ДА СИ КАЖЕМ КРИВИЦИТЕ

Ако Истанбулската конвенция ще помогне на всички онези политици, обществени личности, културни дейци, които имат претенцията да формират общественото мнение, да покажат публично и открито своята нестандартна, модерна, „истанбулска” сексуална ориентация, своя новонамерен социален пол, то аз с две ръце подкрепям тази конвенция. Но идеята, че ще подкрепя политически документ, а някои от горещите му фенове ще продължават да не споделят публично своя „джендър”, не ме въодушевява.

Защото в живота аз срещам граждани – мъже и жени, гласувам за тях, ако са политици, чета техните книги, ако са писатели, слушам тяхната музика, ако са музиканти, доверявам им се, ако са юристи, разчитам на тяхната защита, ако са полицаи. Приел съм ги. Но защо тогава те отказват да споделят публично своя джендър, своя „социален пол"? Защо отказват да бъдат откровени? Защо е тази потайност? Защо просто, както е прието да споделиш своята етническа принадлежност, „третият пол” не сподели открито и своята „социална роля”, своя „социален пол”.

Впрочем, в други държави това не е проблем. Какво претеснява тогава някои известни нашенци – общественици, политици, културни и спортни дейци, след като са приели една нова социална роля да я споделят открито със своите почитатели, с гражданите. И Истанбулската конвенция ли е тази, която ще изцери притесненията им? Защо не застанем всички на позицията на откритостта? Защо трябва да продължи в българското общество да се шушука за този или онзи?

В началото на 90-те години така се лепяха етикети на политици – този бил „обратен”, онази – също. Това оказа влияние върху политическата ориентация и нагласи на гражданите при гласуване. Потайността породи и антидемократична пропаганда. О кей, става дума за „личен живот”. Но възможностите за такъв „личен живот” Истанбулската конвенция предвижда да се „изучават” в училище. Е, след като се изучават, защо открито да не се споделят? А ако политическото сдружаване например започне да се осъществява не по идеи, а по „джендър” ориентации? Как да се ориентира обществото, как гражданите да са сигурни, че съответното политическо действие е резултат на политически идеи, а не на „джендърски” социални игри? Че то е истинско, а не „социална роля”, игра, маскарад?

Когато бяха отворени досиетата стана ясно, че известни личности, прикривали усърдно своята „нестандартна сексуална ориентация”, своята новонамерена „социална роля”, са били вербувани като сътрудници на Държавна сигурност на основата на тази им „слабост” или „увлечение” човешко. За да продължат да се прикриват, за да продължат да творят и пишат, те се съгласяват да доносничат за свои „стандартни” колеги. Прикриват себе си и съсипват живота на други хора.

На 9 септември 1992 г. се създаде Българската гей организация „Джемини”. Тя си постави за цел "социалното интегриране на лесбийки, гей, бисексуални и транссексуални в България". Уикипедия изброява още младежката ЛГБТ организация „Действие“, Ресурсен център „Билитис", Gay and Lesbian Accepted Society (GLAS) Foundation Bulgaria, ЛГБТ Пловдив. Българският Хелзински комитет посочва, че от началото на 2004 г. Законът за защита от дискриминация покрива дискриминацията по признак сексуална ориентация във всички сфери. Но Законът не покрива признака полова идентичност, тоест траннсексуалните хора не са защитени от дискриминация. Съответно, престъпления от омраза, мотивирани от сексуалната ориентация или половата идентичност на дадено лице, не се считат за криминално деяние.

Следователно приемането на Истанбулската конвенция неизбежно ще доведе до промени в законодателството. И това е логично. Насилието е недопустимо, който и да го осъществява и срещу когото и да го осъществява. Но не за това става дума в този текст, а за нещо още по-естествено, предполагащо се от само себе си. То е следното.

Демокрацията предполага откритост, откровеност, всеки да се покаже публично такъв какъвто е. Да си защитава открито позицията, ориентацията, да каже простичко и ясно: ето, аз защитавам този закон, тази конвенция, защото съм гражданин: мъж, жена или хермафродит, както би рекъл Христо Ботев, например. Лично на мене не могат да ми повлияят агитации на политици, общественици, които прикриват своята сексуално-социална ориентация, своя ново намерен „джендър”. Звучат ми фалшиво. Подозирам ги в неискреност. Бих ги разбрал и бих се вслушал в техните аргументи, ако кажат например: аз съм мъж по-рождение, но социално се чувствам жена. И тази ми социална роля най-добре виждам защитена в позицията на тази или онази партия, закон, конвенция. С други думи: предпочитам по-ясните, по-откровените ситуации. Или казано с думите на Апостола: „Да си кажем кривиците и да продължим заедно нататък”.

*Коментарът е от фейсбук