Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Масов разстрел на елита на Централни гробища

Палачите ограбват убитите и ги хвърлят в обща яма

От Първи състав на Народния съд са осъдени на смърт и екзекутирани на 1 февруари 1945 г. 3-ма регенти, 22 министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и един княз.

Нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. е студена, тиха, с лек вятър. Осъдените са извеждани от подземията на Съдебната палата със завързани ръце и товарени в шест камиона, които чакат в двора към входа откъм ул. „Алабин”. Забранено им е да викат, протестират, да вдигат шум въобще. За неспазване на тази заповед най-напред с приклад е пръснат черепът на младия депутат Иван Батембергски, защото си позволил да извика за помощ, може би се е обръщал към Всевишния, може би към родителите си, но… Следващата жертва е бившият министър Тодор Кожухаров, инвалид от войните, писател, който извикал

“Не трябва да

плачем за нас,

а за България”,

после запява националния химн “Шуми Марица”. Разбиват му главата с револвер.

Версиите за тази зловеща нощ са многобройни, но би трябвало да се доверим на тогавашния началник на служба “Паркове и градини” в софийските гробища Цеко Алексиев, който е бил свидетел на касапницата, видял е и жертвите, и палачите. Разказът му е записан през 1995 г. от депутата Христо Марков.

"Аз съм единственият човек, който анкетира навремето Цеко Алексиев - разказва Христо Марков пред "168 часа". - Той беше много възрастен, когато през 1995 г. откривахме паметника на убитите от Първи състав на Народния съд. Този човек през цялото време плачеше. Поинтересувах се кой е и разбрах, че е работил на Централните гробища. После той ми съобщи, че е бил началник на гробищния парк в онези години и ми разказа в подробности за нощта, когато са разстреляни регентите и останалите висши представители на властта."

Според разказаното от Цеко Алексиев мястото, определено за екзекуцията, е било осветено с автомобилни фарове, повечето от убийците били цивилни, не униформени, въоръжени с шмайзери, а екзекуцията започнала с разстрела на княз Кирил, после Филов, генерал Михов, а след тях преминали към министрите.

“Първи убиха Александър Сталийски, после Багрянов, Божилов, Даскалов.

Стреляха в тила им

с пистолет

и труповете падаха в ямите. После д-р Станишев ходеше до всеки от убитите, навеждаше се, слагаше ухо на сърцето, търсеше пулса, установяваше смъртта. Взе да се развиделява и тогава решиха, че върви бавно. Започнаха да ги убиват на групи с шмайзерите. Последен разстреляха доктора. Уби го Главинчев” - разказва свидетелят Цеко Алексиев след години.

Не минало и без мародерство от страна на палачите. Вземали са от жертвите всичко ценно – пръстени, часовници, златни халки. Един от по-нисшите чинове

събува ботушите на убития княз Кирил

Ето какво си спомня и царица Йоанна за тази зловеща нощ: “На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията…

... В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези “вече готови” ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори

бяха готови с автомати в ръце… Изглежда, че на всеки убит [проф. Ал.] Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит.

… Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Но никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци

и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там, не се узна повече нищо.

… Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от “Кървавия четвъртък”. Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години.“

Палачите на елита се радват на завидна кариера в социалистическа България – Фердинанд Козовски станал последователно зам.-министър, посланик и председател на Народното събрание, а Лев Главинчев шеф на Гранични войски.

Коментара ()

Вашият коментар