Велик писател, единственият, който е удостоен два пъти с престижната награда "Гонкур", изтъкнат дипломат, герой от войната – Ромен Гари, роден като Роман Касев, е символ на успеха. Той привидно получава всичко, за което човек може да мечтае, че дори и повече. Признат от критиката, обожаван от читателите, живеещ охолно и на пръв поглед без драми. Точно поради тази причина всички са изключително изненадани, когато Гари се самоубива. Крайното му решение кара изследователи години наред да търсят причините, но така и не стигат до единодушен отговор.

Според едни е заради страха му от остаряването, от суета и невъзможност да приеме бремето на годините, според други причината е ранната загуба на майка му и вечното напразно търсене на нейна заместителка.

Двойствен живот

“За да се изправям срещу живота, винаги ми е било нужно женско присъствие - и крехко, и отдадено, мъничко покорно и признателно, та докато вземам, да се чувствам, че давам, докато се облягам – че крепя."

На 2 декември 1980 г. Ромен Гари се застрелва в дома си с револвер 38-и калибър. Всички са ужасени – и близките му, и почитателите, и литературните критици. Веднага се появяват какви ли не теории. Някои дори твърдят, че писателят е страдал от шизофрения. Такава диагноза официално не му е поставяна, факт е обаче, че авторът винаги обича да си играе с множество самоличности. Роден като Роман Касев, той става известен под името Ромен Гари, но освен това пише и произведения под псевдонимите Фоско Синибалди и Шатан Богат. Най-известното му алтер его е Емил Ажар. Години наред Гари не признава, че той стои зад тази измислена личност, и на практика създава истинска мистификация. Той става единственият писател, на когото два пъти се присъжда най-голямата френска литературна награда "Гонкур". Тъй като тя по правило се дава само веднъж в живота, Гари успява да измами системата и да спечели веднъж с реалната си самоличност и веднъж с измислената – Емил Ажар.

Около мистичния Ажар се създава истинска легенда, всички искат да знаят кой е той, но Гари не се разкрива. Когато директно го питат дали той не е Емил, категорично отрича. Но заради предположенията е подложен на проверка от данъчните, които години наред го следят за допълнителни хонорари и непрекъснато го изнервят. Самият Гари разкрива, че започналата като забавление мистификация в крайна сметка се е оказала удар не само по финансовото му състояние, но най-вече върху спокойствието му.

  Суета

"Времето е голям мръсник, одира ви кожата, докато още сте живи, като на тюленчетата."

Изследователи на живота му са категорични, че Гари страда от особен тип суета. Той е красив, изискан, богат и обожаван. И точно заради това трудно приема дори малките си недостатъци. Не може да се примири, че с напредването на годините, животът неизменно се променя. Според някои биографи страда от ужасяващ страх от старостта и предпочита сам да сложи край на живота си, отколкото да се остави на злощастния ход на времето. Колкото и абсурдно да звучи това, според психолози е напълно възможно.

Незаменима майка

„Чрез майчината любов в зората на вашето юношество ви се дава обещание, което животът никога не изпълнява. Затова до края на дните си ще сте принудени да се храните със сухоежбина. Всеки път, когато някоя жена ви притиска в обятията си, вие разбирате, че това не е същото. Постоянно ще се връщате на гроба на майка си, виейки като изоставено куче.“

Според някои изследователи Гари страда от тежък едипов комплекс. Той е обсебен от майка си и така и не съумява да преживее смъртта й. Търси жена, която достойно да заеме мястото й, но това е изначално обречено начинание. Затова и никога не намира истинско щастие във връзките си. В изследването си "Писателят и самоубийството" Григорий Чхартишвили, известен повече под псевдонима Борис Акунин, цитира последователи на Фройд, според които майката на Ромен е крайно амбициозна и с това предопределя съдбата на сина си: „Майката на Гари, неуспяла актриса, и както биха казали днес – самотна майка, насочила целия плам на неосъществената си любов и цялата жар на неудовлетворените си амбиции към единствения си син, късно дете, който станал за нея обект на фетишизация… Един от лайтмотивите в творчеството на Гари е повтарящият се образ на не докрай срязаната пъпна връв, по която на сина от майката уж се предавали нейната сила и жизнена воля. Нина искала синът й да преживее два живота – своя и нейния, осъществявайки всичко, което тя не е могла да постигне. Тя изцяло принесла себе си в жертва на тази цел, тоест символично отдала живота си на своя син, но в замяна той също трябвало да й отдаде своя живот.

