Скандално изказване на директора на НИМ с изтичащ мандат Божидар Димитров предизвика бурна полемика за приноса на Райна Княгиня за българската националноосвободителна борба.

"Няма да спомена Райна Попгеоргиева като една от трите най-велики жени в българската история, защото е ушила само едно знаме. Не е много, макар че се е държала твърдо", заяви професорът в интервю по Би Ти Ви. След репликата му последва остра реакция на кмета на Панагюрище Никола Белишки (ГЕРБ), станал известен с пламенната си реч по повод Априлското въстание - че имаме нужда от ново Възраждане, защото робството е вътре в нас.

“Най-много ме подразни, че проф. Димитров се опитваше да класира героите и да каже кой е по- по- най. Всеки, който иска, може да научи историята на родния край”, коментира кметът пред "168 часа". “Не просто е ушила знамето, но преди това е целунала кръста и Евангелието и

се е заклела със страшната клетва “Свобода или смърт”

И не само го е ушила, а го е и развяла сама, по собствен избор", твърди Белишки.

След което ни връща в XIX век, когато 20-годишната девойка, възпитана в патриархално градче на Османската империя, яхнала кон, препасала сабя и револвер, разлюлява флага."Колко други го направиха? Историята на това въстание показва, че даже и мъжете са били твърде малко - възмущава се кметът. - Представете си я пак месец след погрома на въстанието - бита, изнасилвана, развеждана гола по пловдивските улици, замеряна с камъни, умираща от глад, захвърлена в затвора. И разпитите: "Ти ли си българската княгиня? Ти ли уши знамето?". И отговорите: "Аз съм българска учителка. Аз уших знамето.

Аз го носих. Защото народът искаше така".

Панагюрският кмет припомня нелеката съдба на Райна Княгиня след Освобождението: “Позорно е ние днес, да се отнасяме към националните си герои като към участници в телевизионно риалити. Сити, скучаещи, потънали уютно в собствената си суета и в битовизмите си, да поглеждаме назад във времето и да гласуваме кой от тях е по-по-най, кой да отпадне, кой да остане. Грозно е към тях, обидно е към нас, грях е спрямо следващите".

Наследниците на Райна Княгиня

не искат извинение от Божидар Димитров

“Кметът му отговори прекрасно, много малко можем да добавим - заяви пред “168 часа” правнукът й Здравчо Здравчев. - Освен това ние сме пристрастни. Но искаме всички, които са участвали, да бъдат включени в пантеона на българските герои. Божидар Димитров не получи подкрепа отникъде. Напротив, той дори подобри имиджа й като краен резултат."

Със сигурност лековатото мнение на Божидар Димитров, и то точно когато честваме 100 години от смъртта й, е голяма несправедливост спрямо паметта на Райна Княгиня. Още по-неприятно е, че то е изказано от историк с претенции и дългогодишен директор на НИМ, който иначе обича да го възприемат като патриот.

А истината е, че Райна (Райка) Попгеоргиева Футекова е извоювала почетно място не само с ушиването на знамето, а и с мъченичеството си в един от най-славните и същевременно най-тежки моменти в българската история.

Преди всичко панагюрската учителка е една от иконите на Освобождението. Ненапразно и турците много я мразели и виждали в крехката девойка по-голяма заплаха за империята си, отколкото в зле въоръжените останали въстаници, тъй като тя била много ярък символ на желанието за свобода и независимост на българския народ.

Трудно е да се пише за личността й, тъй като за нея всеки българин научава още в най-ранна детска възраст, а името й носят многобройни училища. По-късно

едва оцеляла от зверствата на поробителите,

за съжаление именно заради непризнателните ни сънародници във вече независима България Райна и потомците й също имат трагична съдба.

Същевременно още по време на въстанието, а и след него с проявения героизъм тя печели огромна популярност сред българите, и то не само с ушиването на знамето, както твърди професорът. Мнозина дори я възприемали като главен водач на Априлското въстание. И макар че наистина е била добра в бродерията, никой не е говорил за нея само като за жената, ушила знамето на въстаниците. А тогава много корави мъже са се тресели от страх и още при първите схватки с башибозука са бягали. А крехкото момиче има и смелостта да го развее и с оръжие в ръка да разнася байрака из родния си град, което означава, че си е рискувала живота. В името на свободата

младата българка е проявила и голяма саможертва,

като е зарязала успешната си кариера и е презряла имотното си състояние, което било завидно за времето и мястото, в което е живяла.

