Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Тодор Живков си променил подписа заради "Люти чушки" на Радой Ралин

Стои той, излят от бронз, стъпил направо на земята на площада, носещ неговото име. Статуята е без постамент. Още приживе народът бе издигнал Радой Ралин на постамент и днес, когато поетът вече не е между живите, продължава да го обича.

От време на време някой гимназист ще се спре, за да се ръкува със статуята, сякаш тя е жив човек, или някое момиче ще се наведе, за да погали знаменитото коте, което е съвсем като живо и е верен другар в самотата на статуята. А това момиче даже ще остави и цвете в памет на човека, когото никога не е виждала.

Получих задача от културния отдел на в. "Отечествен фронт" в дните преди 9 септември 1973 г. Прожектираше се документален филм - "Червените календари", по сценарий на Радой Ралин. Трябваше да се срещна с поета – да ни разкаже нещо за филма, пък и покрай това, винаги можеше да ни изненада с нещо оригинално.

Той не обичаше да го интервюират,

но моето предимство бе, че е приятел с родителите ми.

Телефон той в дома си няма, защото смятал, че ще го подслушват. Така че трябваше без предварителна уговорка да се срещна с него.

Какво ти подслушване - понеже ми е съсед, всекидневно го виждах да говори с часове по телефона до кино "Изток", а силният му, малко остър глас се носеше надлъж и нашир. Цяла България знаеше що за възгледи има и той не ги спестяваше и при най-обикновен разговор.

Отивам у тях, звъня на вратата, отваря ми майка му, а поета го няма, но разбирам кога ще се върне. Още с влизането си обяснявам на кротката и мила старица, с която Радой има голяма прилика, кой съм и за какво го търся. Пак идвам в определеното време, пак звъня и този път ми отваря самият Ралин.

– Ти ли си синът на Иван и Стефка?

Отговарям утвърдително и той

ме поканва в стаята, която нарича

"моя кабинет"

Веднага ми заразправя, че се е срещал с баща ми при Бешков и когато няколко месеца ходил в Народната библиотека, за да преглежда печата преди деветосептемврийския преврат, много обстойно се запознал с издаваните тогава от баща ми два седмични вестника, в които сътрудничили днешни най–изявени творци.

През 1939-40 г. - още гимназист, често събота сутрин пътувал с влака от Сливен до Бургас, където току-що назначена млада журналистка във вестник "Черноморски фар" му помествала стихотворения, и там за първи път му публикували произведения с хумористично–сатирична насоченост. Тази млада журналистка била майка ми Стефка Димова. Той завърши тази семейна история, която ми бе безкрайно интересна.

– А сега ми кажи какво те води при мен?

Казах му. Неочаквано Ралин се ядоса:

- Филм, хубав, лош -

не е това, което трябва да върша Направих го, защото трябва да живея - аз, майка ми, двете ми деца. Години вече не ми дават да работя това, което ми е призвание, и то е свързано с писането, а не с правенето на филми. За да съществувам превеждам, продадох бащиния си дом в Сливен.

И с едва прикрита болка ми разказа, на мене непознатия, какво е преживял в последните години. Това не беше някакво хленчене, а разказ за нашата действителност, в която за талантливия и почтения няма място.

Годините се бяха изнизали и червената литературна истерия около "Люти чушки" беше поутихнала. Ралин и Димовски бяха създали нов жанр - епиграмо-карикатура, от който властимащите се страхуваха. Радойралиновофобите убедиха Тодор Живков (което не беше вярно), че подписът от опашката на прасето, под което стоеше

текстът "сит търбух за наука глух", е негов

И както се разбра по–късно, Живков дотолкова повярвал, че започнал да си променя подписа. В една статия в "Работническо дело" съвременните мъдреци обявиха, че сатирата в България е два вида – наша и не наша. Капацитетът всичколог Живков отсече, че сатирата на сатирик № 1 на България не е наша.

И най–странното беше, че двамата храбреци, обвинявани в какви ли не грехове, не бяха изключени от партията. Отърваха се с "последно предупреждение". Разбира се, това бе не милост, а демагогия - вижте ни колко сме толерантни с инакомислещите!

Ние изпълнявахме петилетките в съкратени срокове, доячките дояха повече мляко, миньорите копаеха повече руда. Беряхме повече плодове и зеленчуци (вярно, че те веднага биваха изнасяни). Важното е, че всичко това, както гласяха лозунгите, бяха пирончета в ковчега на световния капитализъм (ние собствен вече нямахме).

Шилото Радой Ралин не стоеше мирно

при другите мишлета в торбата, създаваше грижи и беше прът в колелото на развития ни социализъм. Официално се знаеше, че той, безстрашният, се страхува не от министъра на културата, а от културата на министъра. А когато Начо Папазов пак стана министър на някакво министерство с много направления, в което фигурираше и образованието, цяла България си задаваше Ралиновия въпрос: “Докога в креслото на Вазов ще стои Начо Папазов”?

Връща се една вечер майка ми, която работеше във в. "Земеделско знаме", много развеселена.

- Днес редакторите на културните отдели на вестниците и списанията имахме пресконференция с Начо Папазов. Говори той, каквото говори и накрая изригна:

- Докога, другари, този шут Ралин ще ни прави на маймуни?

