Първо да променим отношението към хората в неравностойно положение. Насилниците им са същите, които бият и жените

Сякаш от зората на демокрацията, когато сини и червени стигаха до бой и цели семейства се развеждаха заради политически скандали, не е имало такива нестихващи пунически войни, каквито се вихрят по повод Истанбулската конвенция.

В същото време някак между другото мина и замина новината за боя и

обидите на “маймуна гадна” към деца

с психически увреждания в дом “Хризантема” в Габрово. Уволниха дисциплинарно директорката и шефкатата на Агенцията за закрила на детето и всичко заглъхна. Като да е в реда на нещата.

В публичното пространство не се появиха пламенни защитници на правата на малолетните жертви на агресията, каквито наблюдаваме около конвенцията от Истанбул. Колко души поискаха или отидоха да помогнат на децата с увреждания? Особено след като се знае, че са били принудени да търпят насилието с години. Никой не организира шествия и протести. Не се поинтересува има ли такива случаи с други беззащитни? Липсваха и мнения с въпроси що за хора сме, щом не се противопоставяме масово на агресията в дом “Хризантема”.

А насилието и безразличието към хората в неравностойно положение не са изолирано явление. Само няколко дни двама тийнейджъри убиха клошар във Варна с психически проблеми и дори заснеха в клип гаврата. Колкото и да се говори за търпение и еднакво отношение към всички, неведнъж сме били свидетели на насилие срещу тези, които не могат да се защитят.

Безспорно е, че те

страдат от снизхождението

и високомерието към тях,

и очакват нещо да се промени. Не говорим само за елементарните условия за достъпност, каквито няма навсякъде въпреки законите, а за поведение на всички останали.

Вярно е, че на високо ниво в управлението на държавните агенции има назначени представители на хора със специални потребности, но това са единици. Насилието в дом “Хризантема” и други подобни случаи показват, че тази група наши сънародници, които са уж защитени от Конвенцията за правата на хората с увреждания, не получават същото внимание и закрила, на каквото се радват т.нар. джендъри според документа от Истанбул.

За спазването на техните права

държавата

ще трябва да финансира

неправителствени организации. А нищо чудно, даже съвсем логично е, че следващата стъпка ще е да се вдигнат митинги за признаване на еднополовите бракове и родителски права на хомосексуалните двойки. Което уж се отрича от привържениците на конвенцията.

“Не, тя защитава само жените от домашно и насилието, основано на пола им”, твърдят защитниците на ратификацията. Тогава защо в английския вариант на текста думата sex в смисъл на “пол” се споменава само веднъж и още 18 пъти в прилагателното “сексуален”, докато думата

“джендър”, която е натоварена с допълнително значение

като социална роля в обществото, присъства 25 пъти? Ако говорим за правата на слабия пол, който често е обект на агресия, домашно насилие, сексуален тормоз, защо е казано толкова двусмислено и неясно, така че всеки да тълкува написаното според собствените си разбирания? Защо се оставя вратичка на съмнение? Жените трябва да бъдат защитени, но често насилниците им са същите, които проявяват агресия към хората с увреждания.

А що се отнася до третия пол, безспорно е, че като всяко малцинство трудно се преборва да получи равни права с тези на останалите. Но нека първо да се решат проблемите на хората в неравностойно положение, които са по-уязвими от тези с различна сексуалност. Ако сме наистина човечни.