Само за сравнение - при тоталитаризма имахме толкова прехвалени герои, които анонимно са носили и хвърляли напечатани от друг позиви и веднага страхливо са бягали и са се крили, а за това цял живот държавата им плащаше "народни" пенсии и ги обсипваше с привилегии.

Американският журналист Джанюариъс Макгахан, на когото дължим много за Освобождението, например в писмото си, озаглавено “Панагюрище: Със знаме всичко е възможно, писано в Пловдив на 10 август 1876 г., също пламенно я защитава. За разлика от проф. Димитров

той я сравнява

с Жана д'Арк

и свидетелства защо веднага е поискал да я види:

"Още на първия ден след моето пристигане чух да се говори за едно лице, което турците насмешливо наричаха “Княгиня на българите”. Впоследствие научих, че тази княгиня била в затвора, и доколкото подразбрах, турците наистина я крайно ненавиждали. Казаха ми, че тя възглавявала въстанието, че била коронясана княгиня, че възседнала величествен кон, тя се разхождала по улиците на родния си град и развявала знамето като нова Жана д’Арк, наред с много други лудории, които бяха предмет на разнообразни шеги между тукашните турци. Естествено, в мене се породи голямо желание да се запозная с тази свалена княгиня, да видя що за човек е тя и да узная причините за нейното вдъхновение да стане водач на една нова славянска империя.”

Учителката от Панагюрище била едва 20-годишна, когато Георги Бенковски й възлага да ушие знамето на Априлското въстание.

Звездният миг на националната ни героиня е на 22 април 1876 г. Тогава лично

войводата качва младото момиче

на кон,

за да го развее в първия ден на въстанието. В автобиографията си Райна го описва по следния начин:

"На втория ден на свободата знамето бе довършено. Тогава, по желание на гражданите, трябваше да го взема на ръце, да препаша сабя и револвер и да седна на избран кон, за да премина през целия град и да оповестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско робство е отхвърлено завинаги. Това беше най-тържественият ден на нашата кратковременна свобода. Беловласи старци, редом с невръстни деца, вървяха навсякъде след мен, пееха любими народни песни. Жени, девойки и старици хвърляха върху нас толкова много ухаещи и разноцветни букети, че целият път беше постлан с тях като великолепен килим. Виковете "Ура!" и "Да живее!" нямаха край. Тази тържествена процесия продължи до вечерта."

Тя е избрана да носи знамето лично от войводата Бенковски и от панагюрци, въпреки че предварително е имало определен друг знаменосец.

Захари Стоянов описва в "Записките" този момент:

"Знамето, наместо да се повери да го носи официално назначеният вече байрактар — Крайчо Самоходов, — дадоха го на Райка Попова, като мислеха, че с това ще да може да се произведе по-добро впечатление, от една страна, а от друга, че трябваше да се възнагради и нейният патриотически труд. Двама въстаника не закъсняха да доведат един черен като смола кон, който туриха на разположение на младата

байрактарка

или по-добре

българска кралица,

както я прекръстиха от по-после на присмех турските ефендета. Докато тя стоеше на коня без знамето, представляваше нещо карикатурно със своето късо сукманче, но щом й подадоха разкошното знаме, отведнъж се яви в своето величие на същинска героиня.

— Да живей младата байрактарка! — извика одушевената тълпа.

Няколко души държаха коня на българската кралица.

Мустакатият Крайчо Самоходов, комуто сърцето, естествено, трябваше да ламти, за да пренесе той знамето през селото, беше поразен окончателно от тая несправедливост… Той бе обиден твърде чувствително, плачеше от гняв....Крайчо имаше право; но и думата на Бенковски, със съгласието на когото се повери знамето на Райка, беше закон."

След разгрома за нея обаче следват само страдания.

Веднага след разправата с въстаниците, баща й - поп Георги е убит на входната врата на къщата им и

двете с майка й набързо го погребват

в двора си.

