказ или репортаж, да продължи 100 милиона минути. Или 1 милион и 666 667 хиляди часа. Или 69 444 денонощия. Или... 190 години! 190 години денонощно „телевизионно предаване” от „мястото на събитието”. Но нима всеки човек, жертва на Сталинския режим, не заслужава поне тези 10 минути?

Става дума за огромно, непобиращо се в човешкия разум, комунистическо престъпление. А липсата на този репортаж в Русия, както впрочем и в България, липсата на декомунизация, обяснява защо боледува руското общество, защо боледуват от комунистическата зараза и много българи.

Днес медиите ни занимават от ранна утрин с битови скандали и убийства, но нехайно отминават политическите убийства, политическите престъпления на съветските и българските комунисти? Защо не влязат всяка сутрин в дом на репресираните от комунистическия режим. Да разкажат само за 10 минути една човешка съдба? Не само на руснаците, но и на нас, българите, ни липсват тези 10 минути, които като човеци дължим на жертвите на сталинизма, на комунизима.

Това, че има политици, които не се сещат за тези 10 минути е по-малката беда. По-голямата е, че расте младо поколение, което не само не се сеща, а просто нищо не знае. Поколение, което не разбира, че всеки човек има неповторима, уникална съдба, че човешкият живот е върховен Божи дар и никой няма право да го отнема насила. Не разбират младите, че всеки спомен за човека е дълг на живите. Затова и не мога да проумея как може млади хора да се кичат със символите на престъпниците – червената петолъчка, знамето със сърпа и чука, да си татуират ликът на Сталин. Това е низост, връх на негодничеството. Това е мракът на човека.

Такива са фактите: 190 години денонощен репортаж от "мястото на престъплението" наречено сталинизъм.