Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Николай Волев: Бях псевдоагент! Надиграх и ДС, и Тодор Живков

Службите се провалиха напълно в опита си да ме използват за целите на външното си контраразузнаване

Отказах да снимам филм за Първия заради неспособността ми да правя каквото и да било по поръчка

Цял живот се боря със страха и не му позволявам да ме покори

Кинорежисьорът Николай Волев разбунва духовете със своята автобиография "Девствената проститутка", в която не спестява нищо от житейската си история в един безжалостен диалог със себе си. Чрез тази смела и откровена изповед той отново остава верен на същността и принципите си, като не позволява на какъвто и да е страх да го подчини.

- Г-н Волев, защо определяте себе си с оксиморона девствена проститутка, като давате именно това заглавие на вашата автобиография?

- Зад съчетанието на тези привидно противоречиви, несъвместими понятия се крие духът и смисълът на моята професионална дейност. Отне ми близо 400 страници да разкажа защо смятам така и няма как сега да го обобщя в няколко изречения. Със сигурност не се опитвам да привлека интерес. Смисълът на този нравствен оксиморон е доста дълбок и той би могъл да бъде разбран само ако книгата бъде прочетена. Докрай.

- Това автоинтервю, чрез което разказвате историята на живота си, донякъде израз на вашата самонадеяност ли е?

- Сигурен съм, че тълкуванията ще бъдат най-различни, в зависимост от това кой и как чете книгата. Слава богу, хората сме различни както по външност, така и по ум, чувствителност, пристрастия и ред други признаци. Бих искал да оставя всеки сам да прецени дали избраната от мен форма е сполучлив или погрешен ход. И най-важното дали това, което съм споделил за себе си, вълнува и води към размисъл. Всъщност тази автобиографична книга е

един филм в

писмена форма.

Съгласих се да я напиша, след като отказвах на издателя цели три години. И когато най-сетне се захванах, започнах да виждам на екрана на съзнанието си картини от своя живот, които възпроизведох с думи. Между кориците на книгата са най-ярките образи, които съм запаметил през 70-годишния си съзнателен живот. Явно по природа съм склонен към образност. А пък освен киното, част от биографията ми са заниманията с архитектура и рисуване.

- Напълно безпощаден ли бяхте към себе си?

- Не спестих нищо умишлено. Нищо не съм прикрил, съобразих се единствено с обема. В писането съм също толкова самоубийствено откровен, както във филмите си и всичко останало. Наясно съм, че откровеността е опасна и вредна от практическа гледна точка. Зная, че тя ме прави силно уязвим, но не мога да избягам от себе си. Просто

не ме бива да лицемернича,

да се преструвам.

Понякога ми се е искало така нареченият здрав разум да ръководи постъпките ми, но чувствата винаги са вземали връх.

- Опасявате ли се, че може да разгневите някои хора?

- Изглежда имам това свойство да предизвиквам омраза у определен тип хора. Усещал съм се като обект и на омраза, и на завист, но това е било нищожно в сравнение с тоновете любов, които съм получил през живота си. Признанието и уважението от страна на милионите зрители на моите филми в продължение на близо четири десетилетия зачеркват с един замах завистта на малцината омразници – предимно хора от моите среди. Невероятно хубаво е усещането, че съм получил толкова много любов. Вероятно, не съвсем заслужено.

- Вече мнозина се развълнуваха от разказите за вашите взаимоотношения с Държавна сигурност по времето, когато след гимназията работите като екскурзовод в "Балкантурист".

- Да, в книгата описвам как съм успял да надиграя комунистическата Държавна сигурност. Да измамя службите. В моя случай ДС се провали напълно в опита си да ме използва за целите на външното си контраразузнаване. Чувствам се изключително горд с това, че успях да наложа собствената си воля над една толкова могъща структура. Бягството ми през 1968-а в Англия през Турция бе смятано за държавна измяна според правилата на тогавашната идеология. След като се върнах, бях на косъм да ме вкарат в затвора, но няколко щастливи

случайности ми помогнаха да „отърва въжето”.

Малцина са тези, които са успявали да надиграят ДС и аз съм един от тях.

Не само тогава – никога не съм позволявал на никого да наложи своята воля върху мен и всички, които са се опитвали да го направят, са се проваляли.

- Знаехте ли, когато избягахте в Англия, че това е временно и ще се завърнете?

- Не. Изобщо не си го представях. Мислех, че си отивам от България завинаги. Само че тогава

не подозирах, че

съм склонен

към носталгия.