По-късно дръзналата да създаде и развее първа знамето, символ на българската свобода, е заловена от турските власти. След това я превели с вързани ръце, полугола, изнемощяла, замеряна с яйца, тухли и камъни по главната улица в Татар-Пазарджик. Накрая, измъчвана и унижавана, крехката учителка е захвърлена в пловдивския затвор на хляб и вода за повече от месец.

Благодарение на намесата на американския консул в Цариград Юджийн Скайлер е освободена и с помощта на Найден Геров е изпратена да учи в Москва. Там учи три години медицина и става акушерка - първата дипломирана акушерка в България. В Москва Райна успява да уреди чрез жените от Дамския благотворителен комитет възпитанието на 32 панагюрски сирачета, сред които е и по-малкият й брат. Когато се завръща у нас, е поканена от митрополит Климент за учителка в Търново.

Докато учи в Русия, получава няколко писма от учителя Васил Дипчев. Отговаря му и тя. Когато пак се виждат в Панагюрище, той вече е кмет. През юли 1882 г. се оженват и Райна Княгиня се превръща в къщовница. Ражда 5 момчета и осиновила и едно момиченце - Гинка.

Единствената й

утеха били децата,

на които се постарала да даде добро образование.

Нямала средства да ги изпрати да учат нещо друго, а и си била патриот, та затова ги изпратила във Военната академия.

Докато синовете й били по фронтовете, здравето на Райна Княгиня все повече се влошавало. Вероятно още от времето, когато лежала в турския зандан, развила костна склероза. Постепенно заради тежкия живот и мизерията, в която живеела, тя започнала да губи разсъдъка си и накрая полудяла. Починала в бедност през 1917 година, но с това трагедиите, свързани с нея не свършили.

"Най-малкият от синовете й - чичо Петър, се прострелва, докато си играе с пистолета й, и умира едва 14-годишен",

разказва в свое интервю Васил Дипчев, който е потомък на четвъртия от петимата синове на Райна - Владимир. - Това е голямата трагедия, сполетяла я приживе. Най-големият син - генерал Иван Дипчев, загива в лагера в Ловеч. Най-малкият - чичо Асен, има войнишки кръст за храброст, но и той лежи от затвор в затвор. Чичо ми Георги пък е моряк от кораба "Дръзки" и потопява турски броненосец, издъхва в Бургас".

Владимир е бил директор на ученическите кина в София. На 10 октомври 1944 г. излиза за работа и безследно изчезва. А съпругата му се разболява от рак и умира осем години по-късно.

Най-големият й син Иван се ражда през 1885 г. Завършва Военното училище с 25-и випуск, а след време и Генералщабната академия с отличен успех. Участва в трите войни за национално обединение. Като млад офицер особена храброст проявява при щурма на Чаталджанската позиция през Балканската война. За доказан героизъм на бойното поле е награден с 5 ордена за храброст и медали за военни заслуги.

Рискува живота си в Балканската война в единствен по рода си дуел с турски офицер вместо масово сражение, за да не гинат войниците. Бил е и комендант на София през 1927 г. Две години преди това без малко да загине при атентата в черквата "Св. Неделя". При страшния взрив върху главата му пада тухла, пробива черепа му, спасен е с помощта на пластина, която носи до края на живота си. През 1934 г. е произведен в чин генерал-майор, а през 1936 г. е пенсиониран с чин генерал-лейтенант поради спор с ген. Христо Луков.

След 9 септември 1944 г. къщата на Райна Княгиня, която тя строи като вдовица на ул. УСофроний ВрачанскиФ в София, е отчуждена. Генерал Дипчев прекарва години по концлагери и затвори. През 1954 г. комунистите го изправят пред съд в Троян за измислени престъпления отпреди 30 години. Куриозното е, че са го съдили заради

участието му в преследването на разбойническата чета

на Васил Героя и Дочо Узунов. Те си били истински бандити и в Ловешко били пропищели от наглите им обири. Но понеже преди 9 септември дружали и с комунисти, народната власт ги "припознала" като свои.

Ген. Иван Дипчев е осъден на смърт, след като присъдата е променена на доживотен затвор. Умира на 30 март 1954 г. в концлагера край Ловеч. Гробът му и до днес не е известен.