Случващото се в България ме навя на един спомен, който е показателен и символичен на много нива, затова го споделям.

Преди няколко години аз бях издател на едно лайф стайл списание в сащ, с акцент върху културата, литературата, образованието, семейството, децата, качественото родителство, активния живот, пътешествията и т.н. Опитах се изданието ми да не звучи като клише и да не е плиткоумно.

Та разбирам аз в един момент, че един женски затвор се е абонирал за него. Също така разбирам, че явно се прави разбор по темите в списанието в затвора, защото затворнички започнаха да пишат до редакцията.

Сега, какво ви кажа за тях – всички бяха майки, отделени от децата си и всички бяха се родили и израстнали в гетото. Пишеха ужасно неграмотно, неясно и общо взето беше трудно да се разбере мисълта им, освен, че искат да не са там където са.

Нямаше как да отговаряме на писмата, но аз отговорих само на едно. Една жена ни писа, че иска да промени живота си, но не знае как и че много иска да я посъветваме каква мотивационна книга да прочете. Замислих се какво да й предложа, което да е хем достъпно за нея, хем да има нужната символика, хем да е красиво написана и се сетих за „Джонатан Ливингстон Чайката” от Ричард Бах.

Написах на жената едно окуражително мотивационно писмо и й пожелах успех и сили в себеусъвършенстването. След няколко месеца получих отново писмо от въпросната жена, в което тя ми съобщава, че е прочела книгата и че се чувства готова да се справя с живота като ме уведомява, че очаква да й дам шанс като я взема на работа в редакцията.

*От фейсбук