Просто това чувство на тъга, на мъка по родината, е много силно у някои хора. То отсъства при други, но при мен се оказа страшно силно. Върна ме и осъзнаването на обстоятелството, че в страна, в която не е минало детството ми, не можех да бъда автор, а само изпълнител.

- След успешната мисия по завръщането ви на родна земя постепенно навлизате в киното, където от „безопасните” филми стигате до вашия филмов бунт - "Маргарит и Маргарита". Какво ви накара да предприемете този риск?

- Още от самото начало ме вълнуваше възможността да достигна до възможно най-широк кръг зрители с разказването на едновременно смешни и тъжни истории. За мен трагикомедията е същността на човешкото съществувание. Затова комедиите ми са изпълнени с тъга, а в трагедиите ми има много смях.

Това, което ме подтикна да направя "Маргарит и Маргарита", бе усещането, че не бих могъл повече да уважавам самия себе си, а камо ли да искам уважение от други, ако не се преборя със страха от цензурата. Сиреч, ако не успея да надмогна автоцензурата. А тя беше в основата на нашето изкуство по онова време. Идеологическите началници разчитаха, че всички творци ще бъдат достатъчно разумни да не хулят строя.

И ако не го хвалят за пари – както правеха мнозина, поне ще си държат езика зад зъбите, като не се захващат с опасни теми.

С бяс към самия себе си си казах, че единственият начин да докажа, че съм мъж, че съм достоен за уважение, бе да се преборя с това чувство на страх. И да направя филма така, както само аз и единствено аз реша. Една от основните, според мен, задачи на изкуството като цяло е да поразтърсва хората. Да хвърля камък в блатото.

С "Маргарит и Маргарита" отново прибягнах до хитрост. Успях да изиграя цензурата на ниво Киноцентър и дори заблуждавах по-страхливите сред екипа и актьорите, че правим „невинен” любовен филм.

До стъпването на снимачната площадка не казвах какво предстои да се заснеме. Щастлив съм, че никой не се отметна, пък и всички вече се бяха хванали на хорото.

Оказаха се достойни хора и решиха да продължат с мен въпреки страха си. Затова започвам книгата с мотото:

"Късметът и любовта спохождат смелите."

- Дръзвате да отхвърлите поканата на Тодор Живков да заснемете филм за него. Защо?

- Един от най-големите ми недостатъци в житейски, битов смисъл е крайната ми неспособност да правя каквото и да било по поръчка. Не познавам друг режисьор или кинаджия в България, който да не е направил нито една халтура и нито една реклама. Мнозина хора на изкуството изкарват по този начин бързи и лесни пари. Аз не мога, защото не търпя,

не понасям някой

да ми казва какво

да правя.

Това беше и причината, поради която не останах на Запад. Там трябваше задълго да вляза в подчинена роля на продуцентите, на хората с парите.

А на Живков отказах с обяснението, че ми е поискал много висок хонорар и е невъзможно да осигуря бюджета за филма.

- Смятате ли, че с вашия характер на бунтар сте се разминали с трагичната съдба на много други заради факта, че вашият баща е бил комунист и е успял да ви опази? Споделяте, че в последните си години той се е разкаял за своята политическа принадлежност.

- Да, но най-вече ме е опазил късметът. Случайността. Онова, което ми помогна да се размина със смъртта 7 пъти по необясними за мен начини. Баща ми бе разочарован от проявленията на комунистическата власт още в началото на 50-те години. На смъртния си одър ми каза, че единственото нещо, за което съжалява в живота си, е, че на младини е повярвал в тази идеология. Същото разочарование са изпитали и ред изтъкнати западни интелектуалци и творци, увлекли се по комунистическата идея – Пикасо, Камю, Жан-Пол Сартър, Джоузеф Лоузи и още много други.

Но едно е да имаш идеали,

друго е да ги превърнеш в доходоносна професия.

- С падането на режима идва новото време, което също ви отблъсква. Днешната действителност все така грозна ли е за вас?

- Не мога да изпитвам нищо друго към онези първи, мутрешки години на мнимата ни демокрация, освен отвращение. Макар че сега е още по-гадно, защото тогава престъпността, мафиотщината беше на улицата. Беше видима. А сега се скри. Барна се в скъпи костюми и се барикадира със силни магистрати. Стана по-лъскава. Но нищо не се промени. България продължава да е най-бедната, най-изостаналата и корумпирана страна в Евросъюза, а хората са все по-онеправдани, смачкани, унизени и подритвани. Мафиотите промениха само външния си вид и се понаучиха да плещят засукани фрази.

