Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Лудите, лудите...те да са живи...

Когато бях далеч по - млад (но да ви лъжа, че съм бил по - хубав не бих си позволил) живеех в малък град (Кюстендил), в който всички се познават.

В този град разговорите за когото и да било протичаха по следния начин:

- А бе, разбра ли, че Гошо станал режисьор и снимал филм и взел награда?

- Кой бе, тоя на Кънчо сина му ли бе? Тоя ако знаеш чичо му какъв алкохолик е, напил се и запалил къщата на баба си в село Долно Уйно (ако не знаете, Долно Уйно е село около Кюстендил).

С този разговор цялата заслуга на режисьорът Гошо приключваше с един замах, защото въображаемия му чичо обичал да посръбва пърцуца и после палувал в стил младия Бурзум.

В Кюстендил обаче си имахме култови фигури.

Това бяха няколко човека, освидетелствани като луди.

Те бяха "one man show", всеки от тях си имаше своята лудост.

Например Даци.

Даци живееше някъде близо до пазара и смяташе, че е катаджия.

Обикаляше и записваше номерата на всички коли в града в една тетрадка.

Ченгетата си го знаеха и в един момент дори му бяха подарили вехта милиционерска униформа.

Даци обикаляше и записваше номерата на колите, гледайки строго.

Другият градски луд беше Маринчо.

Мисля, че поради неясни причини го наричаха "Марин Гаргата", но освен, че обикаляше с една вехта ушанка, не помня някакви други негови подвизи.

За сметка на това Джони, местния клошар, беше много социален.

Идваше да муфти цигари, стотинки, каквото се сетите.

Спеше под мостовете и аз много обичах да го спра и да го попитам - "Джони, какво е мнението ти за преждевременната суперфорация на екстензорните рефлектори?".

Джони започваше да се хили тарикатски и да ме гледа с особен поглед, а аз му давах я цигара, я 50 стотинки.

Последния път, когато го видях (беше преди доста години) беше в инвалидна количка.

Спомням си, че в града, макар че кюстендилци сме взели най - лошото и от шопската мнителност и от безмисления македонски инат, на лудите гледахме като на хора, които не разбираме, но които трябва да пазим.

Дори по някакъв начин се отнасяхме с известно уважение към тях.

Днес си мисля какво ли е от другата страна на барикадата?

Какво ли е да живееш в твой си свят, в който ти си оставаш дете, макар и на 50 години и тичаш да записваш номерата на колите?

И накрая ще завърша с една история, която се случваше пред болка, в който израстнах в града (мама живее там до ден днешен, сега го санираха по програмата за енергийна ефективност и стана много ефективен, макар, че в него живеят само възрастните ни родители).

Пред нашия блок минаваха градските автобуси.

Номер 5 и номер 6.

На спирката постоянно стоеше едно момче, което имаше някакво психическо заболяване.

Фиксацията му беше да посреща и изпраща автобусите.

От 6 сутринта до 10 вечерта, когато минаваше последния автобус.

В един момент населението рязко намаля, парите в общината свършиха и спряха целия градски транспорт.

И момчето, което посрещаше автобусите никога повече не се появи.

Не знам какво стана с него.

Дали успя да измисли какво да посреща.

Или кого...

Но знам едно.

Лудите, лудите...те да са живи...

За да ни посрещат...

Ей такава една история исках да ви разкажа тая вечер...

А сега лека вечер, скъпи "нормални" приятели.

И хич не се косете - луд умора няма...

*Коментарът е от фейсбук

Коментара ()

Вашият коментар