А претенциите на Нина били сериозни. Тя изисквала от момчето – той, синът на бедната емигрантка, да стане велик писател, посланик на Франция, блестящ офицер и отгоре на всичко и романтичен любовник – тоест да въплъти нейните абсурдни представи за мъжа идеал. Да изпълни всички тези задачи, станало цел в живота на Гари… Той направил невъзможното и изпълнил всички обещания , дадени на майката – станал герой от войната, знаменит писател, виден дипломат и прославен бонвиван. Не е учудващо, че тази свръхзадача изцяло подчинила неговата жизнена дейност и му отнела всичките сили.“

В книгата си „Майки и синове“ психоаналитичката Вероник Моралди подчертава: „Ромен Гари разказва за това “присъствие”, следвало го по време на всички битки, докато служи в авиацията на силите на Свободна Франция по време на Втората световна война. След приключване на военните действия Гари се връща във Франция и разбира, че майка му е починала преди три години. Независимо от всичко през цялото време той редовно е получавал писма от нея - точно 250 на брой. Оказва се, че тя, предчувствайки скорошния си край, ги написва предварително и поръчва на свои приятели да ги пращат след смъртта й. Така по време на въздушните битки, през които неведнъж е бил близо до смъртта, Ромен Гари получава силната подкрепа на своята майка и тя му дава сили да се бори за своя живот.“

Самият писател трудно приема твърденията, че има нездравословна връзка с майка си и подчертава: „Аз с удоволствие ще оставя на шарлатаните и полуумните, които ни управляват в толкова много области, труда да обяснят моите чувства към майка ми с някакъв патологичен тумор. Като отчитам в какво се превърнаха в техните ръце свободата, братството и благородните очаквания на хората, аз не виждам защо обикновената синовна обич да не се превърне в болното им въображение в някаква крайност.“

Но в същото време писателят споделя многозначителното: „Ако майка ми бе имала любовник, нямаше да прекарам живота си, умирайки от жажда до всеки фонтан.“

Заместител

"Лежах по гръб и пушех. Не можех да й обясня. Не можеш да обясниш на една жена, че просто изпитваш любов, че не е нищо лично, а че изпитваш любов по принцип и до полуда."

Според някои изследователи Гари винаги търси майка си в своите връзки. Първият му брак е с много по-възрастната от него английска писателка Лесли Бланч. Но нейната известност всъщност го потиска. Когато тя издава първата си книга, получава толкова много слава и призвание, че замалко да засенчи Гари. Дори се случва американски журналисти да го питат какво е да е женен за толкова знаменита писателка. Това го побърква. И той я кара да се откаже от писането. Гари сам разрушава този брак, защото не иска да се сравнява със съпругата си. Намира си много по-млада втора жена – актрисата Джийн Сибърг. Но бракът им се превръща в кошмар и за двамата. Той е белязан от изневери и скандали. В края на шейсетте години тя се забърква в доста неприятна ситуация поради откритата подкрепа, която оказва на организации като афроамериканската „Черните пантери“. Актрисата дори е следена ФБР. Това отключва депресивните й състояния и Джейн прави цели осем опита да отнеме живота си, като последния път не успяват да я спасят навреме. Това е огромен удар за Гари, който все повече се чувства самотен.

Липсващият баща

Според Григорий Чхартишвили роля за тъмната страна на писателя има и бащата, макар той привидно да отсъства от живота му: „Според кръщелното свидетелство баща на Гари бил някой си Леонид Касев, който не вземал участие във възпитанието на сина си и най-вероятно е цитиран като родител на момчето само формално. Като дете Гари го е виждал няколко пъти, но нито у едната, нито у другата страна не възникнал интерес. Касев имал друго семейство… той бил скучен и неинтересен. Гари пише, че започнал да възприема Касев като реален човек едва много години след смъртта му, когото случайно научил подробности за гибелта на този тих, с нищо незабележителен човек. Депортиран заедно с други евреи, Касев умрял пред входа на газовата камера – от ужас. Тази ужасна подробност сякаш обединила сина с бащата, но само за да засили у Гари усещането за депривация, да увеличи списъка на загубите му.“