- Разказвате, че сте отхвърлили Дарина Павлова за роля в "Огледалото на дявола". Не се ли притеснявахте да сте толкова категоричен?

- От какво да се притеснявам – просто отказах едни пари. Не знам колко е щял да ми даде Илия Павлов, ако бях взел жена му, но със сигурност са щели да ми дойдат добре. Не можах да преодолея погнусата да ги взема обаче.

- Допускате читателите и до много тайни от вашия личен живот и интимни връзки с известни актриси. Премълчахте ли някоя своя авантюра?

- Напротив, разказах всичко. Цял живот нещо отвътре ме е тласкало да правя нещата докрай. Иначе не виждам смисъл да живея. Ако не съм могъл да се преборя с нещо в този свят, това е било посредствеността. Изпитвам дълбоко отвращение към всичко мижаво, средновато.

- И все пак вашите извънбрачни авантюри много често са ви измъчвали.

- Страданието е едновременно и бич, и благословия. Самодоволният, спокойно и охолно живеещ творец, не може да създаде нищо стойностно.

- Настоящата ви съпруга Доротея ли е жената на вашия живот?

- О, да. И времето доказа това. Нито аз, нито тя сме хора, които бихме останали с някого, ако не изпитваме достатъчно силни чувства, уважение и преклонение към другия. С жена ми се усещаме все едно вчера сме се запознали. Огромно щастие е да можеш да изпитваш такива взаимни чувства за толкова дълго време. Пък и аз съм крайно придирчив – нещо съвсем дребно може да срути някого в очите ми. Една непочтеност, една проява на неточност. Най-вече на злонамереност. И край. До там.

- Ракът яви ли се като един от най-големите ви врагове?

- Врагът не бе ракът, а страхът от тази болест. Защото ракът е естественият край за всеки от нас, ако не умрем от нещо друго. Така ни е създала природата. Изобщо, един от най-големите врагове на хората е страхът. Страхът от каквото и да било е много гадно, унизително чувство. Кара те да преглъщаш, да навеждаш глава, да коленичиш. Прави те роб.

Цял живот се зъбя

на страха

и правя всичко възможно да го държа на разстояние. Да не му давам да ме покори. Тъкмо страхът е карал българите да търпят робството векове наред – повече от всички други народи в Османската империя. Пък и сега толкова много хора продължават да скланят глави пред силните на деня, пред наглите, пред всички онези, които ги яхат и смучат парите им, здравето им, живота им.

- Покрай премиерата на вашата книга ще се представите и като художник с ваши графики. Какви емоции изливате на платното?

- Това е една моя стара страст, която бе свързана с архитектурата и първоначалното ми желание да стана художник. Много съм щастлив, че един голям наш скулптор, Павел Койчев, ме окуражи ги покажа на по-широка публика. Защото те си стоят в портфолиото ми близо половин век вече.

- А осъзнавате ли грешките си така, както се гордеете с успехите си?

- Осъзнавам прекрасно къде съм успял и къде - не. Съзнавам много добре мястото си в света на киното. И то не е много високо. В световното измерение на това изкуство. Част съм от народ, който не се слави с особени постижения не само в киното, затова не мога да изпадна в състояние на самозаблуда и да се самоизтъквам.

Веднъж ме питаха какво най-много искам оттук нататък да постигна в живота. И аз казах, че си представям как някой ден ще се науча да правя кино.

Няма да забравя един свой разговор с Никита Михалков, на по чашка. Попитах го защо е престанал да снима с Павел Лебешев - много голям оператор. А Никита се натъжи, обърна си главата и не отговори на мен, а каза в пространството: "Ех, Павка, Павка, престана да се учиш." И това го каза един всепризнат човек, режисьор с "Оскар". Тогава си казах:

„Щом Никита все още се смята за ученик,

какво да кажа

за себе си?!”

Надявам се никога да не си помисля, че съм се научил как се прави добро кино.

Най-хубавото при мен е, че все още имам идеи, желание и сили за работа. Попаднах на нещо, което така силно ме развълнува, че "Маргарит и Маргарита" ми се струва като невинна шегичка.

*Премиерата на "Девствената проститутка" е на 6 март от 19 часа в "Перото" в НДК. За книгата и нейния автор ще говори журналистът Васил Иванов. Откъси ще прочетат актьорите Катерина Евро и Башар Рахал. Изложбата с графики на Николай Волев ще бъде открита от скулптора Павел Койчев. Автобиографията вече е на пазара.

Коментара ()

Вашият коментар