Една година след трагедията погалените от съдбата опитват да забравят за ужаса и да се научат да живеят отново.

Конструкторите на самолета пишат в упътването, че машината с пълен догоре резервоар може да измине 1965 километра. Шефовете на авиокомпанията "Ламия" организират курс, който е с дължина 1960 километра. Безумците са убедени,че самолетът ще използва и изпаренията от горивото, за да стигне до крайната си цел.

Рискованата им игра има ужасяващ финал. Капитанът на полета съобщава по радиото, че горивото му свършва, а има и повреда в електроснабдителната система. Няколко минути по-късно пилотът търси връзка с диспечерите за последен път, за да им съобщи, че самолетът пада. След това връзката прекъсва, а огромната летателна машина се разбива на земята и погубва живота на 77 души.

На борда са се качили играчите на бразилския футболен отбор "Чапекоензе", които пътуват за първия финален мач в турнира "Копа Судамерикана" срещу "Атлетико Насионал". Младите и пълни с живот момчета са щастливи и изпълнени с надежда, че ще грабнат престижния трофей. Стюардесите се усмихват и отговарят подобаващо на солените закачки. Всички на борда са подвластни на еуфорията от предстоящия важен мач.

След това започва пропадането в мрака. Пасажерите нямат много време да се помолят за последно и да се простят мислено с близките си. Ударът е жесток, машината е разпарчетосана. Спасителните екипи тръгват по най-бързия начин, но никой не храни надежда да бъдат намерени оцелели. Съдбата или Бог, вие сами си изберете, са решили да сътворят истинско чудо, което едва ли някога ще бъде забравено. Петима на борда оцеляват. Сред тях са стюардеса, техник и трима от футболистите. Нещо повече, точно една година след катастрофата те правят всичко по силите си да живеят нормално. Възможно ли е това обаче?

"Не е възможно да бъдем предишните хора, които живееха, смееха се и мечтаеха и сякаш вярваха, че са безсмъртни. В онази катастрофа аз умрях, след това се родих отново и през последните 12 месеца се уча да живея", разказва вратарят Джаксън Фолман. Той заедно със съотборниците си Алан Рушел и Нето остават живи след падането от няколко хиляди метра височина. Фолман губи крака си, но това не може да му отнеме вярата, че е избран от една по-висша сила да продължи съществуването си на тази земя.

"Нищо не е случайно на този свят. Оцелях и нямам право да се поддавам на отчаянието. Длъжен съм да бъда още по-добър и по-полезен човек. Трябва да продължа напред заради моите приятели, които загинаха в онзи ад", убеден е вратарят. Играчът чистосърдечно си признава, че в началото не може да намери смисъла в своето оцеляване. Не желае да контактува с никого и всяка нощ сънува самолетната катастрофа на 28 ноември миналата година. След няколкомесечно лутане и борба с кошмарите Фолман решава да се бори. Лекари му създават супермодерна протеза, която му позволява да тича и да се чувства почти пълноценен човек. Само преди няколко дни Фолман съобщи, че е решил да се върне на терена като параолимпиец.

"Все повече се убеждавам, че мисията ми е да давам кураж и на други хора, които са преживели катастрофи и са получили различни степени на инвалидност. Те трябва да знаят, че животът им не е свършил, и трябва да направят всичко по силите си, за да живеят като нормални хора", категоричен е Фолман.

Бившите му съотборници Рушел и Нето имат още по-голям късмет и след поредица от сложни операции успяват да се възстановят почти на 100 процента. Двамата дори започнаха своето постепенно завръщане към професионалния футбол.

"Благодаря на шефовете на "Чапе", че ме върнаха в отбора. Разбира се, това е един по-скоро символичен жест. Все още не съм готов да играя футбол на най-високо ниво, но не се отчайвам. Ще го направя рано или късно. По-важното е, че след една година успявам да мисля и за други неща освен за самолетната катастрофа. Кошмарите също ме навестяват все по-рядко", признава Нето. Той е открит от спасителите цели пет часа след катастрофата, но силният му организъм преживява болката, студа и жестоките травми.

Приятелят му Алан Рушел е още по-напред във възстановяването и вече играе 90-минутни мачове. След катастрофата той посещава роднините на всеки един от загиналите си съотборници. Опитва се да даде някаква утеха на почернените майки и бащи, съпруги и деца.

"Аз единствен не загубих съзнание през цялото време и изживях истинския ужас да чувам как мои приятели крещят за помощ. Инцидентът ме промени изцяло. Вече знам, че всеки ден може да е последен в живота ми и не си губя времето в ядове за глупости. Опитвам се да бъде по-добър и смислен човек", разказва Алан Рушел.