В гримьорната с колеги си играели на “умрели”.

- Къде?

- Искам да вляза в театъра.

- Като зрител или…

- Като актьор.

- Трябва да платиш.

- Каква е цената?

- Един живот.

Актьор, певец, конферансие, писател или просто Вели Чаушев отиде да играе в небесния театър на Богоявление. На 83 години той преживяваше смъртта хиляди пъти на сцената, от която не слезе почти до последния си ден и на която дарява цял един живот.

"Още един от Големите актьори на Сатиричния театър си отиде от този свят... - написаха от Сатирата във фейсбук. - Актьор на словото - не само от сцената, но и автор - майстор на думите в книгите - поклонение към театъра и към хората на театъра... Човек на вица, артист, горящ в театъра и за театъра... Вели, ще ни липсваш с усмивката си, със съпричастността си към съдбата на Сатиричния театър...

Вели, вярваме, че сега си на онзи свят, за да превръщаш в прекрасно слово историята на театъра, за който даде целия си живот... Обичаме те!"

Съдбата е благосклонна към Чаушев. Роден е на 11 септември 1934 г. в малкото градче Златоград. Учи за начален учител, а плановете му включват да замине за Москва, където да продължи образованието си в сферата на литературата и руския език. Но пътят пред него е друг.

Поканен е на вечеря, на която присъства великият Апостол Карамитев. Вели Чаушев казва стихотворение, а актьорът е впечатлен. Пита го какво ще прави след това, а Вели е категоричен, че ще замине да учи в Москва. "Ако не те приемат, кандидатствай във ВИТИЗ", казва Карамитев и по този начин предопределя съдбата на Вели Чаушев.

Така и не го приемат да учи литература и руски език и затова се насочва към театралната академия. Отива за съвет при Апостол Карамитев, ала единственото, което той му казва, е:

"Ти вече си готов. Тръгвай напред, ученико" 

На страниците на своята книга "В небесния театър" той сантиментално описва срещата със своя учител, жена му и крилете, които му е дал:

- Маргарита, къде си сложила крилата? (Маргарита Дупаринова, великолепната актриса, беше жена му.)

Тя, от другата стая, отговори със страхотната си дикция:

- В гардероба.

Той отвори гардероба, извади чифт млади крила и ми ги заши на раменете.

- Това - попитах - за какво?

- За да полетиш утре.

- Но аз не знам как.

- Никоя птица в началото не знае как. Небето я научава. Театърът без крила не може. Той е летеж на живота над живота. Не ме карай да говоря дълго. Закъснявам. Стига ти толкоз. На добър час, ученико!

- Благодаря, учителю!

Без подготовка, без предварителни уроци и съвети Вели Чаушев е приет във ВИТИЗ. Завършва го през 1958 г. и е разпределен в Хасковския театър. Там той играе в пиесата на Валери Петров "Когато розите танцуват", която също белязва живота му.

След нея Вели Чаушев е поканен и официално назначен в Сатиричния театър в София. Нещо немислимо за актьорите от малките градове по онова време. Той се превъплъщава в Младият от пиесата на Валери Петров "Когато розите танцуват”, Петров от "Островът" на Борис Априлов, Фенерджията от "Мистерия Буф" на Маяковски, Ковчегофобът от "Седмо, кради по-малко" на Дарио Фо.

Пред огледалото в гримьорната един актьор се преправя и на крал, и на обречен на разстрел. Играл съм безкрайно честен човек и безкрайно мръсен тип. Тези хиляди преправяния или "преструвания", както ги наричат някои хора, са актьорският ни занаят. Но това огледало в гримьорната, то знае всичко - и сълзите, и смехът пред него са били истински!, признава актьора.

Ако всичко това не се бе случило, Вели Чаушев щеше просто да си остане един директор на училище с 15 ученици в малко гранично градче. Идвайки в столицата, чака седем години за софийско жителство, но гради зашеметяваща кариера.

Вели Чаушев е българомохамеданин, който яростно брани своето име. Докато играе на сцената на Сатиричния театър, той многократно вижда как на афишите за представленията му заменят заветното "е", залепяйки "и" отгоре. Така и не скланя да го промени наистина, но това не му пречи да стане един от най-търсените актьори.

Още като млад е запленен от поемата "В меката есен" и оттам нататък - изцяло от творчеството на Валери Петров и от цялостната личност на поета. До последно, Чаушев беше познат като най-добрия интерпретатор на стиховете на великия писател.

"Като душевност аз намерих във Валери Петров своя изповедален поет. - казва в едно свое интервю Вели. - Така както вярващият намира в Евангелието своя текст пред всевишния!"

Докато играе и пее, Вели Чаушев издава и няколко книги: "Сламчо", "Грънчо", "Белият чудак", "Хей" и "Амбалаж". Те му печелят място в Съюза на българските писатели, от което той не е особено доволен. Пишел книги ей така, а не за да се нарече писател.

"В справочника на Съюза на българските писатели на буквата "в" е Валери Петров и две позиции по-долу е моето име. Ужасно ми е неудобно, че стоя редом с него…"

И през всичките тези години Вели Чаушев никога не се страхуваше от смъртта, а говореше за нея с насмешка, използвайки историите от Сатиричния: "Спомням си в театъра - всеки пристигаше с някаква закачка. Върти, суче, ще го докара до номера си. Веднъж в гримьорната играехме на "умрели".

Понеже умеех да говоря тъжно, колегите ми се шегуваха, че хубаво би било да ме изпреварят към отвъдното, за да говоря на тяхното сбогуване.

Играехме с Гришата Вачков, Хиндо Касимов, Саркис Мухибян. Боже, сега си давам сметка, че те наистина ме изпревариха. Дойде моят ред и аз легнах. Бат' Серчо заговори за празното място, което остава след мен в театъра, на кого оставям зрителите, дано "там" ми отредят достойно място, щял да се обади на Светия синод да съдейства и прочее... Той, като арменец, нямаше спиране. Пък аз бях изпотен от репетицията и… изстинах. На другия ден се разболях. Обажда се той и най-загрижено казва: "Абе, нали всичко беше шега, ти да не би да повярва!"