Не последвал никакъв отговор, защото въпросът не е бил зададен към когото трябва. Министърът е трябвало да се допита до зоолозите, които се занимават с маймуните, а не с журналистите. А шут Радой не беше. Вярно, шутовете са можели свободно да коментират недъзите на краля и неговите приближени, но това е била длъжност, която е изисквала да стоиш на масата до краля. А съвременните ни шутове, без да притежават необходимата смелост, трябва да бъдат поне в ловната дружинка на краля. Радой беше народен трибун, затова не позна лукса на придворните, но народния недоимък – да.

За да разбереш защо не го обичаха тези, които пък ние не обичахме, беше достатъчно да го съпроводиш през краткия път от дома му до хотел “Плиска”.

По статистика 20 хиляди успяха да се снабдят с книжката "Люти чушки", а поне за два милиона Радой беше "свой човек", говореха за него с една интимност, сякаш им беше редовен гостенин, с когото са яли и пили. А и Радой поддържаше тази интимност, поздравяваше хора, които дотогава нито бе виждал, нито бе чувал. И тези поздрави, които цяла България знаеше, си бяха чисто Ралиновски.

- Чок селям, берекет версим - здрависваше той мъжете. И за да бъде по-конкретен, благославяше:

- Да ти излезе късмета осем пъти.

- Защо осем пъти, бе Радой? Това и зверовете не го могат, ще се погубим, лошо ще свикнем жените си.

Но той имаше теория. Осем часа работа, осем часа сън – природно е, така че тези осем пъти влизат в цикъла.

А жените, които срещаше, разпитваше как е котето, мокрят ли го. Сексуален намек, демек, на която всяка отговаряше според нрава си, но без да се обиждат. Но веднъж се получи забавна засечка.

Видяхме се на спирката, където изпращах млада журналистка. Радой ни поздрави и не забрави да я попита как е котето й.

Девойката го изгледа с най-голяма изненада. Като че ли, тя единствена в София не беше чувала за този пословичен Ралинов въпрос.

– Но господин Ралин, аз винаги съм имала не коте, а кученце

Смехът преряза Радой на две през корема. Сатирикът, който не предполагаше, че ще има някой, който да не е чувал това запитване, оцени отговора като на място казан каламбур.

При една среща с него майка ми го смъмри.

- Радой, много цинично се отнасяш с жените.

- Не си права, защото жените точно това обичат.

И той така заразвива своята теза, че тя заприлича на докторска дисертация по сексология.

Циничен или не, както във всичко останало в живота му той притежаваше морал. Говорим си за Дамян Дамянов - поета, любимец на жените, на когото Радой е по-близък и от роднина.

Не го е срам, има хубава и талантлива жена, която се грижи за него като за малко дете, а той е хукнал да й изневерява.

И занарежда едни думи – тежки, но справедливи.

Видях го веднъж да се смее и много пъти - да се гневи

Не можеше и да бъде другояче – всяка нередност в живота ни Радой изживяваше болезнено, реагираше както никой друг.

Прибирахме се веднъж от Полиграфическия комбинат. Разправях му за някаква дивотия, в която особено ме беше раздразнил изразът "задължени са". Дойде тролеят, качихме се, а той продължи още от вратата разговора, почти викайки:

- Ние сме длъжени, защото сме лъжени. Да, много лъжени. Разговорът се проточи.

Всички умълчани заслушаха с интерес неговите разсъждения, пази боже, много интересни и верни, но не за пред хора. И аз слушам с интерес, с глупаво-виновна усмивка и въпреки че вече добре познавах Радой не спирах да се удивлявам на неговата смелост и доблест.

Дойде веднъж наскоро след ноемврийските събития на гости с Борис Димовски. Уж набързо, за половин час, а останаха повече от четири. Разговорът се въртеше около тяхната партийна принадлежност, че тази партия е направила

много поразии

и затова те ще останат в нея, защото някой трябва да отговаря за злините, които е причинила. Че тя би могла да се прероди.

Приятелю Радой, сладкопойна костенурка няма. Това е оксиморон. Няма и социализъм с човешко лице, което също е оксиморон.

До края на живота му не се осмелих да го попитам дали не си е променил възгледите.

Той обичаше своя народ, живееше с неговите радости и мъки. Както никой друг помагаше на най-талантливите му чеда - били те още неизявени поети, художници или музиканти, докато те заемат своето достойно място в обществото. Радваше се на техните успехи като на свои собствени. Беше истински патриот, но никога не злоупотреби с това свято чувство. В най–тежки моменти не предаде своя народ, а народното признание бе най–голямата му награда. Не искаше (както сам казваше) вместо ура–дой, ура–лин, да чуе у–радой, у-ралин. И не го чу, въпреки че управляващите копнееха народът да го разлюби.

Господ дава на всеки изпитания, които могат да бъдат понесени. Не бяха ли

изпитанията на

Радой повече

от поносимото?

Злоба и завист, предизвикани от таланта му, че в царството на слепите той беше с две широко отворени очи, че беше достигнал до най-висшето състояние на духа - свободата.

"Повечето от нас са еднакви, само Радой е различен" – смята един голям български поет. - Може би за него – различния, страданията са имали други измерения, които ние не можем да разберем. Но духът му на "различен" ще продължи да се издига над нас – еднаквите и безразличните.

Коментара ()

Вашият коментар